Не знам защо, но силно искам с накити да те обсипя, червена рокля от коприна и седем фусти от атлаз... аз, дето обожавам риска, с риск да станеш ненаситна, да ме забравиш, да се скриеш, че силно пожелах те аз.
Не знам каква е таз магия, край теб умирам, ще загина, направо казано, край тебе от страст изгарям покрусен; аз – дето мога да се бия, край тебе на парцали мигам, дори когато ме обиждаш – ти, изкушила даже мен.
Дванайсет ангели небесни и всички щури по земята пияници и главорези наравно със Светия Дух – със мене хич не им е лесно, че никога си нямам мяра, ала при мен щом тихо влезеш, превръщам се на Мечо Пух.
Върви на майната си! Тичай! Събличай се и просто лягай със всеки, който пожела те, че вече писна ми от теб! Как яд ме е, че те обичам и всичко твое ме засяга – целувки, свалки, маски, ласки и всичката суетна дреб!
Ще те зарежа. Ще се махна. И ще усетиш тази драма – щом всичко му е позволено, човек престава да мечтай; животът е една измама, а ти – измама най-голяма и ад е любовта, че нямам със тебе сигурност докрай.
Като са си бъбрели, за да ги обсъждат незлобливо или ядно за нещо си, съпругите на петимата братя отронвали някога ехидничко, но и с пламъче затаена дяволитост в усмивка, фразичката "Господинкините синове". Най-често съм чувал тъй да се изразява родопчанката от Устово чинка ми Кети (Катерина) – жената на чичо Насо, която хем бе гардеробиерка, хем цигари продаваше в преддверието на пловдивския ресторант "Република" (бивш "Молле"), онзи с големите огледала по стените, любимо място за местната пловдивската бохема от епохата на Царство България.
И длъжността й да подрежда по закачалки балтоните, кожусите, палтата на изискано облечени мъже и жени, а и да продава цигари във ветровития безистен с циментов под, посрещайки и изпращайки разните им компании винаги с добра дума и любезна усмивка, Кети – съпругата на Насо Гащара, изпълняваше по време на соца поне двайсетина години.
Прескачах чат-пат да си купя цигари от нея и да си побъбрим, докато бях част от редакцията на местния младежки седмичник "Комсомолска искра", особено когато ме е налягал глад да чуя глас на човек с проницателен ум, добронамерен, видимо благосклонен към мен, 25-30-годишния й роднина. "Виждам те, и ти си Бояджицка семка – казвала ми е, – падаш си по хубави момичета, нали!" Други нейни фразички са ми откривали какво всъщност мислят за мен родителите ми, които все намираха за какво да ме нахокат: "Да знаеш, Надка много се гордее с теб" или "Питам баща ти: А бе, Кинчо, що на Ели помагаш, а към сина не си така? – А баща ти: Какво да го правя, като е навирил глава, как пък ни веднъж не дойде да помоли: Имам нужда от това и това!"
Доста семейни и родови тайни, доста подробности край Господинкините петима сина отнесе чинка Кети със смъртта си. Съпругата на Бате Митко – Фани (Фанка) – родом от Хасково, която яко се големеела пред етървите и пред по-малките братя на Димитър, у дома не съм усетил да я долюбват. Ето лакърдия, излязла из устата й на типичен грандоман с интелектуален недоимък, която лакърдия я представя може би най-красиво: "Аз съм като олиото над водата – фукала се Фанка, – винаги ще съм по-горе от вас".
Най-големият – Димитър, Бате Митко, както го наричаха родителите ми, в съзнанието ми е образ на мечтател и романтик, наша родна, Българска версия на Сервантесовия Дон Кихот. Висок, строен, с бяло лице, особено се гордееше с мотоциклета си, 500-кубиково немско енесю (NSU) от 1934 г., триколесно возило, оказало се в Пловдив кой знае как от далечна Англия, нещо престижно за мъжа в онeзи усилни бедняшки времена. Едрогърдата, хубавица в младостта си Фанка, предполагам, бързо ще да се наситила на донкихотовщините, на великите му проекти и начинания, които неизменно завършвали плачевно, си отмъщава, хленчейки пред чуждите мъже, за да я ухажват. Купил кино-машина на кредит и сетне обикалял из селата около Пловдив, организира кино-прожекции. Известно време прилично печелел, ала намерили се завистници. Три пъти му палят кино-машината, три пъти едва я отървава от огъня, докато съвсем се отчаял и зарязал този бизнес около трийсет и петата си година – малко подир Девети септември 1944 г. Две-три години по-късно отвори своя мизерна работилничка за ремонт на ел.домакински уреди – котлончета, лампиони, вентилатори, грамофони и пр. на пъпа на Пловдив, първо на ъгъла срещу Централната градска поща, по-късно, след 1959 г. – срещу бившата баня "Цар Симеон", която баня бе на мястото на днешната спирка срещу хотел "Тримонциум". Барачката му бе залепена за ствола на грамаден бряст, десетина метра вляво от ъгъла на булевард "Цар Борис Обединител" и улица "Капитан Райчо".
Бате Митко и Мичона. Пловдив, 1940 г.
Обитаваше под наем с жена си и двете щерки Мария и Диана двустайно жилище на третия етаж на улица Хъшовска 10 – помежду булевард Шести септември и река Марица. Бил съм може би в пети или шести клас, когато по стълбището към третия етаж от бъкано с антики жилище изведоха най-голямата от братовчедките откъм харманлийския род Бояджиеви – Мария (Мичона), накипрена като супер-луксозна булка, най-долу, пред вратата на Хъшовска, за да ги снимат с младоженика Митко от Пазарджишкото село Лесичово – трътляв дебеланко с румени бузки и физиономия на паднал от Марс. Подгънал крак под задника, докато онези се снимаха за историята, свил се одве на същото онова стълбище, надрасках върху къс амбалажна хартия римушка в чест на Мичона и нейния жених. И това нещо от няколко строфи чете на всеослушание чинка ми Фанка, първом – на тротоара пред къщата, после – на пищното празненство с апване-пийване и тържествена гюрултия докато притеснен, моя милост самозваният поет се бях смесил с децата на сватбарите и се правех на ни лук ял, ни лук мирисал.
По-късно чичо Митко и Фана отидоха да живеят в приземното жилище на булевард "Христо Ботев" 50 срещу тукашната Военна болница, естествено пак под наем, в съседство с други наематели – семейството на някакъв си боксьор тежка категория. И там, защитавайки оплакващата се яко несретна Фани, боксьорът с юмруци млател чичо ми, та когато Бате Митко, едва 54-годишен, издъхна в клиниката срещу пловдивската Централна жп-гара от тумор в мозъка, спомням си как, изливайки капки ракия на масата вкъщи, татко само това рече и млъкна: "Съсипа му живота на бате тая жена". Всъщност, мисля си, Бате Митко се поболя от притеснението, че военен камион му беше помлял паркираното пред прозорците им лъскаво енесю. Не успя милият да преглътне загубата на последното ценно, останало му в неговия бедняшки живот, с което като типичен романтик обичаше да се гордее. Не побоищата, не горделивостта и хленчовете на претенциозната съпруга, а съсипаната илюзия за успешен живот в моя роден Пловдив не надживя първият дотъркалял се като грахово зърно от Харманлийския ми род сред синовете на Господинка и бирника Георги Бояджиев.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 18 maj 2008 – edited by 28 fev. 2019
Илюстрации:
- 1961 г. Първият и последният от братята Бояджиеви (горе);
- Хотел "Молле" (1911-1944) – емблема на местния елит (долу).*
Млади, изпълнени с копнеж и надежди за бъдещето. В онези най-гладни години, в т.нар. купонни времена, когато левът се обезценил, главоломно, чичо ми Насо обикаля селата около Пловдив и ремонтира шевни машини. Селяните му плащали с произведените от тях сирене, мляко, масло, яйца, мед, боб, ориз и пр., та у дома често се бъбреше колко предприемчив бил в онези години този мой чичо, третият от братята Бояджиеви.
Питал съм ги защо помежду си братята го наричат Насо Гащара, и татко ми рече: "Защото гащите му все до под кръста свлечени бяха, та затова". Първите двама: Димитър (1909) и Дончо (1910), все били заедно в игрите, четвъртият и петият: Стефан (1920) и Кирил (1922), и те така. Само третия Атанас (1912) с никого от братята брашно не мелел, че от дете си бил Насо Гащара своенравен. Веднъж, като ни бе дошъл на гости (живеехме вече в собствен дом срещу черквата в Мараша), като се нахрани, посъбра с длан трохите от масата, метна ги в уста и както грееше сит и доволен, рече: "Ей, Киньо, ама па на Олу-дере (местност в тяхното някогашно Харманли, дето батковците храбро се бухали в дълбокия вир от надвисналите над реката клонести каваци, а петият между тях щапуркал из плиткото) посраните ти гащи колко съм ги пляскал (прал ги, демек)... Помниш ли, а! Помниш ли!"*
Местността Олу-дере край Харманли
Пред очите ми е блестящият от никел, цвят сив металик и тъмночервено мотоциклет, бижу на австрийската фирма "Пух", с който мотоциклет чичо ми Насо се отнасяше едва ли не любовно. Катастрофирал и лежал три дни в кома, а не съм сигурен от катастрофата ли (ударил се в дървена тараба заради пресякла пътя му бременна жена) или от побои в Полицията преди Девети и в Милицията подир Девети (септ. 1944 г.) до края си остана, дето има дума, не баш с ума си. Присмиваха му се зад гърба братята му Митко, Течо и баща ми заради донкихотовските му грандиозни планове: "Хайде-е, пак завъртяха перки Насовите огнени мелници!"
Харманли, 1956 г. Дончо (вдясно) на градския плаж.
Сред четиримата, без онзи, когото не съм срещал приживе (единствен от петимата не напуснал родния Харманли, вторият, роденият през 1910 или 1911 г. Дончо, музиканта, волно пиле – женил се, родили му се две дечица, развел се, пак се оженил, после пак се развел, трети път се оженил, родил му се син, когото кръстил на баща си, последният от Гьоргевците в рода ни, докато най-подир от потрес, че се изтърколил от жп-платформата най-големият му тъпан, така скъпият му на сърце тъпан, дотам се притеснил, че от притеснение скоропостижно се споминал), Насо Гащара ще да е бил най-буен, най-изпълнен с енергия за живот и подвизи.
Живееше някога чичо ми Атанас със семейството си и с други наематели на пъпа на Пловдив, на втория етаж в занемарена сграда с открита тераса над улица "Шести септември", срещу входа на местния Районен съд, току залепена за разкошната Аптека Марица, онази култова за архитектурното наследство сграда с орнаментите, фризовете, нишите с бюстове и статуи на древноелински богове и лечители, която кой ги знае от какъв зор и за какъв дявол общинарите превърнаха в руини, само за да вдигнат на това място скучен до смърт седеметажен жилищен блок. А ето нещо, което тези дни научавам от братовчед ми Гогата, син на Гащара… Разлютен на една от съседките, буйният му баща я метнал като чувал картофи от терасата долу на тротоара. Дошлите да го озаптят петима милиционери подгонил с парче водопроводна тръба. Вместо да подвият опашка обаче, връщат се онези ми ти докачливи хора на властта, ама този път въоръжени до зъби, и той… им се предал.
Трудно е да си представя нормален човек в годините тъкмо подир едва-що оттеклата се кръв от кланицата на Народния съд да си позволи такава нечувана дързост. "Истина е, настоява братовчедът, но кога най-после ни пуснаха с мама на свиждане, не можахме да го познаем, предните му зъби изкъртени, потрошен, подпухнал, кървав, син-посинял". И ми минава през ум, дали Стефан (Течо), четвъртият брат, дето се калесал на Новата власт да служи, не отървал буйния си брат от куршума? Наистина, трошили му кокалите на Насо Гащара, здравето му взели, акъла може би му взели или по-скоро затвърдили вродения у него инат, ала все пак жив го оставили, баш него – Насо Гащара, смъртния враг на Народната власт.
Помня бащини лакърдии, в които е вплетена като че оназ атмосфера, която почти физически усещам да витае между харманлийския бирник и синовете му. Като обявих, че смятам да се женя за моме от Добруджа, баща ми, когото следях с очи на орел в онзи момент, нищо не ми рече, само изсумтя към майка ми пазарджиклийката: "Дяд Гьоргище! На онзи край на България какво ли се е разпищолил?"
Чешит беше Насо Гащара. Чувал съм ги независимо един от друг как се заричат двамата с Бате Митко: "Може да пукна от глад, но на тая държава няма да й работя!" Което ще рече: аргатин на чужд имот за нищо на света не ще стана, че съм роден да съм на мен и на имота си сайбия (стопанин). И наистина, до края на живота си тези двама мои кръвни родственици не зарязаха великата своя мечта да си имат работилница, където на себе си и на майсторлъка си в занаята всеки сам да си е господар.
Неуморим мухабетчия, току се яви изневиделица у дома изпосталял, чак ушите му светят от глад, но в изрядно изгладен костюм и риза от най-скъп плат, с вратовръзка, лъснат-бръснат, вони на селска бръснарница, демек, на евтин одеколон, обаче с кецове. Сваля си кецовете в антренцето и вече там така смърди, че въздуха с нож да го режеш. И чорапите тоже смърдят, след него струя на одеколон и непрани чорапи се носи. Чистофайник инак, все пърхот, трохи, косми и конци от реверите и ръкавите си почиства. 5-6-годишно хлапе, криех се зад гардероба, само като чуех от външната врата на двора, че иде; плашеше ме неистовата му любвеобилност. Като съм се родил, чичо ми Насо внесъл на мое име в банката 20 хил. лева някогашни, които през 1970 г. вече ми бяха донесли приход цифром и словом 8 (осем) лева Живкови. . Гимназист, шампион сред юношите каякари на Армейски спортен клуб "Ботев", вървя си за тренировка към старата Гребна база и го виждам този мой страховит роднина, преметнал през рамо две торби с ябълки капушки, в лявата ръка чанта – и тя с капушки пълна, бъбри сладко-сладко милият с войничетата от някогашния десантен полк в района на по-късно построената Братска могила, раздава им ябълките, сбирани покрай пътя и из къра. Божи човек. Такъв си остава Насо в паметта ми на негов племенник. Две или три години го държат в психиатрична клиника, да не го опандизят при криминалните и цигани апаши; за него това било концлагер нейде в Югоизточна България за непремерени приказки срещу властта.
В зелена дървена барачка на хълма над психиатричната комуна живял сам-самичък; събирали се лагеристите при него да им посвири на китара, да им попее, да им разправи за вечните си грандиозни планове и проекти. Откриват го, няколко дни след като издъхнал. Десетина години, може би и повече да са, най-близките му тук в Пловдив – дъщеря, син, три внучки, и досега не знаят, пък и не се интересуват къде е трупът му заровен. Текста "По траверсите" посветих на този изключителен образ от бащиния ми род, третия между харманлийските петима сина на баба ми Господинка и дядо ми Георги Бояджиев. Бил съм бая наивен. Дето има една дума, белята със свещ съм си търсел, кога съм отнесъл това стихотворение в пловдивския партиен всекидневник "Отечествен глас"; и завеждащият литературния им отдел поетът Александър Бандеров** взе, че го пусна за печат, барабар с посвещението "На чичо ми Насо". Да е било, да е било през 1978 или 1979 г. И на този вестник папките от онези години вероятно се пазят в местния пловдивски храм на науката, изкуството и пр. За Библиотека "Иван Вазов" говоря.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Като са ми се дразнели за нещо си, баща ми и майка ми току повтаряха: "Син да му беше на Насо Гащара, нямаше тъй да му мязаш". Затова ми е и по-специално отношението към този чешит, за когото писах ей това:
ПО ТРАВЕРСИТЕ
По-горе билото, майстори! Иде женихът – Арес същински – вижте, стърчи над всички мъже.***
И както си вървя към къщи, подскачайки от крак на крак, и леко отмествам между релсите тревата да гледа по на юг, а не на север...
И както ходя все по-сръчно по тази черна, грапава, плешива, олющена, изкаляна Земя...
И виждам – моят чичо се завръща.
Нарамил две торби, чувал и чанта, пресякъл много пътища потайни, изкачвал триста склонове опасни и множество ужасни върхове...
На гола пръст умирал до насита, от всякакви реки вода отпивал, на всякакви случайности приятел и смъртен враг на своите врагове...
Той иде и петите му отпяват, така че двете стари гуменетки и възелът на сухата му шия ми казват: – Хей! Каквото и да става, не виждаш по-красив, по-горд от него и по-достоен в целия ви род!
Следва
Plovdiv, 19 maj 2008 – edited by 28 fev. 2019
Илюстрации:
- 1941 г. Атанас с жена си Катерина от Устово (горе);
- Пролетта на 1978 г. край Марица в Пловдив (долу).
___
* Посраните Кинюви гащи спомена в избата на улица Ниш и най-големият от
братята чичо ми Митко със същия лаф. Явно, за тях тези гащи бяха нещо като историческа реликва.
.jpg)
.jpg)
.jpg)