Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 27 декември 2017 г.

Публицистика – НЕПТУНОВА ПОЩА

НЕПТУНОВА ПОЩА
    06.10.1998.

    Доста неща се случиха. Колата дадох за боядисване; до края на седмицата вероятно ще да е вече боядисана. Венци Бъчваров ми нарисува върху листче официалния адрес на българското посолство в Париж и имената на българи емигранти: някоя си Юлия Кръстева и някой си Цветан Тодоров, които нямам честта да познавам. Според госпожица Невена Ичевска, колега от училището, която има по-близки отношения с университетските среди, тези двамата били светила за днешната най-най-модерна линия лит. критика и теория на Запад. За госпожа Кръстева от същия извор научавам, че била върла феминистка в парижките интелектуални кръгове. "Върла феминистка" дали не значи грозна и с изключително опак нрав, та мъжете я избягват? – питам се.

    Че що за хора са снобите?... Скучаещи заможни дами и господа, обитаващи луксозни салони с луксозно уиски в нежна длан, отсипано в кристална чаша, в случая: мадам, мадмоазел и мосю, които се правят на интересни; и колкото по-изперкан, толкова по-интересен си за тях. Значи, тази подробност относно т.нар. "парижки интелектуални среди" мен, като тъмен балкански субект, т.е. като простосмъртен българин, допълнително ме амбицира.

    Достойнствата на г-н Тодоров... Доколкото ми се обясни от Венчето, син е на литературния авторитет проф. Тодор Боров, който пък се явявал близък приятел и съратник на разкошния Александър Балабанов, с когото списвали литературното издание "Развигор", просъществувало от 1921 до 1926 г. За Тодор Боров впечатленията ми са от първия, комай единствен отпечатан засега, том от 1973 г. със статии и задевки на проф. Балабанов. А този том не ми направи отрадно впечатление кой знае с какво освен с разхвърляност и приятен интелигентски апломб, направо парадоксално съчетание.

    Вестникарският стил на родения в град Щип, Егейска Македония (1879 г.) колкото е патетичен, толкова бледичък ми се струва, след като събитията – обект на вниманието му, са затрупани от дебел слой историческа пепел и прахоляк. Повторения, създаващи изкуствено емоционално напрежение, засилване да се съобщи нещо велико и съкровено за Българското общество и самолюбие в малко по-високи дози. И все пак, простено да му е на проф. Балабанов, защото е българин до мозъка на костите, та и прямотата му най ми се понрави.

    Преписах две мои статии на пишещата машинка; би трябвало да ги пъхна в пакета с трите екземпляра на сборника стихотворения "Кардиф", да го пратя този двайсетина грама пакет до Франция, Париж – "столицата на разврата", както твърди хлевоустият 23-годишен (през юни на 1871-ва) Христо Ботйов... Пък нещо се помайвам, нещо се кумя, нещо у мен задава въпроси: "Това ли е Моментът, драги ми Смехурко, преминаването на твоя Рубикон? Готов ли си да смениш статута си на анонимен говорител, да излезеш хептен на светло? Не си ли твърде изкушен от суетност, след като трийсет години си подвивал опашка и си се правил на мече-буболече?"

    Какво ли умея?... Знам да пиша. Усещам мокрите кокошки в литературното поприще, независимо с какъв ореол са обкръжени. Знам, че този мой народ си няма добри учители, в смисъл: няма си мъдри, смирени, уравновесени личности, които да виждат отвъд носа си. Знам също и че нашият национален литературен живот гъмжи от лицемери и млади "вълци в овчи кожи" (айде пак цитат от Христо Ботйов Петков!). Знам, че някой с думи прости трябва да каже на българина, че сам себе си не цени и му липсва самочувствие, и че за да се промени това положение зависи пак от същия тоз обикновен българин. Ама да му се подскаже не смеешком и не ехидно, както си е позволил Алеко с мизерната напориста инак карикатура Бай Ганю.

    Какво искам ли? Анонимността е дреха, която ми приляга: дава ми свободата да съм. А и наистина съм един от петмилионната маса българи в границите на опоскана от хитрите си съседи България. Харесва ми да съм навсякъде и никъде, не с едно лице, а с лицата на много и най-различни... българи. Моят собствен физически облик не желая да се свързва с това, което пиша, защото каквото казвам, би могъл да го изрече с не по-малко основание всеки проклет българин, а защо не – и всеки източноевропеец, чийто мозък от най-ранното му детство е промиван в условията на т.нар. пролетарска диктатура, победил социализъм и пр. чрез най-могъщия, най-съвършения (хе-хе!) инструмент на мисълта – компилацията "Капиталът" на г-н Карл Маркс.

    За куп работи съм простил и съм готов да прощавам, но нямам намерение ни една от подлостите на реалния комунизъм да отмина с мълчание. Мнозина блестящи философи на ХХ век ценят Карл Маркс като гений: неомарксистът Ерих Фром, например, високо уважаван североамерикански професор от най-престижните университетски среди на Щатите (1900-1980); моето далеч не тъй меродавно мнение по този въпрос, обаче, е различно. И не заради себе си, и не заради някакви лигави интелигентски пози, а в името и заради паметта на моите кръвни близки и познати, които си отидоха от белия свят обезверени и ограбени. От тяхно име бих могъл да попитам: Ако не беше вашият гениален Маркс, дали изобщо щяхме да имаме рядкото щастие да живеем управлявани 45 години от марксисти-комунисти?

    На себе си лично пожелавам: 1) да имам какво да ям и какво да обличам и да съм в добро здраве; 2) да ме обича баш за опакия ми характер момичето, което обичам; 3) да живея колкото може по-дълго и да продължавам да правя това, което най го мога: да описвам мисли и настроения, които ме връхлитат.

    Много важно! Ще пратя посланията до "родолюбивите българи от Париж" като по Нептунова поща (като писъмце в бутилка по капризите на световните модни философски, лингвистични, психологически, и всякакви яки течения около материците с накацали зиморничаво покрай тях милиарди хора. Ако е писано да видят бял свят – харно; ако ли пък не – и тъй бива: мен това не ми бърка! Понеже е нормално да се случи на анонимен човек от Източна Европа. Важно е за мен тези мои "графомании" да се съхранят... Ако не сега – в някой друг, бъдещ живот тези семенца ще трябва, длъжни са, да покълнат, да дадат плод, за който мечтая и ми е топличко на сърце с тази мечта.

    Наивността на Христо Ботйов, заблудите на Никола Йонков, театралностите на Пейо Крачолов са ми пример, обеца на ухото какво заплашва всеки автор и от какво да бягам по-надалеч.

    
07.10.1998.

  Снощи по една студентка, която тръгваше за занятия в градчето Поатие, на четирийсетина километра от Париж, две есета и три екземпляра от сборника "Кардиф" отлетяха за Франция. Пакетчето: адресирано до г-н Стефан Тафров, българский посланик. Го-о-олеми работи!

    Миналата вечер ми звъни Тодор Биков. "Прати книгата, за която си писал онази хубава рецензия – рече. – И една снимка твоя донеси! Ти-и, Гьорги, все пращаш по разни хора. Ами па що не дойдеш да се видим, да си поговорим?" В книгата, дето сте си я били купили – казвам, – има снимката ми. "А, така ли!" Значи, не сте я отваряли... – И приключихме по въпроса. Попитах за откъса от ръкописа "Ламски"; заглавието на глава от книгата е "Главният прокурор на Републиката", показва обаятелния стар ерген бай Иван Татарчев. Ала Биков отсреща дава отбой, мрънка в слушалката: "На този етап няма възможност да го отпечатаме. Но ти пращай твои работи, въобще хич не се ограничавай!"

    С Re. – пак край реката – обсъдих, и тя е съгласна: моя снимка не трябва да се появява във вестничето "Арт-клуб". Портрет в рамка сред портретите на велики личности, застинали в супер-интелектуални изображения?... О-о! Е, па само това, точно това – категорично не! Хайде де, какво ли общо имаме ний с "Алеята на първенците"? Ей тъй си бъбрехме сладко-сладко с моето чаровно момиче край Марица в ленивия разкошен следобед, като междувременно хем се целувахме, хем моя милост сегиз-тогиз скачаше чисто гол, как го е мама родила във величествено спокойната древна река.



Пловдив – европейска културна столица 2019


Plovdiv, edited 27 dec. 2017
Илюстрации:

горе - Димитър (1909-1963), най-големият, първи от петимата братя Бояджиеви от Харманли;
долу - кръвният му родственик (1947), син на последния от петимата братя Кирил (1922-1983).

Ars Poetica – БОГ РЕШИЛ ДА ИЗПИТА АДАМ

БОГ РЕШИЛ ДА ИЗПИТА АДАМ 

Мъжа решил сам Господ да изпита
и Ева му изпратил във Едем,
но Дяволът с лик на змия навита
пресрещнал я: Я, пробвай да ядем!

Откъснал ябълка червенобуза,
и гушнала го Ева начаса,
и сетне тъй по гръб я затътрузил,
че овършали двамата леса... 

В библейската троица има още
един,
но той блажено сладко спи,
сънува
, че с козите ляга нощем,
демек, пасе Небесните кози. 

Мъже семейни и благоприлични,
събратя от библейски времена,
и Бог да ти я прати да обичаш,
остава си пак ничия, Жена.

Докато ние м
ерим си калпаците 
или козите Божии пасем, 
на нея някой вдига й мераците 
и гъвкаво я води към Едем.

Пловдив европейска културна столица 2019

Plovdiv, 8 oct. 2009 – edited 27 dec. 2017