Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 11 юни 2019 г.

ЖИВИТЕ И МЪРТВИТЕ

ЖИВИТЕ И МЪРТВИТЕ
  28.05.1999.

  Над реката виси тънка утринна мъглица. Слънцето златее като във вълшебна приказка. Мъжката гургулица се скъса да гугука, а зад улука край балкона на съседите писука ново поколение врабци. Това гнездо едва вчера подир обяд го зърнах; висят сухи треви като коси на момиче зад ръждивите тенекии. Гнездо врабешко си имам и аз, само че на южната тераса. Природата е плътно наоколо и произвежда уют и суета. Колко преходни сме, цялата тази шарения, боричкане, пърхане, цвърчене, радост, грижи! Вече двайсет години станаха, откак живея тук, в покрайнините на града. Не знам как стоят нещата при врабците и гургулиците, но между нас мнозина се преселиха в новичкото, по-кокетно от живота ни общинско гробище край шосето за Рогош. Четох тези дни, общинарите планирали разширение и на този рай за нашите мъртви, а ковчезите и погребалният ритуал вече скъпичко ще се плащат. Естествено! Европа бленувахме, ама в Европа... и приятелството, и сиренето, и всичко – както ни внушават, става с пари, при това с много пари.

  Кеворк Сахагян – арменецът с пикантните мухабети за някогашния Пловдив: за чиновниците, бачкаторите в занаятчийските дюкянчета около чаршията, както и за филибелийската бохема, барабар с проститутките, артистките от местния театър, градските чешити, хотелските потайности и романтичните любовни похождения. Отиде си бай Кеворк, елегантен майтапчия. Жена му ходеше година-две като сянка, силно отслабна, сбръчка се, прежълтя, залежа се, че бе счупила крак и се наложи срещу заплащане жена да я обслужва, в устата да я храни. Една сутрин слугинята – яка селянка откъм ямболските села, гледам, кърши ръце, вайка се на пейката пред съседния вход: починала на бай Кеворк жената, дотук била работата на слугинята, ех, хубава работа е слугинската, но сега накъде? Дали не зная друга болнава жена тъдява душа да бере, зарязана от рожби и внуци, от обгрижване да се нуждае?

  Васил Новев – сто и двайсет килограма живо тегло, горещ почитател на гръцките любовни песни и на тънки масали за грешни булки. Преливащ от присмехулство ей така, майтап да става. Денем – хамалин, нощем – бракониер по язовирите. Ракът го стопи до няма и четирийсет кила, а беше едва трийсетгодишен, даже трийсет още не ги бе изпълнил. Сирак. Изоставен от майка си, а пък с баща уж неизвестен. Канехме се с него заедно да ходим до Харманли, да зърне онази, която живот му бе дала, но побягнала да се не разчуе, че го заченала едва 15-годишна от уважаван в дълбоката провинция семеен господин. Сложихме в ковчега на Васко новичко тесте карти за белот и ролковата касета с любимите му гръцки песни. Жена му Славейка захваща една-втора-трета професия, докато стана специалистка по баничките. Помота се из внезапно очужделия й шумен и пъстър град, докато позаякнаха трите й дечурлига, продаде апартамента на някаква гъркиня и се прибра в родния си Кърджали.

  Георги Гърев от втория етаж. Гогата – работар водопроводчик; обичаше да си пийва, та вартбурга го караше жена му; как па ни веднъж не пожела да седне като мъж зад волана! В първите години, когато се заселихме на това място, събирахме се с жените и хлапенцата; и Гогата вземе да ми се сърди: "Пий бе, майка му стара! Ама ти нищо не пиеш. Ей така, локни си за блясък в очите на екс тези стотина грама. Гледай, гледай мен как се пие". И него ракът го стопи. Столът, който колегите от работилницата за театрални декори бяха сковали, за да не усеща зверските болки, три години след смъртта му ни напомняше за Гогата Гърев – събираше паяжини на площадката между втория и третия етаж сред стари прашасали кашони и вехтории.

  Илия Кръчмаров от деветия етаж – строител-зидар и майстор по интериора. Ходи на гурбет чак в Либия, завърна се паралия и се премести в друг квартал. Заряза ни Илийката нас, дето няма как да не свикнем с крадливата цигания – с шумните тумби от Столипиново, с натрапчивата екзотика, която съпътства това весело хайдушко племе. Месец преди да си отиде от този свят, Илия дойде да се сбогува с нас от чистичкото кварталче, застроено върху бившия Хайван-пазар зад Панаирния град, пеш прекоси моста над островчето Адата, върна се при нас като при младостта си. Питам: Какво става, Илийка? Някога едър, сърцат мъж, налиташе да се пердаши с Дечо Докса – професионалния боксьор Неделчо Грозев, за когото легенди тук се носеха, сега лицето му добило землистия цвят на обречените болни от рак. "Няма да ме бъде, Жоре – рече, – не ме ще животът. Четири къщи вдигнах, и когато реших, че ми е дошло времето и аз да си поживея, ей ме, виж! Две операции ми правиха, и нищо." Взе да плаче без глас, тресат се кокалявите раменца, сълзички се търкалят по пергаментовите бузи: "Отивам си, Жорка! Отивам си... Дойдох да се сбогуваме".

  Стоил Веляков от петия етаж – електротехник, спец по хладилните инсталации. Сръчен, ама и чапрашък: като го стегне шапката,
отива на магистралата да спира колите, че се били движели бързо. На семейство пенсионери от София, които за морето пътували, новата лада приватизирал и зарязва двамата пенсионери пред областното МВР. По едно време се беше събрал с компания веселяци, самодеен оркестър с чалга-певица бяха решили да си направят. Включи ли електрическите китари в 100-ватовата уредба, паниците в бюфета ми един етаж по-горе казачок танцуват. Говоря му веднъж: "Що си извадил тонколоните на балкона? Комшиите от отсрещния блок след обяд не могат да спят и ми се жалват" (председател бях по онова време на кварталното ОФ-е), а той ме гледа с поглед на екзалтиран. "Чакам – рече – едни авери, с автобуса ще дойдат, а пък не знаят къде живея. Казал съм им по свръхзвуковата ми уредба да се ориентират". След смъртта му – дали ги имаше навършени трийсетте! – шушукаха, че го хвърлили пребит до смърт от висок етаж на милиционерско управление, но написали в протокола друго. Близките му дали посмяха да питат властта как сам ще се е хвърлил от високото? Отиде си Стоил с натрошени кости. Виждал съм го лете, тъкмо прибрал се от психиатричната клиника в Баткун, Пазарджишко, а гърбът му – в кафеникави ивици като моряшка фланелка от побоищата с палка или гумен маркуч.

  Да разправям ли още? Веднъж Михаил Берберов, когато съм възкресявал пред него епизоди из бита ми на председател на кварталното ни ОФ-е, местна версия на Бюро за жалби, претенции и отврат от циганията в Тодор-Живкова България, беше възкликнал: "Я зарежи хорските дертове! Ти да не си Арменският поп? Решавай!... Или се заемаш здраво с литература, или ще ми се правиш на квартален гений".

  Събрахме се около и след януари 1979 г. българи от кол и въже. Долетяхме тук млади, угрижени, облъскани от несретния живот на сиромаси, щастливи най-сетне, че си имаме дом, макар и ведомствено жилище. Разсадиха ни по бетонните кафези и ето ни! – пуснали сме коренче в бетона, децата ни, кажи-речи, пеленачета, когато се заселвахме, вече раждат нашите внуци. А ние... Ние май сме си все същите онези момичета и момчета – препускаме през въртопите и несретите, мъкнем трошици в човка, сламки мъкнем за пълните с челяд гнезда.
Ето я, тази е моята България, с която воюва т.нар. "елит на обществото", хем воюва, хем ни пие с отровните си смукала, мозъка опитва да ни промива. И върти се животът, това виенско колело, сменят се управниците, сменя се властта, сменят се партиите, а паразитите не се сменят. Пък ние – все на този хал, все изнудвани, все притеснявани от растящите данъци и все по-високи такси, от скъпотията, безпорядъка, бандите, от претенции на малцинства, които пак на нашия гръб живеят. Ние сме тези мълчаливи, вечно лъгани, вечно задължени на тази лоша майка-мащеха, на Българската уж държава, управлявана всъщност от мекерета на чужденци, които мекерета нищо общо нямат с Отечеството. Останахме сол на земята и мизерията ни е доказателство, че честно сме живели дотук с непрежалимите свои мъртви.

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 12 uni 2019

Илюстрации:
- Август 1973 г., по дигата край р. Марица с пеленачето Вера (горе);
- 1961 г., първият и последният от петимата братя Бояджиеви (долу).

ПРАВОТО ДА ГОВОРИШ

ПРАВОТО ДА ГОВОРИШ

  24.05.1999.

  Дъждовно. Сиво. Спокойно. Митологизирах го този мой баща; противопоставям неговата простосърдечна кротост, умението му да живее, изобикаляйки вълчите глутници от самовлюбени грандомани, забравили, че – както е записано в Стария завет: "с пот на лице ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш". Защо първородният Каин убил брат си, наистина ли всички до един сме Каиново семе? Или така им изнася на мъдреците, сътворили библейската космогония, понеже гузният лесно се управлява!

  Да ходим с очи, забодени в калта, приведени и гузни, заради греха на преди нас минал някой през света – грешникът си отишъл по своя ред и със своята участ, а грехът зове за възмездие и над твоята глава: "Отче наш, Който Си на небесата... И не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия, защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин".* Но аз не се вслушвам докрай в стила на баща си, не изобикалям глутницата, встрани съм от глутницата, опитвам да разбера какъв е този тъп начин превъзходен човешки материал да съсипват заради просташката си самовлюбеност. 

  "Когато те корят, мразят или изричат неприятни думи – съветва роденият в 121 г. от Хр.
римлянин Марк Аврелий иди при душите им, влез вътре и погледни какви са. Ще видиш, че не трябва да се притесняваш, задето смятат еди-какво си за тебе. Напротив – трябва да се отнесеш благосклонно към тях, защото са ти приятели по природа." И вече в следващо разсъждение: "Едни и същи са циклите на вселената. Или всеобщият разум има инициатива за всичко – ако е така, приеми произтичащата от него инициатива. Или след първоначалната му инициатива останалото е дошло като последствие... Изобщо, ако има бог, всичко е наред. Ако има само случайност, недей и ти да постъпваш случайно"**. За човеколюбие е думата – и злият човек да ръси гадости насрещу ми, аз трябва да проумея какво го е изкушило да ми се яви в отвратителния си образ. От горчив опит знам: на битово ниво по-често причина за неразбирателствата между хората са празни дрънкулки.

  Но не съм императорът-философ Марк Аврелий. Простосмъртен пловдивчанин съм, син на простосмъртни, внук на простосмъртни, праправнук на простосмъртни; даже перущенският ми род и прапрадядо ми Ангел (родовата легенда го представя за кмет на Калугерово около 1875 г.) са клани според ислямския ритуал, със сатър насред селището – хем за назидание на раята, хем за прослава на Аллах. В рода си може да имаме храбреци, но богопомазани не знам да сме имали. Лесно му било на императора на Древния Рим да бъде великодушен. И понеже съм просто син на най-обикновен дърводелец – дърводелец като онзи Йосиф, съпруга на Мария, затова и изглежда съм почти хипнотизиран от онази красива сцена, когато Иисус... "изпъди всички продавачи и купувачи в храма, прекатури масите на менячите*** и пейките на гълъбопродавците, и казваше им: писано е: домът Ми дом за молитва ще се нарече, а вие го направихте разбойнишки вертеп"****

  Вижте ги! Те са в храма, плъхове в Светилището на нравствеността. Звучните им гласове се носят над България от амвона на националните ни и регионални медии. Самоуверената им осанка говори повече и от устата им. Вакханалия на духовния разврат! А ние?!... Ние не бивало да постъпваме случайно.

  "Лицето на врага ме поразява тогава, когато видя колко много прилича на моето", формулира поляк-антифашист***** и мой си личен извод от преживяно и видяно в разстояние на над половин век живот единствено и само в България. Тези обаче не са ми врагове. За да са ми врагове, трябва да виждам у тях някаква там нравствена стойност, нали? Кой воюва с жабите, с жаба се не воюва!

  Зачетох се в Хашековия "Швейк", и ми се оправи настроението. Значи, школникът Марек и свръзката Швейк... Ай, какъв тандем! Накъдето и да обърнат взор двамата арестанти, кръшкачи от бойното поле, каквото и от страшната военна месомелачка на подчинената на идиотщини Австро-Унгария да попадне в обсега им, превръщат го на пух, прах и перушина. Друг е ключът за справяне с наглостта
на чеха Ярослав Хашек – да покаже фарисея смешен, та жалък в напомпаното му самочувствие, и то е далеч по-жизнелюбиво от библейския сюжет на Иисус с бича.

  По-интересно е, да... Древните елини не случайно нарекли комедията Божествен дар, наричат я като венец на литературните жанрове. Когато обаче пристъпваме в сферата на нравствените резолюции, единствено подходящ е строгият тон. Шегата, смехът, хуморът, убийствената ирония са средство, инструмент за очовечаване. В Библията обаче не срещам и сянка от хумор, дори и ирония не срещам в Библията: нима това е случайно? Строга любов царува сред изсечените в камък ЗАКОНИ НА СЪВЕСТТА.

  Като технология на стремежа към власт, партиецът по рефлекс и по стил в най-категорична форма е окупирал правото да бъбри, да тръби, да говори от името на унижените и оскърбените. Максим Горки, например. Като изпълни задачата, която Партията му е определила, същата тази партия, подчинена на своя Вожд, го вади от шахматното поле. Хора на вожда го отровиха, щом си свърши партийната мисия и взе да става досаден за "правилните и праведните", натрапчиво честен, доколкото успявал да проумее какво всъщност представлява Сталиновият строящ се Военен комунизъм.

  Това присвоено право, разбира се, не може да се елиминира по друг начин, освен като отстраняваме от себе си представата, че сме единствените посветени. Дълъг е този процес. Призовавам спомена за кротък мълчаливец, за един Авел – вдигам го от гробищния троскот от общинското гробище на Пловдив, и както Исус със силен глас извикал: "Лазаре, излез вън!" – и аз: възкресявам го моя Голям малък човек в неговата велика човешка уязвимост от настървените лицемерни праведници.

  Обществена тайна е, че Великото народно събрание от 1990 г., което писа новата Конституция на днешната Република България, се състои от четиристотин народни представители, триста от които са бивши или действителни членове на БКП, докато останалите стотина... Ако не били напористи мекерета на бившите управници, сред останалите стотина мнозина са чисто и просто доверчиви наивници. Присъствието им не е решаващо, а е колкото за цвят, колкото да бъдат легитимирани (узаконени) изкачващите се към върховете разпилели се по новоизлюпени партии емисари на партийни истини от последна инстанция – доскорошни комсомолски функционери от втората и третата редичка на партийната номенклатура на БКП, възпитаници на идеологически висши школи и институти в Съветския съюз или в Тодор-Живкова България. Това бяха, а и сега са, в буквалния и в преносния смисъл кресльовците-антикомунисти още от еуфоричните месеци и години на СДС – третия охранителен пояс за бившата червена номенклатура. Вгледа ли се човек в стила им, ще открие: всеки от тези тарикати "модел Иван Костов" се държи с нас като партиен секретар. Партийният секретар има свещеното право да говори как народът е прост, как не е достоен този народ да го управлява такава изключително ценна и рядка птица. 

  Аполитичен бил българинът, че не избрал пак Иван Костов. Но как да му отнемат думата на този българин, когато мълчанието му на простосмъртен е присъда над разни шарени-марени, току-що станали от софрата, дето вечеряли с Господ бог!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 11 uni 2019

Илюстрации:
- Ярослав Хашек, авторът на романа-пикареска за добрия войник Йозеф Швейк (горе);
- Дончо,1910-1956, втори от петимата братя Бояджиеви, барабанистът, издъхнал на 45 години от мъка, че се изтърколил от разбрицана жп-платформа любимият му тъпан (долу вдясно). 
___
* Матея, 6:9-13.
** Марк Аврелий, "Към себе си", изд. 1986, с. 105.
*** Които обменят пари.
**** Матея, гл. 21.
***** Станислав Йежи Лец, "Невчесани мисли", изд. 1968 г., с. 14. Бел.м., tisss