ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (93.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (93.)

  В Древния Рим някои студенти ходели с венец от мента на главата – вярвали, че Mentha piperita освежава мозъка им; докато Цицерон (106-43 пр.Хр.) не разбил този мит с кратичкото обяснение: "Умните нямат нужда от мента, а тъпаците и цял храст да си накичат, все тая".  

   26.01.2000.

  Има сладкодумци – чета или слушам изреченото от тях и ми харесва дори как го изприказват, па току минат ден-два, седмица и едно сиво делнично утро се будя с откритието, че то били готини лакърдии колкото за добро впечатление, а не нещо кой знае какво. Не ща да изброявам имена, че това не са мухабетчии от махленска кръчма, а държавни особи, ценени хора от принебесния нашенски елит. Думите им служат, колкото да ги покажат откъм най-приятна за ухото и окото страна. Политик, който преди години изтърва злостна фразичка за алените бабички на припек, днес лъчезарно ми се усмихва с нежна усмивчица от тв-екрана и аз много силно желая да е искрен – обаче как мога да съм сигурен сред толкова далавери и лицемерие, и лъжи именно по време на неговото управление? Предполагам какво ще ни рече пак някой негов фен, ще е пак от онзи чудесен набор с оправдания: "А вие защо биете негрите!" С една дума, не е само този, дето краде и лъже-маже, имаме и други като него, че и далече по-нагли дори.

  Някога на някакъв си парижки площад генерал Дьо Гол тържествено посрещал официална делегация, водена от премиера на Великобритания Харолд Макмилън (1894-1986). Какво рекъл генерал Дьо Гол не знам, обаче очите на високия гост се напълнили със сълзи. Сълзи като мъниста се затъркаляли върху мъжествената политическа физиономия на височайшия гост. Това произвело яко впечатление у личния секретар на френския държавник. "О, мосю Президент! Ах, мосю Дьо Гол, но той плаче!" – ошашавен, възкликнал секретарят. "Хм! – изсумтял Дългоносия. –Театър разиграва, драги!" – и с държанието си дал не само на личния си секретар, но и на френската публика да разбере, че приема всичко за най-обикновен фарс*.

  09.02.2000. 

  За пространната студия на университетския преподавател Живко Иванов върху Алековите фейлетони – вж. Живко Иванов, студията "Бай Ганьо: между Европа и Отечеството", изд. 1999 г.** Студията му е доста подробно изследване, където най-ценното е обширният фактологически и психологически илюстративен материал за приобщаването на Българското обществено съзнание към европейските стандарти. До 60-та от общо 260 страници въпросите ми към този университетския мъж са:

  1) Скрупульозното ровичкане из типично българската ни рефлексия към света не е ли вид съмнение нездравословно? Вторачен в детайлите, хипнотизираният взор дали не изпуска същественото?

  2) Защо типа Бай Ганьо Балканский да не възприемем за версия, и не непременно основна... на самоуважението ни като българи, само че в гротесково изпълнение?

  3) Отделяйки чак толкова внимание целенасочено спрямо Ганьо Балканский, дали не внушаваме сами на себе си колко важен е той за нас, българите? И после, каква е файдата (ползата), този ли е еталонът за проумяване на масовия ни манталитет!

  За мен Алековият герой е периферен, но не и средищен образ, едно от десетките и стотици лица на нашенци – сбъркана отливка, крив шаблон, печална карикатура на нещо, замислено с педагогическа цел. Алеко Константинов го създавал мимоходом, в движение – вграждайки в Бай-Ганьовия облик и нещо от себе си, лични слабости, например, като отношението към младите простовати жени. Известна е лакърдията му към младо шопско моме слугинче: "Ай, моме, да хванем трена за Париж, па да си изкараме весело няколко деня!"

  11.02.2000. 

  Собственикът на хубавото заведение с показното именце "Бългериън ъмбрела" се оказа тъп крадец-кокошкар: в разстояние на три години осветявал и отоплявал кипрото си предприятийце, прикачил се нелегално към общия електромер в блока, където живее. Усъмнили се съседите му, че плащат бая едри суми, викали техници от електроснабдяването и вече девета седмица "Бългериън ъмбрелата" пустее и тъмнее като гузна съвест, гледа с мъртвешки поглед като турски зандан, нищо че българският трикольор плющи най-отгоре. Пъргави циганчета с миши оченца вече заничат какво има да се откърти, отскубне и отнесе. Тези весели, пъргави циганета са вечните съгледвачи и аванпостове на редовна армия апаши професионалисти, разбивачи на изби, апартаменти, гаражи. Тези апапи ще долетят от Столипиново и като ято рибки пирани ще се ръфат помежду си кой повече да награби, изтърбуши, изкърти от приличната фасада до вътрешното обзавеждане. И цялата тази идилия е паметник на байганьовщината, която не е преставала от Десети ноември насам да се вихри из "чистата и свята", мечтана от Левски република. И пак да попитам: тези ли са образите, които ни изразяват като нация (представителен вид на българската общност пред света)?

  13.02.2000. 

  Героите в най-новата Българска история в повечето случаи са ни едностранчиво представени като живописни икони, а не живи хора със своята участ и особености. И едноизмерното, плоско, шперплатово изображение за мен е своего рода "Данък обществено лицемерие", обслужва не истината за нас, вероятно е от страхливост, от опасения, че нашенецът не е дорасъл зад отрицателните черти на героя да съзре пробуждащия се от робска летаргия и малодушие масов човек.

  Хем, начело на тази педагогическа, по-вярно казано, дидактическа линия в нашата литература е патриархът Иван Вазов с неговите чудесно съчинени сюжети (дори за Васил Левски – Вазовият разказ "Апостолът в премеждие", например, е измислен от край до край), в които поуката е намотана и украсена с червен ибришим покрая, та и хептен слепият духом да я съзре. Ама на дидактическата линия антипод се явява в нашата литература и публицистика линия, следваща плътно безпощадната тъжна истина, колкото и фактите да не свидетелстват в наша си, българска угода. Аз всеки случай респект изпитвам към творци, като Захари Стоянов и Алеко Константинов. И дори да са се заблуждавали в пристрастията си, тези двамата внасят висока степен взискателност и перспектива за развоя на националния манталитет; и това качество е поради лишеното от комплекс за малоценност писане без украшателство, с трезво внимание за пътя, който ни предстои да извървим към цивилизацията, към Европа. Докато създателят на романтични митове, воден от добри намерения Иван Вазов се увлича на места, дотам, че след като въвежда образа на Апостола в българския ни национален пантеон, откри у поп Кръстю Никифоров (1838-1881) съответстващия на библейската митология Юда и така съсипва живота на единствения човек от онзи трагичен епизод, комуто Левски се доверявал в Ловеч.

  Цели сто и кусур години подир кървавата лична трагедия на Стефан Стамболов  хвалим и разкрасяваме наедро държавника и строителя на Нова България, градим бронзови, чугунени или каменни паметници в негова чест, назоваваме площади с името му, без да си даваме сметка до каква степен Тодор-Живковото управление на България напомня пренебрежението към нравствени правила и неписани закони у властници от периода на Стамболовото управление: разцвет на келепирджийската политиканстваща сган, която Стамболов с таланта си на велик държавник възкачва по върховете на Държавата. Най-малкото странно е, че политическа формация***, която обединява надеждите на мнозина, свято тачи и се учи от търновлията Стефан Стамболов (1854-1895), величае го с повод или без повод като модел за следване. Дето се вика, така наред с хлебното жито минава и къклицата!

  Не става дума да развенчаваме положителното начало от края на ХІХ век, а да си създадем изчерпателна и безкомпромисна представа за качествата и греховете не само на тази, но и на редица върхови личности в Българския ни пантеон. Ако сега не извършим тази болезнена за операция, рискуваме да срещаме от днес нататък все по-нагли, до болка познати, очевадни форми на властолюбие, на възгордяване и алчност у стоящия над закона, безцеремонност, лакомия за облаги, та рискуваме да продължи деленето ни на "верни съпартийци" и "онези боклуци, дето ламтят да ни катурнат от властта".

  БЕЛЕЖКА:

  Докато преписвам на компютъра си последните редове за Стамболов, пред очите ми се появяват, изскачайки като че из небитието, ту депутатът от Силистра Камен Влахов (1956)****, ту таксиметърджия, добрал се до парламентарен лъв, известен с прякор Гошо Тъпото (1943) от Ловеч*****, ту обаятелният Данчо Ментата (1956) от с. Карапелит, община Толбухин (Добрич)******. Помните ли? Последният от тримцата наскоро гледахме как от най-високата трибуна в днешна България, от трибуната на Народното събрание празгъва ръчички от лактите настрани: омагьосва по темата колко лошо нещо е корупцията и как любимата му партия вече била взела мерки и прочие. Вай завала! Ето значи кой Херкулес ще изчисти оборите на Авгий! Онзи, от когото пропищяха мнозината измамени и ограбени собственици на имот по брега от Бургас и Созопол до река Резовска. Ала университетският изследовател при тази вакханалия на безочието настоява: ТОЗИ Е ТИПИЧНИЯТ БЪЛГАРИН! Тъй ли е, или аз не съм разбрал правилно доцент, може би вече професор Живко Иванов, когато ми навира в очи Бай Ганьо за образ на типичния масов българин?

  Пловдив, 7 октомври 2006 година

   Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 17 mar. 2020

Илюстрации:

- Иван Вазов над писалищната си маса;

- Младият Алеко Иваница Константинов.

___
* От фр. farce – при подобни случаи означава нещо скърпено, недонаправено, пошло, сторено само за да заблуди; детайл от по-обемното понятие "демагогия".
** Доц. д-р Живко Ж. Иванов, 

вж. http://ilit.bas.bg/images/pdf/competition/Rumen_Shivachev/stanovishte_Jivko_Ivanov.pdf
*** Съюз на демократичните сили. При управлението на СДС тръгнаха лакърдиите доколко Премиерът напомня Стефан Стамболов по стил. И така се започна възвеличаването, възгордяването, хвалбите и грандоманията, което изпрати замислената вероятно в канцелариите на Държавна сигурност партия извън сериозните политически разговори. Фанатиците сред все по-малките ядра около СДС и ДСБ не отчитат, че условно нареченият масов българин се е променил през тридесетте години хаос. Оттам е и озлоблението сред твърдите поддръжници на Костов: губят влияние, топят се редиците от почитатели.

**** Камен Влахов, вж. https://www.bgdnes.bg/Article/1912000

***** Георги Петров: "Абе, аз съм оня, от мъглата. Как е положението?" – вж. https://www.faktualno.com/2017/12/blog-post_70.html 

****** Йордан Цонев, вж. http://www.omda.bg/public/bulg/news/dps/Yordan_Tsonev_1.htm Бел.м., tisss.