ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (281.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (281.) 

   – Да знайш, бате, от нашту Стулипинуву по-убав няма. Тук си е баш Раят на света! Апсилютен рахат! – думи на старец от гетото.

  20.07.2001. ГОРЕЩНИЦИ В СТОЛИПИНОВО

  Днес е първият от трите горещници. Термометърът зад прозореца на спалнята сочи 35^оС. Лъха горещ сух вятър. Обиколих скоро из гетото. Как живеят с толкоз гюрултия и нечистотии тези хора – все перат, и по дворчетата все засечено им прането! Ужасно занемарена работа, Столипиново напомня джунгла, джунглата има дива хубост, дива хармония, но как балансират в мизерията шетащите неглиже тукашни ми е непонятно. Вой от усилвателна уредба, от която на запис ехти гласът на ислямски мюезин, който вероятно чете пасажи от корана, чалга. Дамите все имат за нещо да спорят с опулени зъркели, с разперени над глава длани или юмруци и застанали една насрещу друга в театрален образ на омразата, жестоко кълнат. Очите накървавени, устата побелели, а от устата с проклятия на техния език пяна хвърчи. По разбитите тротоари тук е цялата менажерия. Клекнали, полегнали или седнали върху черга, просната току до вадата с помийната вода, вечно чоплят слънчоглед почернели, да речеш – стогодишни баби и две-тригодишни дечица, ама и старци мъже; старците пият бира, а рояците дечурлига търчат, ровят из пепелака, навъртат се край своя боба (баща или дядо), който лениво някак, мимоходом ме удостоява с любопитен поглед: по каква ли работа съм дошъл! Дребна търговийка кипи навред – всякакви лъскави неща за продан – чехли, папуци, маратонки, спортни гащи, дамски кюлоти, кухненска посуда, възглавници до сутиени, блузки и чаршафи, чорапи, маратонки, плюс панаирджийска стока – свирки, пищялки, плодове и зеленчук, и банани, ама и по-едри скъпи работи: от домашни електроуреди втора ръка до печки, котлони, тенекиено вехто корито, вана, стар бойлер, хладилник и стар телевизор. За по-новите вещи от стоката трябва да си сигурен, че ниската цена означава, че са крадени, и крадецът, който е дошъл да я продава, бърза да се отърве от нея, да вземе парите и да ви направи щастлив с нещастието на някой ограбен дом.

  Разбират, не съм от техния миллиет (племе), а и крача делово като семинарист сред тълпи от местното население. За разлика от австралийските аборигени, тези тук не са съвсем безобидни. Кавгите, крясъците експлодират просто от нищото, и не дай, боже, да те завърти валмото на ненавистта! Особено през лятото, бруталните насилия са си част от живота им: изнасилвания, побоища, масови сбивания, убийство с нож, с тояга или кол по кратуната, по-нарядко с незнайно как придобит патлак или друго гърмящо пушкало. Минавам като през завеса през вонята на пържена риба, мешана с киселата смрад на помийна яма, край купищата разлагащ се насред жегата стар боклук, струпан безредно по улите тук или на тротоара. Кресливи подвиквания чувам откъм кривите, някога по метър-до метър и половина широки проходи между къщурки от талашит и тенеке, дето няма да видиш стрък зеленина. Всичко тук е опоскано, миризливо, силно излющено от босите пети и ръчички, най-отгоре замазано с девет слоя вар, оцветена в някой от любимите им цветове – бонбонено-розов, тъмносин, пембен или охра.

  По оградите виси захабено пране. Кокошките ровят из купчина боклук за парче хляб или червейче. Дръгливи песове и улични котки се припичат на слънчице край своите примижали от кеф в сенките стопани. Мерне се кон, пуснат ей така да се поразходи из улиците и калта на воля, или козичка с две съвсем малки козлета и сакато момиченце с върбова вейка в ръчица, с налъми току притрополяват край теб. Симпатичен момък със сресана силно назад и омазана с шарлан сякаш смолисто-черна прилепнала коса, но с интелигентно лице, с гипсиран до коляното крак, седи на дървен стол само с три крака край портичката към кирпичена мизерна къщурка, гушнала сякаш осеметажния жилищен блок сред огромни локви помия. Момчето е петнайсетинагодишно, излъчва кротост и епическа доброта. Кой знае защо, минава ми през ум, че у него може би баш сега дреме на слънцето бъдещ велик шахматист, някой Махатма Ганди, а защо пък не бъдещ гений на абстрактните науки и небесна механика. Но ако си роден и израснал в кавги, крясъци, нечистотия, воня и хаос, питам: какво бъдеще, миличък, те очаква?

  Лесно е да ги укоряваш отстрани, ала те едва оцеляват в боричкане помежду си. И раждат, раждат и раждат деца, възпроизвеждат се, като че да си докажат, че светът е длъжен най-после да вземе да се съобразява – стига се е правил, че не ги забелязва изкушеният от технически придобивки гражданин на света, което за мен значи "човек без корени". Столипиново е манталитет. Не е просто някакво случайно сборище, гето и катун, скъпи граждани на света. Смятаме, че можем да го заобиколим, от само себе си да ни отмине проблемът с гетата! А как ще стане това, по кой начин?

  Парадокс ли е, че едва когато сам изпаднеш в беда, тогава научаваш колко разнолик и многопластов, едновременно жесток и нежен всъщност е животът. И този най-голям на Балканите цигански конгломерат ми дава сериозен урок по толерантност... Каквото питам, отговарят ми добронамерено. Тези хора имат изострен усет към нещастието и радостта. Живеят напук на всякакви правила и закони. Битът им е предизвикателство изобщо към цивилизацията, с която толкова се гордеем. Много по-жизнени са от нас. Ние сме изнежени, мекошави, самовлюбени егоисти пред техния величествено груб и все пак човешки стил на общуване. Те се съобразяват с капризите на живота, ние сме умозрителни, абстрактно добри, ала всъщност сме твърде лоши, сравним ли се с тях.

  Търся бутало с размер, какъвто рядко се намира. Питам двама, дето с тъпа ножовка опитват да срежат крив болт от чугунения блок на жигула. Хлапакът захвърли тъпата ножовка: "Ей сега ще питам батко. Батко може да ти намери това бутало". От килната кирпичена къщурка със заковано парче персийски килим вместо врата рошав и сънен се появи баткото, търка очи, чеше се и се прозява: "Я-я, чакай да погледна!" – рови из натрупани безредно купчини с части от разглобени леки коли. И не открива. После ми каза къде видял случайно три бутала от въпросния размер: "Ще идеш в авто-моргата отсам моста преди Рогошките гробища, вдясно зад големия див кестен. Внимавай, че два свирепи песа държат там. Имат този размер бутала, знам, завчера ги видях, щото и аз търсих. Ама на мен не ми вършат работа. Ще ти поискат пет лева на бутало. Там иди! Пред мен ги отделиха, скриха ги под големия тезгях, ама са им за продан".

  Ей тъй, от случаен човек, когото най-малкото до този ден и аз съм гледал с огромна подозрителност и едва прикрито негодувание, получавам особен урок. Моите съседи българи гледат с притеснение всеки минаващ край входа на блока ни манго. Разбира се, онези от тях, които най-често се навъртат покрай входовете, избите или гаражите пред нашите жилищни блокове, са крадци, най-малкото – съгледвачите на крадците. Денем наобикалят със зорки, любопитни очи, нощем иде тумбата им, за да разбива и тараши. И аз пострадах от неканените гости: разбиха ми вратата на гаража. Чувам, по апартаментите вече влизат и денем да мародерстват; и няма кой да ги спре, решат ли да проникнат в дом, където веднъж са надушили плячка. Ала у тях ли е причината за нашата недоверчивост и неприкрита омраза, или причината е някъде високо над нас, у онези, които сме пратили да управляват държавата, пък те не си вършат работата.

  21.07.2001. 

  Вчера или в четвъртъка звъня. Обади се Вера. Верче, татко ти е на телефона, Зарко там ли е? – питам. "Зарко е на морето." Как сте, какво правите? – казвам й, колкото да река нещо, а отсреща учтиво и със звънлив гласец: "Благодаря, тате, добре сме"... И приключваме разговора. Няма какво да й кажа, няма какво да ми каже; баща и щерка – двайсет и две години заедно живели; сега е под наем с внучката Невена, зетя Зарко и по-малката ми щерка Надя на двеста метра от моя дом... Другото разстояние – между нас, баща и дъщери, сякаш се е увеличило на хиляди километри, сякаш живеем не на различни континенти, а в различни светове. И то, мисля, никак не е далеч от истината.

  Сърдити са ми дъщерите, че не им помагам; доказват, че нямат нужда от мен. Ама и аз, макар от време на време да ги мисля, се държа с тях като да съм ги отписал. Няма човек, който да ме съди по-строго от двете ми дъщери. Живея саможиво, като монах, май общувам само с бога Даже приятелят ми Маруф – мюсюлманин, таджик, родом от столицата на Афганистан Кабул, при когото в събота и неделя ходя да си пия сутрин кафето, лекичко ме дразни: "Къде ходиш, Жоро!" И се обръща към останалите момци мюсюлмани от арабския свят, с които се виждам и се знаем поне от година, усмихнат допълва: "Това е един жив монах... от Калугерово". Нужен ми беше зетят, да отидем с неговата кола да ровим в гробниците за стари коли. Щеше да дойде, ако не беше сега на море. Колата ми е повредена, не мога никъде да мръдна без кола, къде ли да ходя! Мазоли ми излязоха на нозете пеш да обикалям работилниците наоколо без резултат.

  В деня, когато се видях в общинската клиника със съседа Въргов**, който претърпя осемчасова операция (откриха му ракова метастаза и като че го поизчистиха уж, но не спряха Смъртта), в същия ден ми се повреди колата. Прегърнах изнемощелия и едва захваналия да се буди и съвзема от упойките и стреса, сякаш да му вдъхна от моята си жизненост, а ето... мотая се вече две седмица, въртя се в гаража, влизам-излизам, човъркам това или онова, но не става и не става, кажи-речи, и не помръдва ремонтът. Взех да се отчайвам. На никого не мога да разчитам за помощ. Вълк-единак, свикнах сам да се справям; терсене ми е, че и на никого с нищо не бих могъл сам да помогна.

  Живеейки преди всичко с духа, интересувайки се от духа, човек е физически много самотен. Но такова ми е щастието, такъв – стилът ми на живот. Dum spiro spero, а!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 16 oct. 2020

___
* Рогош – село, отстоящо на десетина километра от Пловдив, няма общо с по-новото общинското гробище, освен че пътят за Рогош върви край надгробните плочи. За мен след историята, когато бях измамен, че ще си видя отпечатан ръкописа "Историйките на ученика Ламски", като вложих спестяванията си от две години учителска заплата, името Рогош придоби особен смисъл. "Рогошлия" – в смисъл селски тарикат, мошеник, пияница, кофти българин, измамник, лицемер, както след клането през Април 1876 г. за българите звучало името на друго едно село – Балдево, та оттам на жителите му, известни с предателства, казвали балдевци. Така както село Радилово, където местните спретнали хайката, причинила смъртта на Алеко Константинов, едва сега, стотина години по-късно, се отърсва от позорния подвиг. Добавено при преписа на 20.01 2007 г.
** Георги Въргов (1940-2001). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (280.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (280.) 

1.

И ти дотичваше загрижена
за улиците, за дъжда, за вятъра,
за думите, за времето, за вярата –
ефирна, пухкава сред въздуха.
И в голотата ти откривах необятното
и онзи монотонен звук на вечността
през лятото;
под стръмната умора на бедрата ти
бе скрита любовта на хората, погребвани
в двехилядното лято преди ерата,
когато с теб на свой ред сме заченати
от страх и жажда край Марица и могилите,
днес ниски и разровени, пресъхнали,
ненужни стари извори за траките.

2.

Лежахме на върха безпаметни,
Градът под нас клокочеше угаснало,
звездите се въртяха в древни орбити
и старци ни следяха зад прозорците,
обхванати от своите болести,
замислени над нашите слабости,
те гледаха какво си вземаме
и гледаха какво забравяме.

Тогава някъде от дъното
една червена роза се възнасяше
и светеше в нощта на спящите,
красива, но и мъдра като мъката;
Небето я прегръщаше и плачеше
със тъмни влажни сълзи
камъкът.

3.

Не бях те виждал толкоз хубава,
неразбираема и гола като въздуха
в най-кратката луна на лятото,
когато нещо неусетно си отиваше,
когато всичко неусетно си отиваше
и дълго край могилите на траките
Марица и небето се прегръщаха.*

    07.07.2001. ЗАЩО НЕ СЪМ ПОСЛАНИК

  В края на зимата тази година, в коридора на третия етаж – край тоалетните, една от моите десетокласнички, Теодора, след като злобееше насреща ми десетина минути, а аз мълчаливо я слушах, избухна в жалки хлипове и ридания, разплака се, заразмазва сълзи, зашепна, съскайки конвулсивно, обзета от отчаяние: 

  – Мразя ви! Разбирате ли? О-о, колко много ви мразя! 

  – Защо ме мразиш? – заекнах потресен. 

  – Вие сте причина моят брат да умре. Не може да не знаете! Братчето ми си отиде и заради вас. 

  – А кой е брат ти? 

  – Не може да не го знаете. Били сте му учител в осми клас и при вас трябваше да се яви на поправителен изпит. 

  – Но аз не оставям на поправителен – казвам, – питай когото си щеш, и ще видиш, че трябва да е изключителен случай при мен някой да остане на поправителен изпит. 

  – Казали сте му да научи наизуст "Изворът на Белоногата" и той се притесняваше... О-о, колко Ви мразя! Брат ми беше много болен, брат ми умираше, вече не можеше да става от леглото, и все учеше и учеше тази скапана поема, защото така сте му казали. Мразя! Мразя ви! Мразя ви... – цялата подгизна от сълзи. 

  – Не знам кой е брат ти – повтарям като развалена грамофонна плоча. 

  – О-о, знаете го, и още как! Не може да не си спомняте. 

  – Добре, покажи ми снимка на братчето си, ако имаш. 

  И тя с треперещи пръсти ми подава малка цветна фотография на брат си, сниман с другата й сестра, и двамата вече мъртви; били са ми ученици двамата и всички, които им преподавахме, виждахме ги, че са обречени – детските им личица имаха онзи вид, присъщ на неизлечимо болните от левкемия (рак на кръвта) или нещо вродено, нещо в биохимията или гените им по рождение. 

  – Да – казвам, – това е Тошко. Тодор! Наистина той беше мой ученик. И сестра ти ми е била ученичка. А ти защо досега нищо не си ми казала? Защо така дълго си носила у себе си тази злоба? 

  И тя пак: – Мразя ви! О-о, колко ви мразя! 

  Не виждах защо или в какво да се чувствам виновен, но ми стана жал за Теодора. И тогава й казах: 

  – Лесно е да обвиниш, нали, а помага ли ти дотук омразата? Омразата разяжда като киселина отвътре. Ето, каза ми нещо, което ти е отровило живота. Тъй е по-добре: че го изрече, че го изкара навън от себе си. Не оставяй, моля, киселината да те разяжда, а аз ще се опитам да ти помогна, доколкото ще ми позволи твоята омраза и доколкото ми позволяват силите. Човек не бива да живее с омраза, разбираш ли? За теб е лошо, ако не я превъзмогнеш. – Ей такива глупави празни приказки, разтърсен, наприказвах там, в края на коридора през онова междучасие, тъкмо срещу ученическите тоалетни, и тя се отдалечи с приятелката си Пенка, която ме гледаше настръхнала и с ненавист; да имаше как, би ме изпепелил презрителният й поглед на красиво, гърдесто стройно 17-годишно момиче.

  На с.412 в романа "Параграф 22" на янкито Джоузеф Хелър (1923-1999) най-случайно тези дни откривам изречение, което възкресява жестокия епизод от изминалата зима; ето го изречението: "Йосарян усещаше как омразата го гори отвътре като киселина"**. Две учебни години – миналата и тази, това инак приятно моме Теодора ми създаваше непрекъснато проблеми с предизвикателното си държане в час по литература или по българска граматика... Засичала ме е с груби, отвратително невъздържани фразички винаги когато откривала повод да ми изкаже ненавистта си. Помня, веднъж я изнесох в коридора барабар със стола й през вратата на класната стая, само да не я ударя; ей така, мълчешком я грабнах и я изнесох в коридора. Сега, когато я чух как е преживяла смъртта, как пред трупа на братчето си се е заклела да ми отмъщава, усетих, че съм попаднал в крайно гадна ситуация, в която единствено съчувствие или любовта може да ти помогне, ако не си тъп идиот, ами наистина си учител, когато хубав, но неопитен човек злобее насреща ти, унижава те, а ти като че дори нямаш право и да се защитиш.

  Леле, как съм успял да я изнеса със стола, след като 17-годишното девойче стърчи поне с десет сантиметра над мен и е поне с двайсетина килограма по-тежка от моите шейсет и четири килограма! Изобщо, романът на Джоузеф Хелър, който чета за пръв път, изправя пред мен преживени нещица, за които тепърва май ще си давам отчет. В лицето на Йосарян – 28-годишен пилот на бомбардировач през 1944 г., или три години преди да се родя, непрекъснато все нещо и от себе си откривам. Самовлюбеност ли е това, или се редя в редичката от Швейковци и Йосаряновци, озадачен от собствената си незначителност и обикновеност? 

  Не-е, не съм безобиден, безхарактерен тип. Но оръжията ми са твърде безпомощни пред системата, бълваща както Ниагарския водопад настървени, хитри, пресметливи и до умопомрачение безскрупулни преуспяващи неврастеници. Мечтая си да живея в съгласие с мен си, не завиждам и не бих се интересувал от тяхната заможна пасмина, само да не трупаха лицемерие в този мой свят на обикновените българи. 

  – Ти що не си посланик! – въздъхна веднъж Re. и сама си отговори: – Защото хич не умееш да отстъпваш, да се попреклониш, да направиш компромис. Да-а, тези работи, скъпи, са свързани с гъвкавост, която ти абсолютно, ама съвсем абсолютно и хич не владееш. 

  – Доста героичен съм във вашите представи, Слънце – казвам, – ужасно чудесно би било, да беше вярно, обаче не е. Не разбираш ли, че мен такива са ми възможностите. Един ограничен тъпак... Какво толкова има да се обяснява! Много са разочарованите от тази моя неприятна черта в характера: все велики ми уж проектите, последвани от посредствени резултати. Но такъв ми е стилът, Слънце. Ти нали затова ме обичаш?! 

  – Само да беше ма-а-алко по-дипломатичен, по-отстъпчив – продължава тя разбора си, – сега можеше да си имаш свой вестник, сума ти стихосбирки, сборници с разкази, повести, романи, например. Ама не! И колко мъничко се е искало да поотстъпиш, сега друг щеше да си. Съвсем друг! – въздъхва си още много пъти и ме гледа съкрушена. 

  – И нямаше да се познаваме. 

  – Ами да, друга сега щеше да е на мое място. Нямаше да те изостави предишната ти приятелка, за която си си мечтал да се ожениш. Признай, нали само за това си мечтал, нещастник такъв? 

  – Така е – съгласявам се, – права си, както винаги: тя щеше да е щастлива може би. Въобще, при мен, Слънце, нещата бавно и флегматично се развиват. Щъкам си аз по земята като мърлява костенурка, която ще живее поне още триста години. 

  Говоря си ги ей такива едни, правя се на важен, пък си мисля: като че нищо не се е променило у мен, ама как па нищичко не се е развило, а съм все си същият – хлапака от някогашния затънал в прахоляк, кавги и кал Пловдив. А иначе, това опърничавото много си го обичам. 

  18.07.2001. 

  Петдесет лева авансово изкрънках със зор от училищната ни касиерка Росито. Re. е край моренцето нейде, или по-точно е в курортното селище "Каваците" зад Созопол с майчето и децата. Най-случайно там се оказало и семейство Ряпови – кумовете ми от първия и единствен засега брак. Чат-пат бъбрим по джиесема, но мен и това ми стига, понеже дертовете ми са основно по Жълтото Ленче – жигулата, в която горя баща ми. Разглобил съм двигателя й на 8 юли и досега, вече над десетина дни, заради сегмент и бутало (едно от четирите беше разбито, на първия цилиндър буталото), та и заради дефицита, значи, в паричките не мога ремонта на колата да приключа. При мен винаги е тъй: зависи ли ми нещо от друг, все ще се разочаровам от всеобщата немарливост българска: да обещаеш, да изричаш уверения, че ще свършиш еди какво си и еди кога си, а на практика да си само един дребен лъжец и хвалипръцко – типичният българин кюнлия от село Рогош, Пловдивско***. Тъй че можеш ли да се лишиш от услугите на нашего брата българина, бя-я-ягай по-далече от неговата дивна слабост към голите обещания, към манията нагло да те лъже в очите, да те тупа по рамо, ухилен до уши! 

  Неколцина вече ме лъгаха. Не, не са ми искали пари, но съм си губил времето с тях: Колю Герганов, Илия Сотиров, Иван Пенев – съседи автомонтьори, които са ми нужни не да ми работят, а в ръцете да ме гледат да не объркам нещо, като си правя ремонта. И за това бях готов да платя, но обещаваха и... явно забравяха. Е, как да цениш такъв приятел и любезен съсед, като българите сме си все такива, все от един дол дренки! 

  19.07.2001. 

  Ако не е Re., за какво ли да стоя вкопан в тази тълпа от невежи симпатяги! Голямо ми е разочарованието от този калпав народ. Евреи, арменци, турци са по-добри и по-човечни. По-лоши сме от цигани. У столипиновския циганин съм срещал повече усет и човещина, и повече сърдечност. Ние сме духом мърляви, нечистоплътни, затънали в завист и злоба, потни, вътрешно занемарени; типичният българин отпред пращи от самолюбие, отзад задникът му е гол голеничък. И самохвалци, невъзпитани, нахални, цинични; какво лошо да не кажем за нас, българите! А обитаваме най-уютното райско местенце в Европа. И сме го превърнали този райски къс хармония в свърталище за всякакви човешки огризки и отрепки. Това няма как да ни бъде простено. Малцина са стопаните между нас. Мнозинството разсъждава като злостен аргатин на чужда нива: да претупам аз надве-натри работата, да открадна, да се облажа за чужда сметкаи на чужд гръб – ей това ни е кефът, това ни е бленуваното щастие. Ами и аз съм си такъв, израснах с вързани криле. Да се не начудиш как криво-ляво досега все оцелявам! 

  Между другото, 53 700 католици, според преброяване от 1992 г. живеят в България, 313 000, според официалната статистика, са цигани, около 800 000 – турци. За турците не знам, но циганите са три пъти повече, нещо май ни менти статистиката. Па ако нас броим към манговците, вече ставаме минимум пет милиона електорат, все завалии в оазиса за властниците, за храбрите ченгета и ловките партайци – три категории силно уважавани лицемери, най-силно обичани първи демократи в цяла Европа, че и отвъд.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 15 oct. 2020

___
* Георги К. Бояджиев, сб. "Сутрин рано", изд. "Христо Г. Данов", 1984, стр. 45, "Тримонциум". 

** "По пантофи и комбинезон Йосарян се втурна навън, за да си отмъсти, стиснал в ръка своя пистолет, 45-ти калибър, и както тичаше, мушна един пълнител в дръжката му и дръпна затвора, за да вкара патрон в цевта. Свали предпазителя и бе готов да почне да стреля. Чу как Нейтли тича подире му, за да го задържи, и го вика по име. Картечницата пак откри огън от едно черно възвишение над моторния парк. Оранжеви трасиращи куршуми, подобни на ниско плъзгащи се чертички, обръснаха покривите на тъмните палатки и едва не прерязаха върховете им. Ревове и груб смях отново прокънтяха между кратките откоси. Йосарян усещаше как омразата го гори отвътре като киселина. Излагаха на опасност живота му тия копелета!" От "Денят на благодарността" в романа на Джоузеф Хелър "Параграф 22". 

*** Чешитът известно време изпълняваше длъжността кмет на Стария Пловдив, издигнат там като член на Радикал-демократическата партийка на проф. Елка Константинова с любимия им лаф на онзи един файтон персони с велики претенции за интелектуален елит на България: "Малко сме, обаче сме качествени". Този тип тарикати по едно време правиха списък на дисидентите по време на соца и се изпокараха помежду си кой е по-дисидент и най-пострадал от властта на Тодор Живков. Помните ли ги? Бел.м., tisss.