Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 5 януари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (26.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (26.)


  Не знам защо сме тук, но съм сигурен, не е да се любуваме на себе си.*

  23.02.2000. 

  Снощи по телевизията казаха, че на 70 години от остра сърдечна недостатъчност издъхнал професор Тончо Жечев – автор на "Българският Великден или Страстите български". Какво става? Иво Карамански, Аркан, Стефан Савов – отиват си явни и не така явни герои на книгата ми "Лъв" (работно, временното й заглавие на тази тук хронология, която сама се пише, или както рече веднъж, омаяна от отвъдното, Re.: "Това, мили, не са твои неща. Някой отгоре с твоята ръка, с твоя почерк ги пише до всички нас, включително и до теб самия".

  11.03.2000. 
  
  Всъщност, дали ще се казва "Лъв" или ще носи надслов "Младите хищници", това трябва да бъде книга за личното достойнство и личното възприятие на света около и вътре в нас, за вид солипсизъм**, който в различна степен присъства у всекиго от нас. По-простичко казано, цялата вселена е продукт на собствената ни представа и усет, на човешката ни драма хилядолетия преди да се появим, откакто съществува тази ос, която за всеки от нас в тази част на света и Европа е България. 

  Симпатичен философ, роден в богаташки род в град Линц – австрийски град по горното течение на Дунав, живял обаче предизвикателно отдалечен от охолството, от известността, умирайки на 62-годишна възраст от рак, заръчал на близките си: "Предайте им, че живях щастливо". Позицията на този особняк – някой си Лудвиг Витгенщайн (1889-1951), не цялата, а част от есенцията в нея, ми се ще да спомена тук и като личен мой подход към всичко описано дотук:

 
"Създаваме си образи от фактите. Мога да назова предметите. Аз мога да говоря за тях, ала не мога да ги произнеса. Изреченото може да разкаже как е представено нещо, но не казва какво всъщност е представеното".

  
16.03.2000. 

  Поскърцвайки неудобно в новичките си ботуши и чистичката си военна униформа, членове на правения в тила войнишки вестник "Щурмовак" в австрийските планини през ранната пролет на 1945 г. попадат на видимо интелигентен мъж, който мълком ги наблюдавал с вид на човек, паднал от небето. Споменава го този факт (много ми е любопитно в каква връзка!) Лальо Маринов – Ламар, доколкото си спомням, нейде из героическата си биография. На тръгналите да освобождават света "от отровната му плесен" очевидно всичко им било ясно, особено какво става там, където свистят куршуми и се гърчат обезобразени тела. Този странен мъж в австрийските планини обаче изненадал нашите хора със своята кротост и отстраненост. Всъщност, какво знаем за европейците ние, които сме се запътили като настръхнала креслива сган към техния подреден бит? И какво ли те знаят за нас, българите?

  
31.03.2000. 

  Дочитам репортажите на младия Ърнест Хемингуей***. Книгата бе върху нощното ми шкафче зад настолната лампа през всичките шест месеца, докато за втори път преписвах, т.е. редактирах повторно, шестгодишните си утринни записки. Държах я под око като добро питие, с което да си поддържам тонуса за работа (за писане), но рядко посягах към нея; приемах я като част от юношеските ми репортажи в местния младежки седмичник "Комсомолска искра" отпреди повече от четирийсет години. И когато приключих редактирането на хронологията "Младите хищници", на тези 400 страници плътен текст на разредка 1,5 – реших да я прочета плавно открай-докрай тази Хемингуеева публицистична проза. И се разочаровах... но не от Хемингуей, а от собственото си лековерие се разочаровах.

  Да, едва на петдесет и две-три години, човек с изненада понякога преоткрива, че не е най-същественото какво ти се е случило, а как случилото се е било преживяно от теб. Неща, които съсипват мигом едного, за другиго са нормално всекидневие. За пръв път ми хрумна това, когато излязох от казармата, месец след като навърших двайсет години и си мислех, че уж зад гърба ми бяха две години на най-доброто за млад човек място в ракетния дивизион, а въпреки това, фактът, че съм зад телени бодливи заграждения, ограничаван не от един, а от половин дузина военни устави, приемах едва ли не като лична трагедия. 

  От висотата на опита си и със самочувствието, което неминуемо човек натрупва, смятайки, че добре върши работата си, разбирам колко по-близък по манталитет ми е Захари Стоянов, писал едва ли не в бедствена оскъдица "Записките", обикалял с торбичка сухоежбина по едва зарасналите, все още кървящи рани на собствената си младост и младостта на своята нация. По-близък ми е дребничкият, често много стипчив, па и на моменти злостен медвенски овчар с набитото око на израснал от най-дълбоките низини и анонимност автор. По-близък ми е от широко прославения приживе Нобелов лауреат, любим на лит.критическите и писателските среди близо двуметров (190 см.) янки с осанка на католишки изповедник, както и да ненавиждал лицемерието на католицизма.

  Не бива да противопоставям. Харесвам ги и двамата. Привързаността ми обаче към Захари Стоянов иде отдалеч и по-издълбоко. Едно зверче ме боцка отвътре с ноктенца, докато прехвърлям последните, писани вече от 45-50-годишния Ърнест Хемингуей
**** репортажи. Представям си го как разговаря покрай огъня с френските партизани, влизащи все по-навътре в покрусена от нацистката окупация Франция, и си мисля: Колко изкусително е, дявол го взел, да шеташ около фронтовата линия, но винаги свободен в избора си къде, в каква посока да поемеш, понеже Франция ти е любима, любим ти е Париж, но не си французин, а пришелец; каквото и да сториш, това положение с нищо не може да се промени, да се пренебрегне, и ти завинаги ще си останеш чужденец тук, колкото и да обичаш френската култура и французите.

  И вече съпоставям военния кореспондент янки, за чийто живот се тревожи самият генерал, командващ част от настъпателните операции. Съпоставям го този образ на великия писател и публицист с образа на моя баща редник, някакъв светло русоляв синеок българин от Харманли в окопа насред континента Европа, там
някъде, край величествено отминаващите като самото време на нашия живот плискащи се води на реката Драва, и си казвам: "Боже мой, кой от двамата все пак ми е по-важен? Как това да разбера, без да ги противопоставям?" Понеже тези двама, макар отдавна мъртви, продължават да са живи у мен като пример за достойнството и храбростта да живееш с подобаваща за истинския мъж трезва скромност, ала единият от тези двама именно в смирението си е велик.

 
БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН:

  От този текст няколко абзаца ползвах по-късно да доразвия една определена теза. Поставени в ритъма на хронологията, откъсите, които се повтарят, придобиват тук по-обхватен, нескромно бих казал: панорамен смисъл.

  Пловдив, 9 октомври 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 9 oct. 2006 – edited by 5 jan. 2020

Илюстрации:
- Ърнест Хемингуей (1899-1961);
- Лудиг Витгенщайн (1889-1951).

–––
* Лудвиг Витгенщайн – изследванията му са насочени основно върху сферата на логиката, философия на математиката, философия на съзнанието, философия на езика. Професор по философия от 1939 до 1947 г. в Кеймбриджския университет. 
** От лат. solus "единствен" и ipse "сам". Краен субективизъм, признаващ за единствена реалност личното аз у човека, цялата действителност смята за продукт на личното възприятие.
*** Ъ. Хемингуей, "По телеграфа", статии и кореспонденции от четири десетилетия, изд. 1986 г.
**** Дошъл от държава отвъд океана, чийто банки отпуснаха пари на Хитлер, но и държава, която прати самолети, камиони, оръдия, муниции и на Сталин. Бел.м., tisss.