Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 7 декември 2015 г.

Публицистика - ОТКАЖИ СЕ, И ЩЕ ГО ИМАШ!

        …Защото и иудеите искат личби, и елините търсят мъдрост, а ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство, пък за самите призвани, както иудеи, тъй и елини – Божия сила и Божия премъдрост; защото онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците, и онова, що е немощно у Бога, е по-силно от човеците.

      Гледайте, братя, какви сте вие, призваните: не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина силни, не мнозина благородни; ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо, – та никоя плът да се не похвали пред Бога. 

        (Из Първо послание на св. ап. Павел до коринтяни, гл. І, ст. 22-29)

ОТКАЖИ СЕ, И ЩЕ ГО ИМАШ!

      Чета, общо взето, внимателно "Диагностика на кармата" (част Х) от Сергей Николаевич Лазарев, плътни около 150 страници текст във формат 10 на шрифта New Times Roman. Миналата неделя в ТВ-предаване на Драгомир Драганов – гей, дебеланко с добро самочувствие, видях Лазарев, тъй да се каже, в реалния му образ. Симпатичен, маниери, лисича хитрост в излъчването. Последното ми навея усещане за физическа прилика с човека от Рогош. Видях събрат на печатаря от близкото до Пловдив село. Имам слабост към тоя тип личности заради претенцията им да съобщават истини от последна инстанция, характерно за т.нар. "артисти" в живота.

      Чета, значи, част Х от "Диагностика"-та на Лазарев и току ми изгрява ту едно, ту друго парадоксално несъгласие с известния автор. По аналогичен начин четох преди години и писанията на Петър Дънов. Въодушевлението, с което се явяват пред публика тез "говорители на истини от последна инстанция",априори ме изпълва с подозрение. Впрочем, ето мои си лични открития, явили се като съпротива при прочита на въпросната книга.

      Колкото ти отнемат, с толкова ставаш по-богат.

      Божественото се проявява в мигове на върховно унижение.

      Човек не бива да се прониква с претенция, че търси Абсолютната Истина. Човешката форма на познание поначало е половинчата, в никакъв случай не е крайна, именно за да съхрани оптимизма на мимолетното, постоянно менящото се динамично равновесие. Тоя баланс непрекъснато се нарушава, за да ни зареди с жизнена енергия. И в такъв смисъл изречено: колкото са ти по-големи загубите, толкова по-значителни ще са придобивките в духовен план, стига да не струва това познание живота ти.

      За разлика от Петър Дънов обаче, Лазарев ми е симпатичен. Да оспорвам прозренията му ми звучи весело, понеже у него откривам сродно на личното ми преднамерено нехайство при изследване на духовността. Всъщност, то не е нехайство, а отваряне на интуитивното начало за потоците информация, за провиждането иззад облаците от информация, преминаващи през самото ни сърце. 

      Писва ми от рефрена за Божествената любов, от призиви за стремеж към Бога! Любовта е свенлива, когато е дълбоко преживяно чудо и празник за духа и душата. Затаеността на за миг блесналия поглед у влюбеното момиче излъчва много повече божественост от всякакви гръмогласни и настойчиви призиви и декларации за чувства.

      Отблъскващо за мен е призоваване на Бог под път и над път, изразено чрез речта и на най-големия праведник под небето. Католицизмът и други версии на религия отстъпват по смирение на православието в тоя пункт.

      Ап. Павел, когото християнският свят въздига, е строг, но смирен учител, и го виждам като човек преди всичко, не като богоизбран. Това е величието на Духа, докато всякакви пищни форми на ритуала са от чисто човешката ни привързаност към суетата.

      Пророчеството, ясновидството, интуитивният подход са заложени у всеки човек. Сергей Лазарев очевидно помага да проумеем по нещичко от себе си, да се самоусъвършенстваме, да се учим, да се пречистваме в Духа. Третата от Десетте Божи заповеди: Не изговаряй напразно името на Господа, твоя бог. А в сто и петдесетте страници на част Х от "Диагностика на кармата" представата за Бог ми я навират в очи, та започвам да си мисля, че... Бог извира отвътре, и понякога – лично за мен ще кажа! – е причина да рискувам, като хвърля камък в блатото на малодушието наоколо.

Сергей Николаевич Лазарев (1952)

      Вижда Страхливецът, че достойнство може да се отстоява и с несъгласие спрямо Силата и Властта, понеже вижда, че съм като него, не съм белязан със звезда на челото, че съм и аз като него уплашен, изпадащ в малодушие, но и в състояние от време на време да се изправя срещу наглеци от всякакъв вид. Вижда моят събрат това нещо, което му показвам как се върши, и ето, това значи за него е обнадеждаващо. Той също може да излезе от страхливостта и самоунижението си, поне да назове със собствените им имена различните форми на унижение, както и имената на ония, у които е съзрял предателство, възгордяване, склонност към първите места в храма.

      Втори ден с книгата на Лазарев. Водим подсъзнателен някакъв диалог и духовната му аура започна да ми се нрави. "Ето опонент за философствания и психологически упражнения!" – мърмори у мен моето самолюбиво "аз". По индукция от прочетеното до стр. 116 (от общо 150-те страници) ми се прояснява следната графика на мястото, в което работя от далечната 1983 година...

      В психологичната сърцевина на разнопосочния ни състав от около 850* ученици, учители, помощен персонал, администрация е... образът на човек незабележим, кротък и с чар, преживял стресова ситуация, и общо взето – неутвърдил се в собствения си живот на простосмъртен. Тоя образ може да бъде обичан от всички ни, независимо от личните ни тегоби и пристрастия: нищо не иска, не настоява, не ни ангажира във видимия спектър на битието. За да сме добронамерени помежду си, достатъчно е, че го има сред нас.

      Това е Любовта, която може да обединява и насочва какво да правим с хаоса и безобразията на възкачилите се над нас в собствените ни дела, в собствения ни живот, в собственото ни отечество.

      Защо очакваме отвън решение на общите ни проблеми! Не е ли тоя човек най-непретенциозният, най-нежният ориентир за нас, при условие че сам не съзнава колко присъствието му може да ни хармонизира?

      В джоба си диригентът носи простичък уред, без който просто не може да се постигне хармония в общото звучене. Достатъчен е само един верен тон, откъдето да започнем пречистване от натрупалата се през тоя низ от години прозаична битова и душевна смрад. Не е ли Любовта великият смирен учител в греховния ни човешки свят?

      Откажи се, и ще го имаш! (Мое си откритие.)

      Тъй силно желаеш нещо или някого, че ставаш роб на идеята, на страстта за притежание. И вече не си същият/същата, а кукла на конци. Любовта затова е непредсказуема: отива при оня, който е себе си, а не макет, красив манекен.

        Мисля, че Лазарев не бива да свързва човека и Божеството. Образът на Бог в нашите представи е помощно средство: задава посоката, но не задава пряка свързаност с друг вид духовна субстанция. Свободата е ситуация на избор, не заповед свише.

      По заповед как ще ме принудят да обичам когото и да било? Импулсът да идва от дълбините на моята душа, не да ме сковава в страх. Моят Бог (т.е. общият за всички ни Господ) си е у мене и цял живот се съобразявам с Него, без да се чувствам верноподаник и богоизбран. Напротив, в моменти, когато сам себе си съм пренебрегвал и съм се смирявал, чувствам Го в душата си.

      Отказвайки се от биене на чело пред нозете Му и от изричане на думи за вярност и преданост към Бог (който отказ съм изразявал досега, отвъд моите петдесет години съзнателен живот), в действителност Му давам право да ме посещава като прилив на нежност към света наоколо.** И в тоя миг дяволчето в дъното на душата, т.е. оня някогашен хлапак с изранени колене и сълзички в очите, чувам го да възкликва: "Леле-е, в какъв затвор гласовит настоятелен проповедник може да превърне Божествената любов!"

      Бележка от днешния ден:

      От всичко по-горе казано – фанатикът, т.е. безпределно самоувереният в своите тълкувания "праведник"... атакува същността на Вярата. Едва ли има перспективна идея, която фанатизмът да не е опропастил, да не е превърнал в клетка за човешкия дух, в кълбо от крясъци за сметка на човеколюбието. Кълнат се в своя бог, може би защото "забравят", че  без доверие към човека, Вярата от средство за въздигане превръщат в студенокръвни забрани, низ унижения и жестокости.


Plovdiv, 23 sep. 2005 – redact. 7 dec. 2015
______
* Преди години броят на учениците в това пловдивско училище надвишаваше 2400.
** В личната си поща преди седемнайсет години открих послание от "фратер Стефанов", отец от Англия, гостувал в Пловдив по повод богословска конференция и отседнал в местния хотел "Лайпциг". Учуден бе, че размишленията ми, които по онова време публикувах относно Вярата и Бог, до голяма степен съответстват на личното му мнение. Съжаляваше, че пропуснал да ми се обади, докато бил в моя роден град. Бел.м., tisss