вторник, 1 юни 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (612.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (612.)

 В онези дни имаше толкова неща, които трябваше да си изясня. – Ърнест Хемингуей (1899-1961)


  10 uni 1987.

АСЯ

Глава ІI


  Известно време все пак тъгувах за София, за разкоша да се разхождам из нейните площади, улици, булеварди, а и да си представям, че стоките, изложени зад блесналите в ярки цветове витрини, и екзотичните ястия в ресторантите от лукс категория чакат не някой друг, а точно мен. Не, това, разбира се, не е истинската причина – София ни предоставяше свободата да сме, само мислено макар, каймака на обществото, интелектуален елит, възможност да обсъждаме случващото се у нас и по света може би с най-точната мярка в България.

  Да се съизмерваш с останалия свят, с останалите световни столици, без да осъзнаваш драмата на собственото тъпо живуркане, наистина е твърде опияняващо. Помня как до късно нощем – сврели се в задушни студентски таванчета или в облицовано с овехтели черги мазе, горещо сме спорили с Федерико Фелини, Джеймс Джойс, Франц Кафка, Албер Камю или Жан-Пол Сартр, Самюъл Бекет, как до небесата сме въздигали декадентския моден поет наркоман от минала епоха. Като библиотекар в казармата, например, бях пощурял по романтичния Пърси Биш Шели (1792-1822) и по странните му стихове с екзотични имена на цветя и небесни чувства. Спомням си как с лакомо любопитство, с интерес следяхме вътрешнополитическия живот на онази България на соца, как съпоставяхме нашето движение и нацията ни с онова, което се случва в другите държави на континента и по света. А любовта, ами плътската, романтичната, отчайващата и обнадеждаващата Любов?! Тя получаваше намордник още в студентските читални. Сещахме се за нея в университетската менза или вечер, когато посред трамвайния грохот, душните изпарения и изпълнени с минувачи улици мимоходом ни стрелне с поглед млада, предизвикателно хубава жена с разкошна плът.

  Приятел от Сливен – 32-годишният по онова време Марио (Марин му бе името, но ни заклеваше да му казваме Марио), та този Марио преживяваше сантиментален роман с възрастна преподавателка от университета – жена с име и авторитет, който будеше респект и из академичните среди, и сред обществото. Следващият история Митко (Димитър) Папазов от Ямбол пък си беше изработил списък с възможно най-детайлните особености (вкус и любим парфюм, мелодия, автор, филм, капризи и пр.) на стотина щерки у висшите държавни чиновници, генерали, като целеустремено си заделяше по някоя пара настрани от оскъдната студентска стипендия, само да може да си позволи лукса да отведе евентуалния обект на огнените си чувства в тузарско супер-скъпо за провинциалните ни мерки столично заведение.

  Не! Не това ме вълнуваше, не това търсех.

  Имаше една Вера Ботева в съседния I курс по Руска филология, дошла нейде откъм старозагорските села iс бакъреночервена коса, сини очи и чар. Написах в нейна чест разказ за безнадеждното влюбване – "Мекият бял сняг", по стихове на флорентинския поет и философ на т.нар. "долче стил нуово" от ХII век Гуидо Кавалканти (ок. 1255-1300):

Мекият бял сняг, който пада в тихия въздух, 
ведрината небесна, когато изгрява зората,
 
и това е нищо
 
пред красотата на моята мила.


  Четох й разказа в една мразовита празна аудитория вдясно от голямото централно фоайе, когато изкачиш парадното стълбище към Университета; от притеснението гласът ми бе толкова жалък, гъгнив, че сам не можех да се позная; така плах, толкова отчайващо непохватен се виждах! Момичето повдигна раменца, изгледа ме от глава до пети съчувствено, присви устни и си отиде, остави ме с разказа и внезапно бликналата непохватна любов. Валеше истински чуден коледен сняг в онази софийска вечер. По улиците тъмнееха незамръзнали локвички и тъмносин старичък мерцедес до уши ме изпръска със снежна киша на ъгъла при изхода край Университетската библиотека. Стори ми се, че на предната седалка беше "моето момиче" с пламтящите си бакърено червени коси и ясно сините си очи, а намусен и кривоглед арабин с огромна черна брада седи зад волана.

  Когато за първи път легнах с момиче, бях вече в трети курс. И то стана ей така... Заседяхме се до късно в квартирата на състудентка от Карлово. След като цял подиробяд до видиотяване бяхме чели от моите записки за предстоящия изпит, тя захвана да ми говори за годеника си от Казанлък, завършващ медицина, ей такива едни – че зъбите му били напукани и му предстояло да се дипломира, пишел си в момента дипломната работа при родителите в Казанлък. Свикнала с него като с мъж, обаче не й се искало все още да се омъжва; могли да се й появят и други кандидати. Подхвана темата "секс", като с пръсти се зае да ми покаже какво измислила, докато гледала "пози" (тъй се изрази) в лъскаво шведско списание. Правех се на Овчарчето Калитко, демек, уж не разбирам, така че – зачервена, вероятно отвратена и от себе си, нареди ми да легна по гръб в леглото и взе да се катери по мен.

  Не беше хубавица, не ми позволяваше да я целувам. "Нека в това да му остана вярна на моичкия" – дъхаше ми в ухото. После наистина се омъжи за онзи, когото така и не видях, а и драмата му никак не ме интересуваше.

  – Решил е скъпичко да си продаде кожата – подкачаха ме момичетата от курса. А една между тях, с такова едно за мен бая странно име: Калудка от Ямболските села, като се пробва да ме целуне веднъж, докато я изпращах късно вечерта до квартирата й зад моста Чавдар, а изненадан се дръпнах и опитът се провали, ми изсъска в тъмното:

  – Ти наясно ли си какво искаш от жените!

  Историята с Лиляна беше и тя странна, но логична. Лиляна беше някога момичето на мой много скъп приятел от детските години. "Лиляна – мойта любов разпиляна", говореше за своето момиче. Пътувахме няколко пъти на автостоп до Пловдив с Лиляна, настояваше да идва с мен за сбирките на студентския кръжец "Димчо Дебелянов" – в Студентския културен дом зад опашката на коня пред Народното събрание, където всеки 
четвъртък вечер се струпваха буйно враждуващи помежду си... основно поети и по-малко автори на проза; запознах я с момците от бедняшката ми компания студенти от Прованса и неусетно си станахме близки. Ама и не чак дотам.

  Спомням си я застанала пред вратата на студентската менза: ярко, чак яростно гримирана и със сплетени на тънички миши плитчици смолисти коси, но в бонбонено розов шлифер и тъжна, много тъжна; но не отидох тогава при нея. Бяхме се скарали предишната вечер, беше ми се показала зла, твърде зла и спомням си, как пред себе си се заклех повече да не се виждаме. Разбира се, че се виждахме, но в тези тънки взаимоотношения мъж-жена прехвърлиш ли границата на търпимост, сърцето окаменява.


  Чаровна състудентка – Николета от Бургас, известно време ме търсеше да си бъбрим, и не знам защо, но реших, че не ми е на сърце да се усещам преследван, та пред университетската книжарничка вляво от централния вход на Университета й казах нещо, което в никакъв случай не бива да се казва на хубаво момиче, особено когато хубавото момиче цял те поглъща с лъчезарни очи и ти говори с възможно най-приветливата си муцунка: 

  – Не се занимавай с мен, моля те! Защото съм като онези наглед крехки и красиви, но отровни израстъци, които се явяват по картофите, когато ги държат на тъмно и топло в избата.

   Имаше моме от първи курс Българска филология, което ходеше цялото в черно и с буйна рижава коса, сплетена на дебела плитка, метната върху раменете му. Тази искряща коса, полюляващата се меко походка на млада хищница, плюс откровено лъстивите погледи, с които ме предизвикваше, ми правеха силно впечатление. Покрай нея, като улични песове, кръжаха отряд елитни софийски момци, между които: Николай Стоянов – по онова време верен последовател на нашумелия автор Кольо Николов, и поетът, по-късно и литературен критик, университетски лъв и светило, поклонник на Френските прокълнати поети и наперен съгражданин Владимир Янев, който в една мартенска привечер приближи до мен при големите чугунени порти на университетската менза и сдържано уж, но повелително ми рече:

  – Кирилов
*, Валя желае да се запознаете. Ето я там, при павилиончето за вестници отсреща.

  – И аз какво трябва да направя? – попитах.

  – Да не се правиш на марсианец! – изръмжа Владко, син на някогашния главен редактор на партийния пловдивски ежедневник "Отечествен глас" и бивш заместник-кмет на Пловдив Атанас Янев.

  Прекосих улицата, конвоиран от съгледвача, и стиснах пухкавата длан на Валентина Р. Докато се срещахме с нея винаги надвечер и винаги след вечеря в мензата, за миг не ме напусна усещането, че много внимателно съм наблюдаван от поне дузина явни и тайни ухажори на червенокосата. В сливенското училище активно спортувала Туристическо ориентиране, тъй че увлечението ми по нея се отразяваше преди всичко на подбитите ми от дългото ходене стъпала. Хвърлях се вечер в леглото, изнемощял от очакване кога, Боже мой, кога най-после Валя ще ми позволи да я целуна по сочните й розови устни. И това, разбира се, най-сетне се случи в една, сякаш специално избрана пролетна вечер, докато звездите блещукаха над нас, а ние седяхме върху прясно боядисана пейка, в същата онази градска градина срещу Софийския куклен театър, край някогашното Посолство на Чехословакия, и се преструвахме на романтични натури. Не ми направиха кой знае какво впечатление целувките й; а може и да съм се заблуждавал, но нещо пресметливо открих дори в начина й да се целува.


  Играехме често интелектуална игра, нейно си изобретение: опитваме да открием най-подходящо артистично определение за някой от предметите или детайли от пейзажа. Да речем, Луната. На какво ми прилича Луната? А дъждът? Дъждът с мека човка кълвял керемидите на покрива, Луната пък й напомняла прозрачно зърно грозде. Второто вече бях срещал у гръцкия поет Константинос Кавафис, но само за да й направя кеф, престорих се на възхитен. Бяхме почти щастливи. Валя правеше проекти за бъдещето ни в общо взето безразличната към нас снобска София. Кой знае от какъв зор, сравняваше се с младата по онова време поетеса Живка Балтаджиева от родния й град Сливен, издала вече първа стихосбирка. Естествено ние с червенокосата бяхме най-доброто, което светът е успял да види от кал и вдъхновение, сътворено от самия Господ бог.

  Когато все пак си поомръзнахме и дойде време да се разделим, рекох:

  – Знаеш ли, прекалено си приличаме по нрав с теб, за да сме истински, ама истински щастливи двамата заедно.

  И тя веднага се съгласи.

  Плътта ни привличаше, ала фактът, че сме били толкова умозрителни, ми подсказва, че в сърцето си сме таяли неразтопен лед и куп амбиции, типични за провинциалист не само от Пловдив и Сливен, както е изобщо навсякъде по света.

  Месец преди да си тръгна от София преживях краткотрайно увлечение по нехайна и доста щура хубавелка от Пазарджик. По цял ден тя сладичко се излежаваше в неоправената си квартира, между другото четеше май и за изпит, сервираше ми кафенце и пържени картофки. Съквартирантката й на тази Славка от Пазарджик беше грозновата, но мила и умна; искрено ми съчувстваше, че наближава часът, когато най-сетне ще си река сбогом със столицата. Сърдечна бе тази ведра снобка Елен, боготвореше фотографа Иво Хаджимишев и опитваше, пред мен поне, да се прави на аристократка.

  Веднъж в квартирата им нахлу весела компания: две пияни момичета и четирима мъжкари. Двама от мъжете хлътнаха в съседната стая с едното моме, което беше повече от пияно, все се кикотеше, заливаше се от смях; после и трети се присъедини към онези там двама, мушна се в онази стая, откъдето се чуваха сочни целувки, пъхтене от борба в разбрицан креват и прошепнати задъхано възклицания; но четвъртият важен-важен кръстоса крак върху крак и върху покрития с протрита мизерна дамаска фотьойл ни демонстрираше на мен и трите момичета край мен как фино се обрязва пурата в единия й край с никелирана машинка, как се овлажнява пурата с език първо и после се пали, като димът се всмуква едва, не като цигара.

  В навъсен дъждовен ден, зъзнещ, мокър до кости, се простих със също като мен зъзнещо и измокрено до кости мило същество със залепнали по бузите й влажни коси; уви, нищо не се беше случило помежду ни, нямахме какво да си кажем, накъсо – зодиите ни не си схождаха. Измъкнахме се от подлеза откъм езерото Ариана край Орлов мост и си помахахме отдалече:

  – Чао, мили!

  – Чао, скъпа моя неслучила любов!

  Колегата от курса ни Борко, който се хвалеше, че спечелил бил на покер японски часовник "Сейко"(по онова време – пет месечни заплати на баща ми в мебелния завод "Напредък"), ме измъкна от упражнения да идем да играем бридж. Не понасям авантюри от този род, но в мизерна студентска квартира, зад кръчмата "Грозд", край булеварда с кестените впечатление ми направи тип, чиято хладна сдържаност и артистична ловкост в покера съответстваше на модерната кройка на светлосивия костюм; и изобщо, от този г-н Каназирев или Каназирски се излъчваше самочувствие на голяма клечка. Към 40-45-годишен, с две хлапенца и жена от сой, имал история с 19-годишната лъчезарна Татяна от нашия курс, момиче от влиятелната по онова време фамилия – министър или нещо от този род, Беличовски. Та ето как темата за прелюбодеянието влезе в съзнанието ми. Татяна стоеше като теменужка в саксия до луксозния си любовник, притискаше се в него, топеше се от умиление, докато онзи с каменното лице ни обираше парите. Изгоря и японският "Сейко"
на Борко.

  Стоях понякога час и повече край спирката на автобус 72 срещу Орлов мост. Хладният есенен вятър гонеше сухите листа по тротоара, пръскаше ги, сбираше ги на купчини. Вдигах яката на възширочкия костюм, и пъхнал ръце дълбоко в джобовете, поемах пеш към следващата спирка, т.е. към другия ъгъл на някогашния булевард "Клемент Готвалд", дето каналът на река Перловска се пъха под моста, по който громоляха трамваи, свистяха тролейбусите, обслужващи Подуенската жп-гара. Отсреща, зад канала, по всяко време на денонощието беше отворена евтина шкембеджийница. И си поръчвах двойна супа, добавях повече люто и хубавичко си похапвах.
Ама някакви омърлявени физиономии гълчали от съседните маси – тип с омазано в машинно масло карирано сако и вид на каруцар думка с юмрук пред възпълничка чистачка в униформа на комуналната служба, сухо като чироз бабче брои в шепа стотинки и си бърше носа с ръкава – това никак, ама никак не ме притесняваше – тези хора не ги чувствах чужди, сред тях ми бе уютно, та можех да обмислям мои си неща, докато разсеяно зяпам движението на трамвай № 3 зад голямата оплескана витрина.

  После вземах автобус № 72 от отсрещния ъгъл и автобусът ме качваше над Подуяне, в квартал Слатински редут. Някога било военно укрепление, но времето бе заличило траншеите, окопите, насипите, проходите между тях. Вмъквах се в стаичката си на ул. Петър Митов 8, преобличах се в стар развлечен, но удобен анцуг, пъхвах се под завивките с някоя скучна книга, да речем – "Д-р Фаустус" или "Вълшебната планина" на великия немски романист Томас Ман – единият от двамата братя писатели. По този начин пестях от пари за отопление. Да паля печка не си позволявах; скъпо щеше да ми излезе. Имах котлонче, на което сутрин варях чай, препичах две-три филийки типов хляб и ги мажех с мас или греех премръзналите си пръсти.

  Мръсното бельо подреждах в стари кашони и поне веднъж месечно го изпращах в Пловдив; получавах го подир седмица с кратичко писъмце от майка ми: "Ние тук сме добре. Платихме първите вноски за апартамента. Как ти вървят изпитите?"

  Животът ми всъщност преминаваше минимум четири-пет часа дневно в аудиториите на Университета, и още толкова – в някоя читалня, най-често в голямата Университетска библиотека. Там, в тишината и полумрака, зад високите до самия таван прозорци, до плътно запълнени от томове книги лавици, вслушвайки се на моменти във воя на софийския студен вятър, който разлюшкваше клоните на дивите кестени по булевард Руски, можех на воля да си мечтая за бъдещето – да се пренасям в облените от слънце речни долини на Южна Италия или Франция, да изкачвам острите зъбери на Алпите, да се удивявам, мислено потапяйки се в кристалните езера на Швейцария, Италия, Австрия, да страдам с героите на Достоевски да се възторгвам от спокойната, но и наситена с тревожно очакване атмосфера на Тургеневите повести и разкази, да бродя подир влюбчивите герои на Бокачо и Петрарка, да слизам в преизподнята на Дантевия "Ад", да споря с Гьотевия Фауст за живота, Вселената, любовта и предателството, което винаги спори с човечността и морала на политици и тъпи философи.

  В тази читалня зачетох първата книга на Йордан Радичков и се учудих колко бездарно е написана и колко оскъдна представа дава за могъщия талант на автора. Пак тук с нетърпение разгръщах стиховете на Сен-Джон Перс, и нищо не разбрах, отблъскващ ми се видя претенциозният му стил, да не говоря за толкова прехваления, любим на мнозина Томас С. Елиът – триж по-скучен, да не кажа – направо противен: избръщолевени с апломб безсмислици с претенции за висока философска поезия.

  За всичко това тъгувах като заточеник през първите седмици и месеци след идването ми в Добруджа, която не познавах и от която се смущавах. Лятото си бе отишл
о, а есента бе натрупала купища погрознели, окаляни мъртви листа в занемарената градина на селското читалище, където след училище вечер девойчета по на тринайсет-петнайсет идваха да ги целуват грубоватите местни ергени. Минавах по опустялата улица, бутвах вратата на кръчмата под селския хотел на Гурково и край мокрия тенекиен тезгях си поръчвах чаша водка; отнасях чашата си на маса до прозореца и зяпах навън в бързо спускащия се добруджански здрач. Към шест надвечер от Варна, Балчик или от Албена се дотътряше автобусът, обслужващ селата наоколо; на тумби-на тумби, позачервени от студа, вкупом се изсипваха оживени, вечно заети в приказки хора, които бързичко се разпиляваха по дворчета и странични улички, и подире им селото пак опустяваше, като че тези бъбриви, шумни пътници никога не са били на това място.

  Не всякога обаче беше приятно да се седи в кръчмата. Там вонеше на стари манджи, евтино кръчмарско вино и ракия, разговорите неизменно се водеха на висок глас; усещах, че присъствието ми сковава родителите на моите ученици, твърде любезно се държаха тези доста по-възрастни от мен гръмогласни мъже. Тъй че по-често заобикалях кръчмата, отивах да погледам как момчетата играят на тенис в салона на местния им клуб "Славия". Но там пък не всяка вечер се играеше тенис или ритаха топка.

  – Кого чакате? – попитах невзрачното момиче, което вече половин час бавничко се разхожда или умислено стои под ръмящия ситен дъждец на спирката и от време на време поглежда часовничето си.

  – Автобусът закъснява, а чакам братовчед ми Красимир да се върне от Балчик – каза, но не ми се стори притеснена.

  Качихме се в сладкарницата на втория етаж над кръчмата и храбро пих чаша сок с вкус на леко вкиснала тиква под неодобрителните погледи на възпълничко пъпчиво момче с едва-що покарала брадица и във ватенка, което топлеше задник около мъждящата печка. Дамата на масата ми не се и докосна до чашата си с тиквената чорба, учтиво ме изчака да приключа с пиенето и тутакси обяви, че бърза да си ходи, защото я чакат вкъщи.

  След седмица моят нов и единствен засега приятел Данко пред входа на същата сладкарница, на площадката пред стълбището за към втория етаж на сградата, ми представи две нафунели от студ селски момичета в палта до петите, сиви на цвят, десенът – рибена кост, еднакъв десен и кройка:

  – Тази е Таня! – Здрависваме се. – А пък тази е Асито! – Навежда се, но тъй че и приятелката Таня да го чуе: – Много е лесна, горката!

  Ася беше момичето с очилата с бая голям диоптър, с което имах чест да разговарям на спирката и да изпия чаша нектар с вкус на тиква: слабичка, невзрачна, просто едно от хилядите скучни момичета и невзрачни млади жени, с които е пренаселен светът.

  Следва
 
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 01 uni 2021 
–––
* Георги Кирилов се подписвах, като коректор и стилов редактор в някогашния студентски вестник "Софийски университет" (5 хил.екз. тираж); наивно смятах, че фамилното ми име Бояджиев смърди на ислямско присъствие по Българските ни християнски земи, а двата ми майчини рода са клани от правоверни по време на Априлското въстание от 1876 г. в Калугерово (прапрадядо ми Ангел бил в четата на Бенковски) и в Перущица (оцелял единствено прадядо ми Гочо (Георги) от заможния Хаджи-Трендафилов род, изклан до крак. Спасява го бездетен турчин, като го отървава от джелатина и го осиновява едва петгодишен, както гласи една от двете версии в майчиния ми пазарджишки род. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)   28 апр.1997 СЛЕД КОНЦЕРТА   Мина й представлението на Re. Излъчваха го по националната ни телев...