tisss: 12/05/15

събота, 5 декември 2015 г.

Публицистика - ВСИЧКО ДУХОВНО ТУК СЕ ОБРУГАВА

ВСИЧКО ДУХОВНО ТУК

СЕ ОБРУГАВА

      Сред 38-те седемнайсетгодишни, на които преподавам роден език и уроци по литература от Западноевропейската и Руската класика (ХІІІ-ХІХ век) и Български възрожденски автори, се чувствам като мисионер сред племе антропофаги*. Всякакви форми на пренебрежение, ехидничене, агресивност, егоизъм ми се представят в откровения си вид. Често ме докарва до отчаяние тоя факт.

      Опитвам да ги разбера, да ги приуча към езика на цивилизацията, към подход с уважение спрямо света, и те грубичко се съпротивяват: посягат със зъби и нокти към мене, настръхват, излъчват на моменти омраза. Що да сторя? Изслушвам внимателно, гледам уж с благост, а сърцето ми се качва в гърлото.

      Дали любовта, проповядвана от ап. Павел, е всепобеждаваща? О, колко посредственост, злоба, унижения трябва да си готов да изтърпиш смирено, Учителю, за да не изгубиш тия млади неандерталски души за своята кауза!

      Изпробвам разни похвати да ги привлека и често това е без резултат, но нямам право да се отказвам. Жал ми е, дето са толкова хаотични, склонни да приемат наглостта за свободомислие. Такива идат от рода си, от семейството си; срам ме е да се нарека техен учител, пък и на що ли за тия две учебни години съм успял да ги науча!

      Може би драматизирам, може би представям нещата далеч по-тягостни, отколкото са? Колегите, виждам, вдигат ръце; доколкото разбирам, част от моето поколение приема задаващата се напориста млада паплач с погнуса. И то е още по-лошо. Все пак това са наши рожби, най-ценното, което Българската нация все още има.

      Всеки от тия младежи е различен характер. Допуснал съм да се обединят в лошото, ала те не са родени с посредственост и озлобление; посредствеността и озлоблението са им наложени от средата, в която растат. Като говоря насаме с всекиго от тях, оказва се, по рождение всеки е склонен към доброто, съжалява, че се показал лош. Към всяко сърце води криволичеща през бурени и тръни пътечка, и тоя факт събужда у мен странна любов. Дразня се, но ги обичам, защото те са мои деца, нашите деца, объркани от хаоса в държавата ни.

      Общество, род, семейство, дето не могат да изградят човеколюбив модел поведение у младите, са обречени. Училището като институция... е последната твърде нежна преграда пред войнстващата грандомания в най-наглия й вид. Българският учител е сред най-унижаваните днес хора на нацията. Не, не са виновни младите за това положение, защото – без да съзнават, децата и младежите ни всъщност са най-ощетените. За тях униженията тепърва предстоят.

      Всичко духовно и светло се обругава в тая наша Родина-мащеха. Има ли смисъл да съществува България, ако тоя стил не променим?

Чувам реплика от изкусно направен английски филм ("В защита на кралството" или нещо подобно), който въртят миналата вечер по телевизията: "Да, случват се безобразия, но все пак ние не сме България!"

      Кога е правен филмът! Ако тия дни ме попитат какво е за мен България, бих отвърнал с реплика на Роналд Рейгън (посредственият холивудски артист я изрече за Съветския съюз, и като че с тая реплика спечели най-високия пост в проспериращите Западни общества), та ето какво бих казал: "Моята България ли! Моята България са превърнали за 25 години в Империя на Злото, къс райска земя, окупиран от Зли сили. Тук вероятно Висшият разум праща на духовно каторжничество души, сторили най-тежък грях в предишния си живот, заточава ги тук след инкарнацията** за възмездие, да живеят като обикновени българи.

      Пловдивският градски транспорт. Претъпкан от хора тролейбус, автобус. Задух страшен... Разказват ми история, която от години чувам в разни версии, но историята всъщност е една и съща...

      Петима-шестима към 25-30-годишни цигани нахълтват от спирката срещу пловдивските Централни гробища, двама-трима завардват изходите на тролея или автобуса, другите тръгват да изтръскват джобовете на пътниците. Не се и крият. Не би могло да се каже, че крадат. Те просто си вземат. Издърпат ти ципа на якето, разкопчават ти дрехата, провират ръка към вътрешния ти джоб, вадят ти портфейла, отварят го пред очите ти, и ако ти го върнат, макар олекнал, трябва да си благодарен, че не ти се налага да плащаш глоба в полицията или в общината, че не си опазил личните си документи.

Мнозина съседи и колеги са я платили таз глоба от 50 (петдесет) лева – общинска такса, че преживели унижението: тролеят или автобусът им се оказал превзет на абордаж от съвременни пирати посред бял ден. Не крадат сякаш, а си вършат работата: изскубват от врата на жена ти, на дъщеря ти, от пръстите, от китката на ръката, от ухото й златния накит, пребъркват старицата до тебе, измъкват дребните парици от пазвата й.

Наплашени, българите – здрави-прави мъже, се извръщат да не гледат: заничат навън през прозореца в очакване на реда си да бъдат пребъркани. Вече няма протест, няма оплакване до полицията, никой не се възмущава, не надига глас, да не би да му налети някой с нож или метална тръба.

„Предупредих го хем – захваща Георги Въргов, – беше доста възрастен. Викам му: внимавай, циганите се качиха да тарашат. Наобиколиха го, сбутаха го отляво-отдясно, натиснаха го до стъклото, опразниха му джобовете и той взе да плаче. Вайка се, моли да му върнат портфейла с документите, парите халал да им са, документите да му върнат. А рейсът – пълен с народ! И всички си траем. Защото ония са с ножове, пък все бабаити. Намесиш ли се да отървеш стареца, сам ще пострадаш. Взеха му документите, трийсет лева имаше... прибраха му трийсетте лева. Плаче завалията, сърцето ми се къса... Да беше, да беше към 75-годишен, болнав, едва стои на крака. Да го питаш къде е тръгнал!”

„Към гробищата, къде!”– обажда се Димитър Димзов от втория етаж на съседния вход.

     Такива случаи са всекидневие не само по линиите „26” и „6”. Хиляди са пострадалите. От десетилетия не кражбата, а пладнешкият грабеж посред бял ден се е утвърдил като бизнес за част от населението на петте цигански гета. Циганин ако открадне от своите, циганите ще го пречукат; виж, да открадне от българин, според техния "морал", е геройство. Това се вика солидарност.

      Крадат от българина, едва преживяващ с мизерна пенсия или оскъдна, заработена с труд и унижение заплата. Богаташите, при които нашият българин се труди, често са българи, но не ползват общински транспорт, не живеят в панелка край циганска махала. Луксозните коли, луксозните им домове – не дом, а имение, луксозният им начин на живот карат хлапенцата да мечтаят и те да станат като тях, а младежта умира да ги следва в пренебрежението им към всичко българско. Възгордяване – най-тежкият сред Седемте смъртни гряха според Библията, ни залива отвсякъде.

      Мисля, че това е подла, мръсна, отвратителна война срещу моя народ. Навират ти в очи онова, което вони на Столипиново, за да мразим циганите. Да, не са лоши всички цигани, но голям процент от тях просят, проституират, крадат, продават дрога на дечурлигата и младежите ни, мародерстват, изнудват, мамят, насилват, бият... И съм склонен да вярвам, че някой ни навира екзотичния манго в лицето, само да не проумеем кой е облагодетелстваният от унизителното ни положение на цигани и българи, гледащи се изпод вежди.

Няма случайни неща!

      Кокошкари мародерстват из транспортните линии на Пловдив. Може би то е от сценарий по разграждане на България чрез противопоставяне на етносите. Връх на лицемерието беше, когато Престолонаследникът на Великобритания Принц Чарлз долетя и кацна насред Столипиново с двайсет и шест екипа западни репортери, за да го снимат как се разхожда като щъркел сред помийните локви на гетото, да види светът, но и обикновеният българин колко го е еня за бедните.

      Европейската общност чрез своите благотворителни институции проявява загриженост преди всичко към тукашните цигани. Българинът, който плаща такси и данъци, е назидаван за лошо отношение към т.нар. хора от малцинството. Говорят за нарушените им права. Вероятно с основание говорят. Но за правата на обикновения българин данъкоплатец, изнасящ на гърба си тегобите на тресящата се от корупция държава, в Европа никой зъб не обелва.

      И какво излиза! Българинът си казва: „Не стига, че му плащам данъците, електричеството, отоплението, водата на тоя човек, не стига, че съм най-униженият в моето отечество, най-страдащият от золуми, мързел и гюрултия, ами и Европа ме съди, че не съм му сервирал, не съм му почистил задника, кога за себе си имам колкото да оцелея. Що да раждам деца!”

Не желая да мразя, очевидно някой има изгода от това състояние на нещата в моята България. И тоя някой живее в разкошно имение извън моето родно място, извън Отечеството, а тук усилена дейност развиват негови верни слуги, мои сънародници-отродници.

Парадокс ли е? До 1878 г. българите сме най-многолюдният, обширни територии заемащ на Балканите народ. Северна Гърция, Европейска Турция, Република Македония, Източна Сърбия, областите около Ниш, Пирот, Кавала, Солун, Одрин, делтата на Дунава, Тулча, Браила, Северна Добруджа – днес са територии, където живеят други хора, небългари. А както е в Турция, Гърция и озлобената срещу България Нова "Древна Македония" – дори българи да са, назовават се с име на друг етнос. В Одрин, например, някога един от българските градове, днес живеят едва три семейства българи.

Предполагам, захранвали сме с население съседни нации. Добро ли е или лошо не зная, но Българският ген е населил полуострова с трудолюбиви хора, които чувствам свои родственици. Както щат да се назовават, разбирам, че са българи, защото живеят с нашите национални традиции, с българските митове и легенди, простичко като българи помежду си.

Ще се получи, както с траките. Никой не нарича себе си „трак”, ала носим особености, като опърничавост, инат или упоритост – ако повече ви се харесва, присъщи на някогашните траки, които все враждували помежду си и ставали лесна плячка за хитрите и надменни чужденци.