Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 19 януари 2018 г.

ХРАБРИЯТ ОЛОВЕН ВОЙНИК


     Изящество и печал, това е Ханс Кристиан Андерсен – Кралят на приказките. А сред най-чаровните му приказки е история за любовта между Храбрия оловен войник и Малката хартиена балеринка от играчките на скандинавско момченце, живяло преди поне 200 години. Ето моя си – пловдивска, версия на тази приказка!
ХРАБРИЯТ ОЛОВЕН ВОЙНИК
      
  Живееше някога преди много години, в покрайнините на града един стар войник. Викаха му Оловния, предполагам, понеже всичко у него беше пепелявосиво, занемарено и тъжно като оловния покрив на Джумаята най-голямата джамия в Пловдив, строена върху руините, върху яките зидове на "Света Богородица" древна християнска базилика. Той всъщност беше пенсиониран по инвалидност, мислел съм си: сякаш от времето на Балканските войни. Дървената му протеза в сухите летни утрини, когато минаваше покрай нашата къща на път за хлебарницата, скърцаше винаги по един и същи час, около девет. И ние, дечурлигата, се кривяхме като маймуни зад гърба му, наподобявайки спънатата му походка, крещейки: "Раз-дваас-трис, на място сприссс!" Това го дразнеше. Умирахме от кеф, когато спираше, обръщаше се, гледаше ни с печални очи и ни се заканваше с пръст. Тогава захващахме да крещим: "Ей, шиник! От теб вече не става войник. Защото кратуната ти е крива и каска не й отива". Какво да ни прави! Бяхме бързоноги като дяволчета, та и да иска, едва ли би могъл да ни настигне с този дървен крак. Човекът поклащаше глава, па поемаше по затъналата в прахоляк улица, като ядовито нещо си мърмореше под нос; вероятно ни е псувал на майка.

  Раснахме свободни и диви, същински безпризорни деца. Джендемтепе, олющената Държавна болница, Моргата, пясъчните островчета по река Марица, старите Тютюневи складове, в паяжини и миши барабонки потъналите таванчета и мазета на едноетажните къщурки, строени безразборно някъде подир голямото Чирпанско земетресение от 1928 година*, овощните градини покрай шосето за Мичкюр**, а и бахчите в покрайнините на града бяха нашето хлапашко царство. Раснахме горди, недосегаеми. Водехме кървави битки с хлапаците от съседните махали, зорко пазехме собствената си територия, та на някакъв кекав дъртак ли ще цепим басма! Респектираха ни единствено много по-силните от нас – възмъжалите батковци, и естествено тежките шамари на нашите бащи. 

  Към 1955 година този инвалид ще да е бил около 70-годишен. Живееше при брат си, който държеше бакалничка в съседната Македонска махала, обитаваше стайче под стълбището, допълваше оскъдната си инвалидна пенсия, като лепеше вкъщи пакетчета и картонени кутии за билковия цех край пътя за Коматево. Понякога в събота срещу неделя, пък и особено в душните летни вечери, чувахме го да пее. Но той пееше само когато беше пиян. Освен дето пееше доста фалшиво, та и нищо не му се разбираше, гласът му – пресипнал и глух, излизаше като из смачкана медна бурия. Какво добро да очакваш от човек с такъв глас!

  По онова време от Родопите заприиждаха помаци. Част от тях си бяха зидари и изкопчии; хващаха се по строителството на големите заводи в другия край на града, край шосето за Куклен и Асеновград. Такъв един кюнлия от селото Хвойна се засели в съборетината срещу бакалницата, доведе помакинята и двете си дъщери, от които по-голямата беше вече мома за женене, с голям крив нос и уста с редки зъби, а по-малката, 15-годишната Гюлтен, направо си бе хубавица. Пеехме по онова време цинична песничка:
                         Ходил ли си, бако на Луната,
                         ебал ли си на попа дъщерята,
                         бъркал ли си с пръст
                         в дебелия й гъз
                         да видиш колко е тлъст?
Тази и други наши песнички, пълни с мръсотии, бяха бойните ни сигнали. Мнозина псувахме не по-зле от каруцарите покрай рампата на Сточна гара. Ходехме целите в рани, с охлузени колене, или както се казваше тогава, с пукната глава. Биехме се с тукати (с юмруци), с камъни или с тояги. Всеки уважаващ себе си хлапак притежаваше жилка (софиянските хлапаци, дето с гордост сами се наричат копелета, й казват "прашка", за пазарджиклии жилката е "разпинялка", и всеки уважаващ себе си пловдивски хлапак от крайните махали се упражняваше да забива войнишки нож от пет крачки в някой дънер или изсъхнала овча кожа. Джендема, или както го кръстиха благо-благо комунистите Младежки хълм, и до днес знам наизуст – къде са дърветата с каколи, дивите дюли, трънкосливките, рехавите бадемови горички, сгушени сред скалите, по-едрите глогинови храсти, по-сочните шипки, бъзовите дървета, гарванският лук, полянките, където се натискат любовниците, изворчето с едвам цъцрещата водица, забранените места, където с триметрова сопа дебне пъдарят бай Петър.

  Лудницата и моргата с трупове за дисекция, уличните помияри, с които правеха лабораторни опити, преди да ги умъртвят, дуварът с бетонирани натрошени стъкла от бутилки, който скачахме, за да се промъкнем гратис в киносалона на болницата, да се прехласнем за кой ли път във филмите "Бродяга", "Два акра земя", "Господин 420" по така любимия ни актьор Радж Капур – индийска версия на Чарли Чаплин, и неговата два пъти по-любима Рита –
онази знойна индийска циганка с червена точка на челото, смолисти коси и очи черни и сластни като нощта. Такъв ни беше животът, такава романтиката! Нямаше тайни за нас, хлапаците от онези години! Нас ни пердашеха за всяка пакост, понякога и ей тъй, профилактично. Учехме да бъдем мъже не по шарените картинки и поучителни беседи от пансион за разглезени благородни девици. В начеващия да се изпълва с пришълци от околните планински махали и градчета наш роден Пловдив обръщението към новопокръстените граждани "Ей, селски!" или просто "Ей, Сельо!" беше сред най-обидните прозвища. Но Боже мой, когато от горния край на улицата се задаваше тази Гюлтен, стаявахме се, ставахме кротки като млада ръж, тихи, безобидни като агнета, нищо, че я мислехме за туркиня, за чужда вяра, и най-лошото – че е от помаклъка. Криехме се зад дъсчените тараби да проследим с лакоми очи как царствено пристъпя тя, самата Любов, късче от представата ни за неземно щастие. Леле, каква хубавица беше тази Гюлтен!

  На плаца във военното поделение зад Македонската махала, която бе в подножието на Джендема всяка вечер строяваха войниците за проверка, по няколко пъти всеки Божи ден ечи войнишка тръба. По Пещерско шосе непрестанно бучат с вериги, с грохот на желязо танкове, танкети, оръдия, камиони с муниции. Маршируват ротите на път към градската Чифте-баня. Маршируваме с тях и ние – хлапаците от бедняшките махали, подскачаме наравно с тях, всеки страстно си мечтае кога най-сетне ще стане войник.

  Ала Гюлтен преобърна всичко това. Мнозина започнаха да се държат като отнесени, като ударени от гръм, щом я зърнеха да се задава. И най-странното,
сред отнесените се оказа и Оловния. Понеже дворчето на онези помаци беше срещу прозорчето на инвалида, рано сутринта или по всяко време на деня, щом хубавицата се появяваше там, Оловния сядаше на стълбището, обгърнал с ръце дървения си крак, и я съзерцаваше като сокол. Усетихме и у него онази всеобща наша момчешка слабост, ревниво го дебнехме, ала той нищо не правеше. Тя обаче като че ли само заради него шеташе напред-назад из дворчето – кичи се с розово венче, простира прането, влиза-излиза от къщи, все намира нещо там да върши из лехите с разсада, с доматите и фасула. Беше изпонавързала розови, сини, бели и червени парцалчета по асмата, като че ли само за негова радост.

  Що не ходеше на училище, не мога да кажа. Майка й и голямата й сестра Грозницата работеха в тютюневите складове, баща й копаше за основите, носеше тухлите, бъркаше бетон и ковеше кофраж по строежите на новите родни заводи, а нея бяха оставили да им шета у дома: да пере, готви, да ги изпраща и посреща.

  Зашушукаха из махалата за тези двама. Уж нищо не правят, пък влязоха в очите на дъртите жени. А покрай клюкарките, захванаха и мъжете да се заглеждат, да се покашлят в кръчмата: "Абе, нефелният що все кисне като ударен от гръм на стълбата? Ами онази пикла, какво му се кипри, какво като мряна все пред зъркелите му играе?" Стигнаха приказките до ушите на бакалина, брат му на Оловния. Пък на бакалина не му е все тази какво си шушукат комшиите – нали са мющерии,
купуват, търговийката от туй зависи. И започнаха кавги в доскоро тихата като манастир къща, обаче не кавги като фронт между враждуващи равностойни армии, а бръмчат само гласовете на бакалина, жена му и двамата им сина здравеняци. Кълнат и пустосват.

  И едно утро в големия пороен дъжд през ноември Оловния натовари на триколесна зарзаватчийска тарга оскъдната си покъщнина. И повече не го видяхме. Много вода се изля оттогава... 

  Веднъж, като ходих на гроба на баща ми, мярнах съмахленец от онези приказни години. От лаф на лаф, с половинка гроздова се заплеснахме. Питам го: Какво стана с онази, хубавелката? "А-а, Гюлтен ли!
веднага се досети. – Омъжиха я за един от техните. Ама избегала, че лошо я млател." А Оловния питам, с него що стана? "Тук някъде трябва да му е гробът" рече. Тръгнахме да го търсим този гроб. Открихме го в буренака. На две крачки от татковия гроб върху килнат сиенитен къс слънцето и дъждовете почти бяха изличили името Михо. Имаше още нещо издълбано в камъка, което лишеите почти бяха скрили. Приятелят поразчопли, докато си палех цигарата. "Ей! викна ми. Ела-ела!" 

  Най-отдолу светлееше: От Гюлтен.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 21 noe. 2007 edited by 28 uli 2019
–––
Чирпанското земетресение в 11:20 на 14 април 1928 година, Велика съботае с магнитуд 6,8 по Скалата на Рихтер и епицентър на около 8 km северозападно от Чирпан. На 18 април вечерта следва нов трус с подобен магнитуд и епицентър близо до Поповица, Пловдивско.
** Днешният Прослав, квартал на Пловдив. Бел.м., tisss.

Ars Poetica – МОИТЕ ДВЕ ГАРДЖЕТА

МОИТЕ ДВЕ ГАРДЖЕТА*

Пораснаха и двете дъщерички:
едната – въглен, другата – пшеничка,
отлитнаха... и стаята ми няма,
усещам, стана мно-о-ого по-голяма.
И вече няма за какво да споря,
да се кося, изобщо да мърморя;
как всичко се оказа равно-равно,
притихнало и някак си безславно!
Къде останаха въздишки, врява
и всъщност що ли вече ми остава,
освен на мъничкото си балконче
да седна като уморено слонче
с кафенцето в ръка, с онази книга,
за четене която все не стига
уж времето, а ето има време
да я чета, но малко ми се дреме
и мисля да поспя, очи притворил,
да се завърна в детството отново,
когато Пловдив беше много прашен,
а пък у мен хлапакът тъй безстрашен,
че влизаше в двубои най-различни,
естествено и с жестове цинични,
а после го пердашеха до кръв,
но си остана пак герой и пръв,
и никога без бой не се предаде...

Рискуваме, уви, кога сме млади,
а днес, уви! – ни плаши самотата
и няма вече смисъл суетата.
Децата – отлетели от гнездото,
и ти ненужен виждаш се, защото
я няма някогашната им врява
и само спомените ти остават.


 
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited 19 jan. 2018
–––
* На дъщерите ми Вера (Вяра) и Надя (Надежда).