петък, 4 август 2023 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1344.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1344.)

 Когато обсъждам с роднина живота, характера и стореното от предците ни, разбирам колко леко издаваме меродавни оценки и колко трудно е да ги разберем защо са били такива, каквито са били, а не ангели небесни. – Аноним (1947)

 29 uni 2019

БОРИС И НЕВЕНА

  Красимира Пецова (1956), дъщеря на третата от петте рожби, четири женски и едно мъжко, на пазарджиклията Борис Дявола и перущенлийката Невена:
 – Дядо (за Борис Дявола бъбрим) не притежаваше никаква нравственост и чест!

  Георги К. Бояджиев:
 – Посочи какъв се е показвал пред теб.

  Красимира П.:
 – Скъпи бате Жоро! Струва ми се, прекалено идеализираш дядо Борис. Живяла съм в близост край него повече от осемнайсет години. Той беше жесток човек към всички в двора му. Заканваше се да ни убие, може би само обстоятелства му попречиха да го направи. Помня два много ярки момента, от които и досега настръхвам и се ужасявам от кармата ни. Първият път татко ми беше в командировка и дядо дойде да блъска по вратата на нашия дом. Счупи стъклото на заключената врата. Разпищяхме се, и майка ни вкара в една от предните стаи. Застанахме по-далече от прозореца, но той дойде с пушка, заканва се, кълне ни люто. Майка взе брадва и застана скрита: ако влезе, както разби стъклото, тя да се опита да ни предпази. Със сестричката ми така страшно сме пищели, че съседите извикали милиция... Обезоръжиха го, арестуваха го, а после му отнеха всички оръжия (двете ловни чифтета) и разрешителното за лов.
  Втори кошмар. Още не се бяхме оградили с мрежа в отделно дворче, когато посегна да убие сина си вуйчо Любен. Нужникът в двора беше общ, вдясно от портата. Около 4 часа една лятна утрин вуйчо влязъл в нужника, а дядо с нож в ръката притичал и се надвесил над отвора в дъсчената вратичка; размахвал ножа срещу сина си и крещял: "Ще те заколя, сине майчин!" Баща ми и мама чули виковете на вуйчо. И майка ми се развика за помощ към съседите, а татко скочи от прозореца на горния етаж, който не беше по-нисък от три метра. Заслепен от ярост, дядо ни Борис не го видял и татко му хванал ръката с ножа, а с другата ръка – през лактите, и така го удържал. Представяш ли си какъв ужас е било пред насъбралите се полуголи сънени съседи, вуйчо и татко – също по бельо и уплашени. Само Борис Дявола, в Ада да гори дано, със сигурност е в Ада! – бил облечен. На делото после се опитал да се защитава, че татко и вуйчо го нападнали, а съдията му се изсмял: "Само вие, Борисе, сте бил облечен и с нож!" 
  Моите родители и вуйчови много си патиха от неговата дива злост и кавгаджийство. Питай Венчето – братовчедка ни, как ги прогони от къщата и как отидоха да живеят на квартира в едни бараки зад пожарната в Пазарджик. Съди дъщеря си и баща ми Иван, съсипа ги от ядове. Не даваше нито метър от двора, нямаше как да си влезем у дома! Докато съдът не го принуди да отстъпи един метър пътечка до къщата и ние веднага я оградихме с мрежа. То беше постоянен тормоз. Колко скандали още имаше! Но тези двата бяха страшни. Е, ти си го обичай, но не го величай. Той проявяваше чудовищно отношение към близките си. Ами заради Баба Помада (бездетна, за която се ожени в 65-ата си година)!? Единственото добро, което съм видяла у него, бе, че четеше много книги. Когато изпращаше някого от нас – внуците, да му купим цигари от кварталната кръчма на улица "Дунав", плюеше и казва: "Ей, докато плюнката ми изсъхне, да си се върнала!" Загорча ми кафето тази сутрин... Треперех, докато ти пиша. Спомни си, че съм ти разказвала тези неща и друг път. Извинявай за правописните ми грешки, но се разтреперах, докато ти пиша! Имали сме десетина дела с него: за какво ли не! Вие му бяхте единствено мили, че го виждахте само в добра светлина, но ние, останалите му близки, го проклинахме: в Ада да гори! Искам прошка за искрените си клетви само от Бог, на дядо ни Борис Дявола никога няма да му простя. И ти не прави художествени измислици от детските си спомени!

  Георги К. Бояджиев:
 – За случая с вуйчо знам; споменал съм го вече някъде в тези текстове. Досега три часа в гаража си пастирах колата и си мислех за това, което си ми написала. Виждам, че си добавила и доста подробности. И съм сигурен, че е точно както го пишеш, не са ми нужни доказателства. Само да те питам: Тъй като всички ние сме излезли, според библейския израз, "из чреслата" на Борис Дявола, имаш ли нещо против да добавя и репликата ти към текста, в който съм описал този негов дяволски образ ненагледен? Ако склониш да добавя думите ти – преди да кача текста в блога си, ще ти го пратя да прецениш. Ако имате с Венчето и други преживелици с дядо ни, моля, добави ги.

  Красимира П.:
 – Да! Но днес повече не искам да се тровя с ужасните си спомени от него. Имам още какво да добавя, но тези бяха най-отровните. По-късно! Пък и попитай Венчето. 

  Венчето или Невена е щерка на вуйчо ми Любен – Малкия Дявол, както го наричаха, като всеобщ любимец, пазарджиклии заради шоуто, което им правеше в някогашните състезания по колоездене, които траеха по седем-десет дни, а накрая приключваха с четирийсет обиколки в бетонния колодрум на Острова насред река Марица. Малкият Дявол винаги се втурваше най-последен в бетонния кратер и сред ликуващия рев на местната публика един след друг изпреварваше съперниците, така че с над половин обиколка преднина финишираше винаги пръв. Виждал съм как негови почитатели го носят на ръце (както си е върху спортния велосипед с велокаската и ръкавиците) от колодрума в Острова до площада на Пазарджик, под часовниковата кула, следвани от тълпа екзалтирани пазарджиклии. Снимката на точно този момент след състезанията отнесох у дома в Пловдив, но колкото и да съм я търсил, уви, не мога да я открия.  

  Георги К. Бояджиев:
 – Тъкмо се канех да ти предложа да поговориш с Голямото Венче. Не ви знам и на двете рождените дати.

  Красимира П.:
 – Ти я питай! Имаш основание заради истината. Венчето знае, че и моите спомени са горестни.

  Георги К. Бояджиев:
 – Преди години имах идея, от която още не съм се отказал – на 17 септември да се събираме братовчедите в местност край Пазарджик. Виждам, че дъщерята на вуйчо, чете каквото й пратя. Пращам и на сестра ти, Малкото Венче, линкове към текстовете за миналото на Дяволския род. Коя от двете е по-голяма – ти, или Венчето на вуйчо?

  Красимира П.:
 – Родена съм на 15 юли 1956 г. в Исперих – родния град на татко*. Голямата Венче е родена на 28 декември 1956 г. в Пазарджик. Малката Венче – сестра ми, пък много по-малко е живяла край дядо ни Борис. Тя е родена на 26 януари 1963 г. в Пазарджик.

  Георги К. Бояджиев:
 – Помня баща ти, когато за пръв път влезе в двора на къщата на улица "Тунджа" 18. Беше в милиционерска униформа.

  Красимира П.:
 – Идеята ти е прекрасна! Сестра ми вече живее за постоянно в Испания. Трудно ще се съберем, но можем да опитаме.

  Георги К. Бояджиев:
 – 17 септември е Денят на Света София и нейните дъщери Вяра, Надежда, Любов, а това са ключовите три имена за перущенския род на баба ни Вена (Невена). Идеята за имената я дава по-големият брат на баба, перущенлията Гълъб. Първата им дъщеря – Вяра (1920-1937), умира 17-годишна от уплах; била рядко красива, пратили я да учи занаят в местното стопанско училище. Когато се връща една привечер от училището, пресреща я стадо млади говеда; държала ученическата си чанта пред гърди и тъй се свлякла, опряла гръб в някакво дърво... Залинява и след два месеца издъхва. Майка ми е родена на ключова дата – Гергьовден, но понеже подхванали троицата от имена, не я кръстили Гергана, а като втора сестра подир първата Вяра, кръстили я Надежда. Трети е вуйчо ни Любен. За леля ни Виолета (1935-2015) имам смътен спомен, че се е родила на Цветница, както и че майка ти, леля ми Васка (Василка, 1929-2009) е дошла на белия свят с името си, на Васильовден.

  Красимира П.:
 – Да, а татко е бил милиционер! След женитбата с майка ми в Исперих шефовете му предлагали жилище и служба във Варна, но майка ми с Дяволския си инат настояла татко да се откаже от службата в МВР и да заживеят в Пазарджик. Фукала се с баща си чорбаджията и с възможността баща й Борис Дявола да им дари четвъртина от двора да си построят къща. Така и станало.

1940 г. Двете сестри Василка и Надежда

  Георги К. Бояджиев:
 – Двете сестри Надежда (майка ми) и Васка (майка ти) си приличаха по характер, все заедно, макар с разлика помежду им от поне пет-шест години, та и вече като омъжени.

  Красимира П.:
 – Изборът ти за датата е чудесен! Имаш основание. И сестра ми си има дъщеричка Любомира, ти пък си имаш Вера и Надя. Да, майка ти беше най-близка с майка ми.

  Георги К. Бояджиев:
 – Има места в Пазарджик, дето можем да се събираме всяка година на 17 септември.

  Красимира П.:
 – Искам да осъществя мечтата на моя чудесен татко: да имам апартамент във Варна. Можем и у дома да се съберем. Имам възможност да ви посрещна, и ще го направя с удоволствие. 

  Георги К. Бояджиев:
 – Двете сестри си споделяли какви ли не нещица, та помня как майка ти ме кани да поговорим веднъж във всекидневната на улица "Янко Сакъзов" в Пловдив. Седят си двете сестри, моята майка и майка ти, умислени, сериозни, и от вратата ме подхвана майка ти: "Абе, леля, да не си нефелен, бе, лелиното, че жена ти ти изневерява?"

  Красимира П.:
 – Майка ми беше гадна кучка!

  Георги К. Бояджиев:
 – Ето, сега вече се проявяваш като същинска внучка на Борис Дявола. Ама същият понякога съм и аз. Ако не знаеш, бил съм два шамара на майка ми, че бе връхлетяла върху моята Ася (1952-2017), която едва ли имаше и 45 килограма; съдра й полата, че била къса, задникът й се виждал, та без да мисля извъртях й две плесници и тутакси се изнесохме от дома им на ул. "Янко Сакъзов", когато Вера бе тримесечно бебче.

  Красимира П.:
 – И на теб не ти било лесно! Имам от единайсет години малък апартамент до канала в посока Черквата "Света Богородица", в пресечката преди Къщата-музей "Станислав Доспевски"...

  Георги К. Бояджиев:
 – Важното е да се съберем в Пазарджик или околностите, да отидем и на гробовете на нашите близки в Пазарджишкото общинско гробище.

  Красимира П.:
 – Всички, щем-не щем, си носим и от Дяволския джинс. Да, ще идем и на гробището! Добре е да се съберем в Пазарджик. Знам уютно едно битово ресторантче с хотелски стаи близо до моста с Кафенето на Лютата – "Старата къща". Може да си имат и сайт, да го видиш. Обади се и на Голямата Венче, потърсете и другите братовчедки Мима (Мария) и Любка, (двете дъщери на леля Виолета), брат им Бате Колю (Николай, 1955-2009), майор или полковник в армията, вече починал и семейството му живее където той служеше, в Радомир.

  Георги К. Бояджиев:
 – Хубав-лош, дядо ни беше човек с голяма енергия, но на стари години очевидно е превъртял, назлобял е срещу своите, но такива неща не се прощават! Зад черквата "Света Богородица" в Пазарджик някога имаше парк с ресторант...

  Красимира П.:
 – Той е по-обикновен. Пред черквата има друг, по-добър – зад канала, но не му знам името. На работа съм в Германия и се прибирам около средата на септември, така че организацията остава на теб и Голямата Венче, братовчедката; пенсионерка е, ще има време. Добри са и двете места. Към ресторанта пред черквата пак има градина, и той е битов ресторант, и откъм църквата се минава по дървено мостче. А "Старата къща" в нашия квартал си има история, свързана с дядо ни. Там бе домът на неговия голям и единствен приятел, скулптора, не му помня името, съжалявам! Из Острова е пълно с негови статуи, чешми, шадравани. А "Старата къща" е механа и хотел. 

 Георги К. Бояджиев:
 – Спас... Всяка вечер беше у дома Спас, когато дядо и баба живееха долу, в лятната кухничка. Редовно идваше. Двамата тайно от съседите зад високия дувар се лепваха да слушат поредната емисия на Радио БиБиСи или Радио Гласът на Америка. Звукът от огромните камбани на лондонския Биг Бен звучеше 10-15 минути преди да започне емисията им за България, това помня от ранните си детски години (1951-1954).

  Красимира П.:
 – Да, Спас.

  Георги К. Бояджиев:
 – Спас като че беше стар ерген. Помня къде точно живееше.

  Красимира П.:
 – Е, неговата къща сега е механа.

 Георги К. Бояджиев:
 – Отсам моста към Острова, на 150-200 м вляво, когато отиваш към реката. А с леля Виолета имахме особено приятелство от време, когато съм бил 3-4 годишен; майка й баба ни Вена само с мен я пускала да излезе по пазарджишката чаршия. Бе най-кипра между щерите на Дявола. 14-15-годишна, заклевала ме да не издавам къде сме били и с кой момък се срещала. "Голям предател беше! – усмихва ми се четири десетилетия по-късно. – Прибираме се, и влезли-невлезли, топиш ме: Бабо, пък леля се гушкаше с един батко..." Демек, още оттогава съм се проявявал като особено паметлив човек на информацията! На тайната информация, която трябва да стигне до ушите на масовия силно заинтересован гражданин на "чистата и свята република". Леля Виолета най си я обичам от пазарджишкия ни род.

  Красимира П.:
 – И е най-добричка. Обичлива, грижовна, мила към децата си и към нас! Колко пъти ме е отървавала от побоите на майка ми!

  Георги К. Бояджиев:
 – Славчо доста е тормозил леля, но ти не си длъжна да знаеш. За сметка на това, на стари години някогашният насилник бе станал плачлив като малко детенце. Помня го, виси над мивката в кухничката им в блока зад пазарджишката Автогара, мие Славчо в голям панер зрели череши и рони сълзи, ей тъй, за няма нищо! Хълца, тихичко плаче и говори пред мен и сестричката ми Ели, на жена си – на леля Виолета: "Знам, че съм грешен пред теб, много съм грешен, и те моля да ми простиш!" Все едно мен и сестра ми ни няма в кухничката.  

  Красимира П.:
 – Дъщерите му ще ти кажат, аз не знам такова нещо!

  Георги К. Бояджиев:
 – Фотография имам от погребалния ритуал в пазарджишките общински гробища за смъртта на Славчо, неверния мъж на леля Виолета, най-малката от четирите сестри. Мъжът в униформа дали не е братовчедът Колю?

  Красимира П.:
 – Калеко Славчо не е бил неверен! Много работеше, грижеше се за семейството си. Дъщерите му ще кажат, не знам такова нещо! Не познавам и хората до вуйчо Любо на снимката! Тези са по-възрастни от вуйчо. А братовчедът Колю имаше твоята физика, беше все усмихнат, жена му – дребничка, много мургава. 

  Георги К. Бояджиев:
 – Баба Марийка, свекървата на леля Виолета, беше люта пиперка, дребна и злобна, та заради нея моята любима леля си е патила неведнъж. Неведнъж е яла пердах от "добричкия" Славчо. Знам го със сигурност! Защото Борис Дявола се завтекъл един ден да се разправя с ония за насинената си дъщеря, и тримата зверове от село Крали Марко, Пазарджишко – малкият брат на Славчо баща им и Славчо, опердашили и него, та се довлякъл у дома си чорбаджията Борис пребит, насинен, кървясал като улично псе. И всичко заради Баба Марийка, свекървата на леля ми – суха и дребна запетайка с вечно пристиснати устни: гледа те отдолу-нагоре, извъртяла зъркелите си на верев.

  Красимира П.:
 – А-а, да! Това е точно така. И тя беше зла.

  Георги К. Бояджиев:
 – Къщата им беше вдясно от пътя при влизане от Пловдив в Пазарджик; винаги сме се отбивали, когато сме идвали с някой от мотоциклетите на баща ми: той, майка и аз.

  Красимира П.:
 – После си купиха жилище зад Автогарата тук. Леля и калеко... Много си ги обичах!

  Георги К. Бояджиев:
 – От другата страна на шосето, срещу старата им къщурка дядо ни имаше градина с коноп. Водил ме е четиригодишен, когато окопаваше високия над човешки бой коноп.

  Красимира П.:
 – Обичах и майка ти, но татко ти обожавах. Прекрасен човек! Чувствах го като втори баща. Доверявала съм му се много.

  Георги К. Бояджиев:
 – Четиригодишен... И ме праща дядо Борис с голяма стомна да налея вода от полско кладенче. Връщам се без вода: "Дядо, ами там има една жаба!" А пък дядо: "Щом има жаба, водата е чиста, че жабата им яде яйцата на комарите, моето момче". И хукна да напълня с вода тежката му глинена стомна. Баба ни Вена имаше лаф за дядо, кога той хване да се горещи и се хвали, рече му иронично: "Ррръц, Боби!" Предполагам, била е по-умна от него. Докато бе жива, челядта, калфите, аргатите му въртеше около нея си, та дивият Борис Дявола с неговия хъс за подвизи и работа не се бе тъй озлобил.

  Красимира П.:
 – Да! Може да пишеш и това, че дядо Борис е имал дюкяни по търговския център на Пазарджик, ниви край пътя от село Мокрище до Пазарджик. Майка ми се хвалеше, пък после с горчивина пустосваше дядо ни, че разпродал и пропил с приятели, дюкяните и нивите, да не му ги национализира комунистическият режим. И за нас, наследниците му, нищо не остана. Имаш много повече и достоверни спомени от нас – по-малките му внуци, но когато вие се върнахте в Пловдив**, ние страдахме много от Борис Дявола.

  Георги К. Бояджиев:
 – Не е баш тъй! Властта му правеше мизерии. Дядо Борис се бе захванал да създава лозови градини. Но за да стане лозето годно да дава плод, минават две-три години. И тъкмо като дойде време да берем грозде, идиотите му вземат градината и го пратят в отсрещния край на Пазарджик. За земята срещу Мокрище помня как с майка ми, майка ти – още мома, вуйчо Любо – ерген, и леля Виолета сме трупали на купчини камъните около тракийска могила вдясно от пътя за Звъничево, да може после дядо да изоре с коня и да засади новото лозе.

  Красимира П.:
 – Борис Дявола твърдеше, че майка ти му е любимка.

  Георги К. Бояджиев:
 – Знам! Имаше и майка ми белег колкото нощна пеперуда на гърба от рана, която е дело на същия "любящ" баща, че като я турил да следи газовия мотор за поливане, моторът да вземе да угасне. И Борис Дявола така измлатил любимката си с голямата желязна манивела по гърба, че едва не я осакатил. Била студентка по онова време, в лятната ваканция през 1945 г. от някогашния пловдивски учителски институт "Тодор Самодумов", сградата му стои и досега над Понеделник-пазара в Пловдив.

  Красимира П.:
 – Та и към любимата си щерка бил жесток! Казвала съм ти кога му национализираха каруцата с кончето и големите земеделски инструменти тук, пред входа на Острова в Пазарджик. Помниш ли?

  Георги К. Бояджиев:
 – Помня. Все си мисля, че е било срещу дома на скулптора Спас. Тъй си представям картинката. Точно срещу механата, за която спомена да се съберем.

  Красимира П.:
 – Бяхме аз, Венчето, Борето (Борислав, четири години по-малко братче на Венчето), и на кръстовището при входа към Острова, трите хлапета, разплакани ни свалиха от талигата и подкараха дядо към милиционерския участък с талигата и инвентара.

  Георги К. Бояджиев:
 – На площадчето срещу някогашната фурна, дето ходехме с баба Вена да оставим и вземем после опечени четири огромни самуна хляб, там пък се намираше коларската работилница на Дядо Гошо – мъжа на дядовата сестра Мария. "Бабо лельо Мичеее!" – крещял съм пред металната им портичка. Имаха черници на двора, ама и една много зла кучка Соня. Леля Виолета най-много ми напомняше Бабо-лельо Миче. Беше и тя с дяволити очета, а Дядо Гошо и Бабо-лельо Миче все с курабийки ме черпеха и ми се радваха, че по онова време синът им Ненчо (кръстен на прадядо ни Ненко, загинал в Балканската война през 1912 в 36-та си година; рекъл на своите: "Отивам да отмъстя за клания си баща от башибозука в Калугерово", и не се върнал от фронта) още не се бе оженил братовчедът на майките ни Ненчо, и още си нямаха внуци. После едничкия на майка и баща слънчев Ненчо го намери красива и лъчезарна една Иванка, и какво им стана на тези добряци, взеха да бълват змии и гущери срещу напетата си гиздава снаха.

  Красимира П.:
 – Баба Мария (по-малката сестрица на Борис Дявола), бе инак блага душица, строга беше и тя понякога, ама справедлива. Леля Иванка почина преди две-три години. Да, наистина беше хубавица! Роди и отгледа двама сина – Георги и Ненчо.

  Георги К. Бояджиев:
 – Така имената в рода се обновяват и не се затрива споменът за предците. Иванка и Ненчо бяха чисти хора. С благост ще те посрещнат. Не бяха шумни, а гостоприемни. 

  Красимира П.:
 – Красавци са и синовете им! По-малкият – Ненчо, сега е в Испания, големият живее сам и разведен в бащиния си апартамент на улица "Дунав" в Пазарджик.

  Георги К. Бояджиев:
 – Синът на Бабо-лельо Миче, Ненчо, жив ли е? Помня, гостувал съм в апартамента им в жилищен блок зад блока, дето живеехте и вие: отсам канала, в Пич-махала.

  Красимира П.:
 – Не, той отдавна... може би преди 15 години, почина. В тяхната къща сестра ти кака Ели (1954) живееше на квартира, когато беше студентка в Учителския институт тук, в Пазарджик. Какво става със сестра ти?

  Георги К. Бояджиев:
 – Нямам представа какво става.

  Красимира П.:
 – И аз с моята сестра (Малкото Венче, 1963) се скарахме.

  Георги К. Бояджиев:
 – Сестричката ти е чаровна, слънчев характер с дяволити очета.

  Красимира П.:
 – Не може ли да разговаряме на живо (по skype), че е дълго за обяснение?

  Георги К. Бояджиев:
 – Дай сега да не си разваляме настроението! За подобни случаи да важи правилото: Колкото по-малко знам, по-добре. Виж, всичко около Борис Дявола живо ме вълнува! Защото за мен си остава еталон за мъж, каквито и злини да е сторил на стари години. На твое място, и аз не бих му простил! Но ако да не е бил той, могло е да бъде някой мухльо, някой женчо. Предпочитам Борис Дявола. Джинсът ни е такъв – своенравни, мълчаливи в компания, но за сметка на това иронични, бойки и ужасно злопаметни.

  Красимира П.:
 – Добре, нека да говорим друг път! Но сестричката ми ми отне всичкото наследство от майчина страна. Макар че й поднесох много пари от нейния дял от наследството от татко. И на всичко отгоре, се подигра и с дъщеря ми. Това ме обиди повече. Макар че много, наистина много съм помагала на нейните деца. Така че и аз не говоря вече със сестра си, и нищо не ме интересува за нея.

  Георги К. Бояджиев:
 – Моите връстници от селата притичват по празник да поработват из върнатите им наследствени нивици и бащин имот, завистливо заничат към лъскавите придобивки на Западния свят. Осъдени да си умрат с ратайско съзнание, подигайки се на пръсти, изпъват врат иззад белите зидове на благоденстваща лукава и надменна Европа... Да потрошиш сто... до сто и петдесет хиляди в луксозно място, създадено само за богати тузари, които не си знаят парите, да се курдисаш зад волана на скъп и ненужно мощен автомобил с цената на куп лишения – това е днес, общо взето, като че жалката мечта на аргатина по душа. Върнал се Асен (1946, син на гробар) – мой познат от гребците в някогашната Гребна база, завърнал се след двайсет години скитане по света, идва си от далечна Канада с джип, както твърди, за 50 хиляди долара, и на втората седмица – ни джип, ни дявол. Откраднали му на Асен джипа "Гранд Чероки", постигнат с труд и лишения в мразовитата им шибана Канада, само за да се изфука, че не е онзи бедняк завалия, ами вече станал баровец. И в кафенето пред мен се радва като хлапенце, че баща му Гробарят, като се преселил в Отвъдното, му оставил панелена боксониерка в съседната улица в пловдивския жилищен комплекс Тракия, глава да прислони, че всичкия си гурбетчийски кяр за кошмарния джип похарчил, ама не смее да се оплаче в полицията, че всички тук отлично помним: полицията работа не върши, не се знае на кого служи, кого пази: тузовете ли, или ограбения народ. Па и пропуснал наш Асен джипа си да застрахова.

  Красимира П.:
 – Подиграваш се ти с пропадналите опити на хората, които – макар и бедняци, имат по-прогресивни (?!) мечти от теб. Говоря за онзи твой познат от Гребната ви база.

  Георги К. Бояджиев:
 – Разбрах! И хич не съм на твоето мнение.

  Красимира П.:
 – Злобничко ми звучиш някак, злостно и завистливо. Защо му се подиграваш? Знам, че мислим различно, затова искам да поговорим и да кръстосаме шпаги. И когато пак имаш настроение, обади ми се.

  Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 4 avg. 2023***

Илюстрации:
- 1951, гроздобер. Борис и Невена в едно от петте им лозя.
- 1926, Гергьовден. В притвора на Бачковския манастир****.

––––
* Варна, лятото на 1961 г. Василка и Иван Пецов с дъщеря им Красимира (1956).


** Когато бях в десетата си година, шест месеца семейството ни живя в къщата на Борис Дявола, цели два учебни срока учих в пазарджишкото основно училище "Методи Шаторов" и оттам най-сетне ме изпратиха в Панагюрските колонии на летен ученически лагер, че бях доста кльощав и изкарал един месец в клиниката заради хепатит, ала от пловдивското ми основно училище "Сашо Димитров" не смятаха, че съм достоен да ме пратят на курорт. Това сториха обаче пазарджиклии от училището "Методи Шаторов" и със сина на един от калфите на дядо ми Борис Дявола – с три години по-големия от мен Стоян, син на Кръстю, изкарахме 21 дни детски лагер на втория етаж с двайсетина хлапаци в отнета от т.нар. Народна власт частна вила. Имам спомени от онова лято на 1957 г., например, от вечерната проверка под захождащото слънце и как хлапета и отрядни, и дружинни ръководители пеем "Лека нощ, друга-а-ари! Лека-а-а нощ!" – преди да се разпилеем, всеки към своята вила.
*** 4 август 1900 г. – рожден ден на Борис Дявола, внук на заклания Ангел Керемидов от Хвърковатата чета на Бенковски през Април 1876 г. и син на отишлия доброволец в Балканската война от 1912 г. 36-годишен Ненко, тръгнал да отмъщава за поруганата чест на майка и баща, и повече не се върнал... Погнусил се да яде от мухлясалия хляб, издъхнал от холера в окопите, но не от куршум. И гробът му днес никой не знай!
**** Скулпторът Спас (вляво), Вяра, Борис Дявола, Надежда (майка ми), Невена, прабаба ми Спаска, жена на съпругата на оцелелия Гочо (Георги) единствен от най-заможния перущенски род, бастисан през Април 1876. Фотографията е правена на Гергьовден 1926 г., когато майка ми навършва една година от раждането си. Най-веселото е, че накрая, през 1956 г. се появява на хоризонта едно гърчаво еврейче, израснало в съседната махала до Мараша в Пловдив, където се появиха на бял свят дъщерите ми Вера и Надя, за да изврещи след трийсет години разграждане на България за кеф на цивилизована Европа: "Майната му на Православието!"  Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)     Не се плаши от локвата, душа и свят й е да те окаля! Смачканото празно тенеке вдига глъч до неб...