ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1311.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1311.)  

  Душа и свят за всеки отродник у нас е да нарича българина "глупав и малодушен". Защо вярваме, че това е истина, а не начин да ни убедят колко отродниците са нужни, за да управляват общите ни Български дела? Само който не се е добирал до властта, само той не ни е предал. Участ на талантлив скромен род, предаван преди всичко от своите водачи, от същите онези, които сме избрали да ни защитават! – Аноним (1947)

   9 uli 2006

ПРЕДИ ПОЛЕТА КЪМ ЧИКАГО

Послеслов към текста "Крайпътен ресторант"

  1. Libra:

  – Изкушавам се да те попитам нещо, но ще премълча. Ще кажа само, че този разказ, независимо от годината, когато е написан, е непреходен. Преминавайки през времето, все някъде ще има човеци като тези, и те все някъде ще седят, после ще стават и ще  си вървят, ще живеят в своя микросвят, понякога дори няма да говорят, понякога ще мълчат, но винаги ще се разбират. Натъжих се от усещането за някаква обреченост у тях, която долових, докато четох, но те са си наясно. А може и да е само мое усещане, знам ли!

  2. Авторът:

  – Седнали сме срещу пловдивската черква "Света Петка" в кипрото кафене току над булеварда: моя милост, тогавашната ми приятелка и две години по-малката й сестра, която се колебаеше дали да замине за Чикаго при господин съпруга си или да остане в Пловдив, при една невъзможна, изненадала я като пролетна буря внезапна любов. Предишната вечер на масата към близките си заявила: "Знам, на всички ще ви олекне да ме изпратите в Щатите, но аз просто не знам какво да правя". Билета за самолета й до Чикаго, визата, документите – всичко необходимо вече беше приготвила за път... и сега, значи, седим тримата – аз, сестра й и тя, в кафенето и Бети подхвана за този мой "Крайпътен ресторант", нещо, което никой не би очаквал от нея в толкова драматичен момент от живота й... Каза, че за първи път открила как зад изреченото от героите ми има много повече, отколкото са в състояние думите да изразят, мила Libra.

  Днес, почти трийсет години подир онзи ден в кафенето покрай булеварда, тя е една много прилежна съпруга и майка, доста напълняла, спокойна, напълно уравновесена. Живее със семейството си в квартал за замогнали се северноамериканци, разполага с огромен дом с басейн в домашния парк към дома, кара яка луксозна кола и изобщо би трябвало да й е супер добре. А защо не мога да се отърва от усещането, че в онзи тих слънчев следобяд преди толкова години, докато ни е говорила за текста, горката си е вземала сбогом с изкусителния непредвидим – и именно затова разкошен живот тук, в нашата бедна, унижавана от нагли отродници действителна България, без която животът се оказва безумно печален, независимо колко печелиш и харчиш, кои от най-важните персони на Града и Държавата са ти в компанията, какво уиски пиеш и какви пури си в състояние да пушиш, и от коя най-престижна търговска марка си поръчваш дрехите, патъците, капелите, бижутата.

  3. daik:

  – Може би точно покрай това ресторантче в една далечна година чаках закъсалите с колата си приятели. Тогава още нямаше джиесеми. Наблизо имаше овощни градини и местните бяха плъзнали из тях – едни беряха, други продаваха край пътя, ние пиехме топла бира. Колко далече остана това време! А пък докато четях разказа ти, ех, какви картини, изпълнени със спокойна и безсмислена меланхолия, ми се завъртяха в ума, като настроение, което идва от лятната жега, когато всяко измъкване от прохладната сянка ти се струва безпътно и ненужно, когато маранята над асфалта лепне! Написал си годината, но си мисля, че е без значение годината в едно абсолютно безвремие. 

  4. Авторът: 
  – Не е безвремие, драги daik. Просто много закратко сме тук, на Земята, за да усетим Вселената вътре в нас и около нас. И вижте с какво се занимаваме само – да обидим, да нараним, да грабнем нещо, което съвсем няма да ни направи щастливи, да унижим всеки, който ни се изпречи пред очи. Направо сме отвратителни! Библейската притча, като жанр, е наглед простичка и безизкусна материя, а крие страховита сила, която би трябвало да ни помага да се справяме с вродената си суета... Внимателно погледнат, животът е печална работа, тъй че за себе си избрах самоиронията, като добър начин да се спасявам от меланхолията, която ме обзема от време на време пред суетността на хищничеството и грандоманията... Поне за България в момента не виждам ни един нравствен ориентир. Ала вроденият у мен инатлив оптимизъм на българин по род ми крещи в мозъка с огромни кървави букви: "Засега не откриваш. Засега!!!"

  5. Lidia:

  – А аз, докато чета за тази жена, сестрата на твоята приятелка – за тази много-много прилежна съпруга, доста напълняла, спокойна и напълно уравновесена, се сещам за "Мостовете на Медисън" на Робърт Джеймс Уолър, която четох преди около десетина години, и си мисля: А дали всичко е такова, каквото ни изглежда на пръв поглед?

  6. Авторът:

  – Май беше реторичен въпросът. Няма по-фино средство да се разбере какво става в човешката душа от изкуството, и на първо място може би – от най-понятното между изкуствата: художествената литература. Оказва се, обаче: и думите са безпомощни да изразят всички онези фини протуберанси на очарование, на притеснение и на отврат, които излъчва човек. И тогава музите вероятно са подсказали, че по-важно от всичко, което крещиш, е интензивното пространство на заредената с послания тишина между репликите. Не съм чел книгата, за която споменавате, Lidia. След "Мадам Бовари" на Густав Флобер* и "Ана Каренина" на Лев Н. Толстой**, обаятелните скучаещи дами са предизвикателство и повод за изследване на интуитивното у човека... А защо женски характери служат за тази цел, не е нужно, мисля си, пред интелигентна аудитория да обяснявам.  

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 21 uni 2023

Илюстрации:
- Християнският храм "Света Петка" в моя роден град.
- Св. Петка Търновска, закрилница на Българския род.

–––

* Гюстав Флобер (1821-1880) е френски писател, сред водещите представители на литературния реализъм във Франция. Известен е с първия си публикуван през 1857 г. роман "Мадам Бовари", кореспонденцията си и с грижливата си страст към стил и естетика. Прочутият автор на разкази Мопасан (1850-1893) е протеже на Флобер. Вж. и https://www.hera.bg/s.php?n=5588

** Граф Лев Н. Толстой (1828-1910) е сложна, парадоксална особа с религиозно-моралистични и аскетични възгледи. Определян е като най-великия романист в Световната литературна история. Автор е основно на романи и разкази, пък в по-късна част от живота си – и на пиеси, есета, религиозни трактати. Измежду най-известните му творби са романите "Война и мир", "Ана Каренина" и "Възкресение", а "Кройцерова соната" е смятана за една от най-важните му повести. Вж. и https://www.hera.bg/s.php?n=4500 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1310.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1310.)  

 Кого устройва войната, ако не заможните лицемери, за да си увеличат богатството! Обикновеният човек би се разбрал със съседа и без техните медийни анализатори и хора с титла, които ни насъскват едни срещу други. – Аноним (1947)

  2 mar. 2008

ОБИКНОВЕН ЧОВЕК СЪМ

Просто човек съм, не забравяй това: 
не всички подлости ще ти простя. 

С лъжите ти раснах ден подир ден, 
и ти повярвах, ти стана идол за мен. 

Изпаднал в наивен, глупав възторг, 
от лъжите обсебен, за мен ти беше бог. 

Доверчив бил съм. Наивен. Просто човек, 
но днес по-фалшив не, не виждам от теб. 

Бях войникът, когото прати в чужда война, 
убеден, че за теб съм готов дори да умра, 

като редник на фронта с добър автомат, 
изпратен да убива, за да си ти по-богат. 

Виждам, пращаш и други, по-наивни от мен, 
като вълци да вият с онзи чудесен рефрен – 

"Свобода, Равенство, Братство, Човешки права!"
 Но лъжите ти вече няма как да простя.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 

Plovdiv, edited on 20 uni 2023

Илюстрации:

- Пловдив, юни 1977 г., студийна снимка*.

- Майка ми в старата квартира в Мараша.

–––

* Майка ми бе твърде сурова с мен, но зад гърба ми роднините друго говореха. С тази снимка отишла при пловдивска врачка, която по снимката да й каже каква участ ме очаква. Невероятно, но факт. Бел.м., tisss.