четвъртък, 24 октомври 2019 г.

ПАНОПТИКУМ (4.)

Фалшивите пророци
ПАНОПТИКУМ (4.)

  Продължение от 01.01.2000.

  За да мине за начетен, хората около Тодор Живков събраха в двайсет и пет или двайсет и шест луксозни тома конгресните му речи, указания и съображения, та до бележчици от типа: Притопли ми млякото! или Къде си ми завряла каскета, ма? От друга страна, на високопоставения партиец не му се и налага сам да компилира, по простата причина че публичните изяви на висшата номенклатура се свеждаха до четене, по-често – до сричане на вдъхновен текст, съчиняван от известни поети. Знам двама пловдивски нежни лирици, които по поръчка от най-горе съчиняваха тайно вдъхновяващи слова за прочит от областната партийна управа, докато речи на висши партайгеносета пишеха не случайни хора, а известни, ценени от нацията ни поети. Обществена тайна, например, сред софийската бохема беше, че авторите на речи на Тодор Живков по партийни форуми, митинги и пр., прилежно събрани в многотомното творчество на Бай Тошо, бяха нашумели в онази строителна епоха поети, един от които бе и тогавашният шеф на Писателския съюз Любомир Левчев.

  Търсенето на антипод, съпроводено с апломб и патос, не започва разбира се от любимия есеист на Партията; маниакалната амбиция я има още в работническите издания от двайсетте и трийсетте години на миналия век у нас и човек, не съвсем наясно с яките възможности на литературното и публицистичното внушение, едва ли ще се досети как просташкият кикот и тоталното бастисване въздействат върху тълпата – почти като махленски крясък "Бий гадината!" Есетата на Продев плътно следват стилистиката на червената партийна сатира от оново минало – сарказъм, пасквили, вж. сб. "Червен смях", изд. от 1956 г.: фейлетони, задевки, злободневки, римушки, карикатури в печатните издания от периода 1919-1923 г. Публицистиката на Георги Кирков – Майстора, Крум Кюлявков, Христо Ясенов, Христо Смирненски, Димитър Полянов и пр. чрез романтически плашила, гротескни образи, определяни като буржоазни, еснафски и вражески на Партията. Оттогава се начева, изпървом плахо, и запевът срещу индивидуалния, частния стопанин, основно срещу правото човекът да не се съгласява с формулирани наготово постановки върху живота от гледна точка на някаква височайша централа за информация.

  Този род поза червената публицистика от зараждането си определя за позиция в защита на експлоатираните, но такъв зъл адвокат на истини от последна инстанция е твърде въодушевен от себе си, че да го приема за прозорлив и съвестен
*. Пасаж от есето "След премиерата" (цит.съч., с. 118-127), свидетелства за този стил:
"Аз знам, че вий не обичате крайностите, острите изблици, липсата на деликатност, и затова съм убеден, че реакцията ви ще бъде или обидено мълчание, или бурна тирада срещу мен и моя начин на мислене"...

        Типични за Стефан-Продевия фасон с претенция за стил фразички:
"аз не обичам",
"за вас и средата ви",
"пресилвам черното",
"много злъч и грозота",
"станал скандал, имало обиди",
"инцидентът не свършва с гледането през ключалката",
"тази предпремиерна истерия",
"излишно е да ви доказвам, че изкуството...",
"злобни схватки",
"тяхната експлозия носи горчивини и омраза",
"минава през театъра като бедствие",
"писъци и драскане с нокти",
"гонене от сцената",
"подгонени от пръчката на омразата"...

  Как ли живее човек, разсъждаващ в подобен ключ?! Като си пише рецензиите за театъра, Продев ни представя по-скоро технология на номенклатурните идеалисти около "грандиозните, епохалните" и прочие партийни акции, почини, мероприятия, кампании; представя как ставаше организирането на клакьори по градове и села – т.нар. "зорки очи и будна съвест на епохата", всъщност активисти, назначавани от Партията за говорители от името на нацията. Днешното поколение млади българи едва ли може да си представи как при реалния соц. всяка празнична манифестация се репетираше седмици наред, докато постигне онзи така желан от партийния княз и управленски елит "непринуден" всенароден ентусиазъм.

  За една от фразичките, израз на крещяща вътрешна несрета:
"Вие можете да ме обявите за грубиян, но не и за лъжец" – взех да се питам, това ли е представата за съобщаващия истини?

  Въпреки несъгласията, оставам с уважение към публициста заради есета, като "Разказът на палача" и друго едно – "Кината на бедните" (цит.съч., с. 128-149). Във второто откривам как авторът се раздвоява, как си противоречи приобщеният към партийните постулати, но и привързан към бедняшката си среда с нейната сурова нравственост. Споменава "мърморенето на еснафа", а разбирам, че точно в това мърморене е неприязънта у българина към модните лиготии у лумпените на града. И като пише
"изпитвам една момчешка симпатия към цялото това море от искряща безвкусица" (бел.м., tisss: за изобилието от ерзаци във филмовото изкуство между двете Световни войни), разбирам, че тук говори чистосърдечно. Като разказва епизод за кварталния стражар и хлапетата-пакостници, виждам пак онази наивна, идилична, бедна, ала и строга, набожна България, която соцът с диво кикотене разпердушини и прати по дяволите с безбожието, с пищната грандомания на политкомисарите, с премълчаните предателства към нацията и към етническия българин.

  Сигурно ще да е вярно изреченото за продукцията на Мосфилм от онези години; Мосфилм... обаче в друг контекст, при други национални и чисто психологически обстоятелства, в осемдесетте и деветдесетте години на века, вече ни караше да се питаме насмешливо, добър ли е филмът или съветски? Забелязал ли е промяната есеистът! 

  Ето я драмата: детето, непредубеденият някогашен бедняк води печален диалог с железобетонния урод на обновяващата се уж идеология в редиците на Партията от периода 1980-1990. Печалното в това раздвоение е път към личното покаяние, което хора, представящи се днес за демократи в преименуваната БСП, дължат най-първо на собствения си корен и собствената си съвест, ако не са я удушили вече.

     *  *  *
  В разговор с колега, който се брои – барабар Петко с мъжете, божем за философ, между другото чувам: "Как си обясняваш, че човек от моя ранг е почитател на Иван Костов?" И явно усетил се какво е изръсил, допълва притеснен: "Майтап бе! Казах го на шега".
За каквато и кауза да настоява, мине ли към този тон – Ти знаеш ли аз кой съм! – не виждам как който и да е би удържал успех другаде освен пред хора с робска психика. За костовиста назлобяването е гориво за живот. Един и два ли пъти Иван Костов говореше извисоко към... този народ. Започна от "онези алчни бабички на припек" – да речеш, случайно изтървана реплика към пенсионерите с мизерните им пенсии, за да стигне до обвинението, че народът ни е недорасъл, та затова не е достоен да го оцени. В нормално демократично общество след подобна изцепка оратора го изнасят и отсвирват със заупокойни жалби и песнопения извън политическата сцена. Грандоманията и самодоволството, самовъзхищението не са новост за местния политик и неговия антураж от апологети. Преди Костов по същия начин с нацията общуваха гастролиращи прима-балерини, като Жорж Ганчев, Жан Виденов и няколко дузини минали в забвение несретни политици.

  Грандоманията е заемка от аксесоарите на болшевизма, фашизма и нацизма в родния политически театър. Всеки случай, обновените в БСП са по-прозорливи от агитаторите за хептен немощния в политически игри и водовъртежи професор Бай Неделчо Беронов. Кресливото държане в общественото пространство опровергава основно положение при демокрацията: лично право на всеки човек е да отстоява свое мнение. Хвалят се, хем дотолкова противно се фукат, колкото и противно се зъбят към всеки, който не е с тях, нито е с техния акъл. 

  БЕЛЕЖКА:
  Паноптикум – сбирка восъчни фигури на политици и други ценности.

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 24 oct. 2019

Илюстрации:
     горе – Младите кадри на Партията поетът Левчев и Людмила Живкова;
     долу – Новият Главен прокурор на чистата и свята Република България.
___
* В България особено днес, с редки изключения, политикът и обкръжението му от агитатори говорят на обикновения българин като на хлапе от детската градина. Така назидателно се изявяват по медиите, че явно не съзнават – суверен на България не е партията им, а Народът, чийто слуги са. Бел.м., tisss.

В ХАРМОНИЯ И МИР СЪС СЕБЕ СИ

В ХАРМОНИЯ И 
МИР СЪС СЕБЕ СИ


Отмина нейде с лятото на този ден сърцевината жълта,
като жълтък в мъглата слънцето клони на запад,
ветрец косите роши пак, устата хладен въздух гълта
и детски пръстчета небето с шоколад и восък цапат.

Вагоните изнизаха се зад завоя покрай фабриката стара,
разтъпкваме се няколко връстници по перона
и пловдивската боядисана в цвят охра тъжна гара
край нас на купища изсъхналата шума гони.

Къде да идем, като пак неделя е и си заминал влакът?
Отсреща в закусвалнята сервират люта супа
и като нас такива неугледни, изгладнели чакат,
и всеки във балтона си се сврял като в хралупа.

Животът е това! Дотук май поиграхме си доволно,
опитахме от всичко и не беше никак скучно,
а днес за зимата си купих втора употреба поло
и в мир със себе си, решил съм да си врътна ключа.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 16 noe. 2007 edited by 24 oct. 2019

Илюстрацията най-горе:
 Статуя на Смъртта срещу върховните три институции в София –
Правителство, Президентство и Народно събрание, защо е там?

БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА

БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА

  Цяла нощ валя и слушах как вятърът свири в оголелите клони на липата. Болеше ме корем, не можах да се потопя в съня, все изплувах-изплувах и тъй, чрез болката се усещах по-плътно свързан с всички онези нощни шумове, които ни правят част от природата и част от всички хора по света макар и за късичък отрязък от време. Мислех си за теб, мили татко, за влажната плодна пръст, за зелената трева, която трябва да издържа на зимата, а сега пие ли, пие влага с коренчетата. И си спомних как от втория месец нататък, мили татко, купчината пръст върху гроба ти взе да се сляга, как дупчица по едно време се отвори, като да бе изровена от къртица точно там, където във влажната пръст би трябвало да е лицето ти, и наивно си помислих, че и заровените, изоставени от нас в земята наши мъртви продължават да дишат.

  Прости ми, ако можеш. За всички разочарования от мен, прости, ако можеш,Татко! Нали мъртвите всичко прощавали? Ай, как не се разбирахме с теб, ама никак! Ти бе така рязко определен в пространството, толкова осезаеми – твоите проекти за мен, движенията ти, чувствата ти, малкото думи, когато си пожелавал да си поговорим. Прости, мили, че нито веднъж не те послушах; впрочем, слушах те бая внимателно, съгласявах се, кимах с глава, с ръце извършвах изразителни жестове колко ми е драго да ме поучаваш, макар и така рядко, макар и понякога, но винаги правех само онова, което съм си наумил. Ами че двамата с теб, миличък мой татко, ние просто не можехме да тъчем едно платно, изглежда не сме били създадени за баща и син.

  Напоследък май че започнах да разбирам: на теб би подхождал който и да е от братовчедите, само не и аз. Не и аз! А толкова самотно ми е нощем, като си мисля за теб! И тези жени наоколо все намират повод да са недоволни от мен; ако не ми мърморят, ако не обвиняват, не осъждат за нещо си от мен зле направено – циврят, заливат света със сълзи. Не разбирам защо трябва да са тъй различни от нас.

  Помниш ли как ми даде да покарам новичкото пъркалце, онази красива "Явета"? Беше яркочервена, тъкмо я беше купил, каза тържествено, че за мен си я купил, и ми я даде да се пофукам в махалата, по улица Люлебургаз... Бях вече в шести клас. Защо побърза още на следващия ден да продадеш моторчето? Многобройните ти мотори след това повече не ми позволи да покарам. Само ми рече: "Като те гледам как яздиш, одма ще се пребиеш. Докато съм жив, ти мотор повече няма да пипнеш".

  А твоят брат, най-големият от петимата харманлийски братя, чичо Митко, който има две дъщери, веднъж, както си бъбрехте и влязох при вас, рече: "Ей това е синът, Киньо! Дето и да иде синът, все нещо ще домъкне вкъщи. Мъжкото внася, Киньо, женското изнася”. Бях още в трети клас, ходили бяхме децата от училище "Сашо Димитров" до целулозния завод край Гара Септември, ако въобще там вече има завод и такава гара, ако не са ги съсипали и разпродали новите слуги на Щатите, новите отродници и лъже-демократи, за теб бях донесъл крива медна тръбичка. Изрових я от боклуците в двора на завода. И ти я дадох. А ти не й обърна внимание, запрати я в една от кутиите с джунджурии и продължихте да си бъбрите за вашите мъжки работи с най-големия от братята; по-точно, Бате Митко бъбреше и бъбреше, и бъбреше, а пък ти го слушаше, докато много внимателно редеше инструментите върху дърводелския тезгях.

  В шести клас когато бях, жестоко ме би заради едни биелни лагери SKF от най-добрата в света шведска стомана, както ми каза. Приготвил си ги бил за голямата 500-кубикова немска машина NSU; открих ги в шкафа ти увити в дебело омаслена светлокафява хартия и си направих количка като другите момчета от махалата. Не открих по-големи, а шведските ти лагери бързо се разхлопаха. И на следващия ден, когато се върна с велосипеда от работа и припнах да ти се похваля, ти ми се ядоса. Със салкъмова тояга ме би. Имаше големи криви шипове по салкъмовата тояга, но аз не плаках... Нали, мили мой татко! Само виех като животно.


  Мили мой татко, знаеш ли аз колко щастлив бях, когато се фуках с теб! Помниш ли състезанията по Пещерско шосе, до Царския остров и обратно, край стълбичките на Бунарджика до каменните ботуши на руския войник Альоша и после назад, обратно към Братската могила. Валеше дъжд, капките образуваха мехурчета по локвите и на кросаджиите лицата бяха като на банда коминочистачи мръсни, мазни и изкаляни, понеже залягаха ниско над резервоара и смешно се дупеха. Ти единствен, миличък, яздеше като на парад и отдалече виждах как лицето ти грее бяло и чисто. Бягаше с номер 45 и Цюндапът ти яко грабеше*, но в Острова, край някогашния ручей, където е сега една от големите далавери, зоокът на смешника Иван Тотев, та значи насред някогашните чалтици (оризища), на онзи пред теб, на Байката – съперника ти в този крос, веригата на "Явата" му паднала, ама не си го отминал като малка гара, спрял си да му помогнеш; та завърши тогава чак пети, а Байката – отново първи. Така си преценил! Полагало му се на Байката пред теб да е. Спомням си, донесе найлонова риза за награда и много й се радваше, но тогава ли бе или след друго състезание?

  Ако ти не помниш, аз помня, мили мой татко!

  А когато бях само четиригодишен и живеехме под наем на втори етаж зад старата квартална фурна на улица Перущица, в къщата на улица Захари Стоянов 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип – онзи, червения джип, дето Дядо Коледа ми го донесе. Вдигна мушамата откъм ъгъла на масата и с едрата раш-пила заобли буково трупче и то замести строшеното колелце.

  И веднъж, когато валеше, когато пак беше дъждовен денят, ние с майка дойдохме при теб, край село Марково; военните те бяха взели запас и цял месец те нямаше. И като се заизкачвахме и аз се чудех как ще те познаем сред стотина еднакво обути и облечени, остригани запасняци, зад телените мрежи на стръмната поляна майка ми стисна ръката и цяла грейнала каза: "Това е той! По походката го знам. Само баща ти върви тъй, само неговото лице е така бяло". И с
лед година се роди сестричката ми, която силно прилича на теб… А пък аз не ти приличам, мили мой татко! Когато сте ме зачевали с майка, спомените от фронта ти били пресни и нощем вероятно и ти си имал кошмари. Няма начин да не е тъй; как иначе да си обясня картините от войната, които ме спохождаха нощем, мен, петгодишния ти глупав син? Не, не съм ходил на война. Два или три пъти съм стрелял с кавалерийска винтовка и бях най-калпавият сред момчетата. Как па ни веднъж дори не уцелих тенекиената мишена, да ми издрънчи поне веднъж, мамка му. Пък ти си бил точен стрелец!

  И си мислех снощи, докато все не успявах да заспя, и пак си мислех за големите мъртви мъже снощи, как лежат в пръстта тези големи мъртви мъже, нашите бащи, и как нежна тревица спуска коренчета и пие влага. И значи коренчетата се спускат все по-дълбоко и дълбоко, и дълбоко, и все по-дълбоко в пръстта на пловдивското ни общинско гробище, където е топло-топличко за едно премръзнало от студ сърце.


Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 6 sep. 1983 – edited by 24 oct. 2019

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...