tisss: 09/11/18

вторник, 11 септември 2018 г.

Документи – ПОСРЕДСТВЕН ТИП КАК ДА РАЗБЕРЕ!

"Пловдив. Чудесна емблема на Европейската столица на културата! С паметника на Мильо – един психично болен човек, на когото лигите се точеха, докато правеше чекии на главната улица пред възхитените погледи на диванета и дечурлиги, които не сваляха очи от огромния му х.й", писа на стената си във Фейсбук пловдивският поет Тодор Чонов (1945) и илюстрира възмущението си със снимка от стълбището на Каменица, надписа на латиница PLOVDIV 2019 и клечащия под него пловдивски чешит Мильо.

Последва остра реакция. "Извинявай, но е много гадно това, което си написал... Все пак Мильо е една метафора. Нали си спомняш за децата и юродивите и т.н. Чак не вярвам, че си го написал" – коментира Мария Раева. "Това е метафора, на това, което съм написал, и на уродливата ти същност, на твоята уродлива същност, която не се свени да го брани!", отвърна рязко поетът Чонов. /Марица.бг*

ПОСРЕДСТВЕН ТИП КАК ДА РАЗБЕРЕ!

ПЛОЩАДЪТ НА МИЛЬО**

Образът на Мильо, както сигурно сте забелязали, минава като червена нишка през цялата Главна. Засега е спрял на стълбите на Каменица; дай, Боже, завинаги! Впрочем, не се знае дали след време кмет - исторически чистофайник, няма да разпореди да се махне този "урод". И то ще е краят на онзи град, който се опитвам да опиша и обясня защо трябва да бъде запомнен.

Има и други следи от Мильо. Златю Бояджиев го бе нарисувал като овчар сред ято гарвани. Йоан Левиев – като беден испански хидалго. Христо Стефанов – като странник, вслушан във вътрешната музика на душата си.

Мильо имаше своите врагове, има ги и сега. Тогава, когато го хвърлиха в езерото на Цар-Симеоновата градина, не бе единствено провинциална гавра, бе покушение срещу правото на човека да е различен. Войната срещу "другостта" е вечна и Мильо е само една от жертвите й.

Живата все още любов към него дава надежда, че злобата, която се надига в този град на пришълци и навлеци, е само временно явление и че докато я има фигурата от бронз край стълбите, все още не е всичко изгубено у нас, пловдивчани.

Често минавам покрай къщата, където живя Мильо. Поспра пред прозорчето на приземната стаичка и имам чувството, че то ей-сега ще се отвори и отвътре Мильо ще ми махне с ръка. Мнозина от моето поколение пловдивчани познавахме Мильо. (...) В банята, на пейка някъде си, в задния двор и т.н., и как, като се заговорело на Мильо за ненките или нещо по-интимно у някоя жена...

Един ден го срещам да върви по бул. Руски и го поканих в сладкарница "Фея". Поръчах му боза и баклава, взех да му говоря за жени, в очакване, че ще се случи нещо, което да разправям и аз на приятели. Той обаче не реагираше по очаквания начин; повтаря тихо и кротко едно и също – че не е важно как изглежда една жена, важното е да е набожна.

Дали бе остарял, дали вече не си говореше с Бог не знам, но скоро след това се чу, че издъхнал. Намерили го почти замръзнал в оная стаичка...

Винаги имаше някой да му купи я геврек, я боза или баклава; не се е намерил човек обаче в Пловдив, който да му занесе поне кофа въглища.

Фигурата от бронз край Стълбището сред пловдивската Главна – работа на скулптора Данко Данев, има невероятна прилика с оригинала. Горд съм, че имам принос за това. Преди повече от десетина години моите приятели и колеги Драган Драганов и Румен Немски – светла им памет! – решиха да направят филм за Мильо. Филмът се явява последната им работа заедно; снимаха като за последно. Като че ли се чувстваха задължени да оставят именно този филм след себе си. Пазя го като очите си. В няколко копия, да не изчезне. Но никой не ме е питал за филма. Защото днес Пловдив управляват хора, които не помнят реалния човек.

Та разчу се, че се прави филм за Мильо, и един ден по телефона ми се обажда непознат да каже, че има нашия герой снет на филмова лента. Дойде с киномашина "Луч 8", Костадин Карагяуров му е името. Пуснахме филма на импровизиран екран и снимахме. Мильо минава като силует за секунди пред обектива. През 1969 година на Главната се развива действието...

Когато д-р Лазаров реши, че е по-добре на пловдивската Главна да имаме фигурата на Мильо, отколкото, да речем, на княз Батемберг, и помоли Данко Данев да направи тази скулптура, скулпторът дойде при мен да търси образа, който не бе виждал на живо. Показах му снимки, пуснах му филмчето. Гледахме ги много пъти и Данко от един момент живна, усетил не само фигурата, но и духа на Мильо.

Още има спорове дали бил надарен от природата, като компенсация за недъга, или имал коремна херния. Спорят и за фамилията на докторка, която го поканила вкъщи, изкъпала го, нахранила го и го пробвала в леглото. След което го отпратила със заръка да не казва на никого. И как Милчо, като излязъл от дома, вдигнал очи към балкона на докторката и викнал, колко му глас държи: "И обещавам на никого да не кажа-а-а..."

Има и други подобни; но тази е класическата. Наскоро чух една от любимите Мильови песни, някои още си я спомнят:

Отдолу иде говедар с говеда,
в торбичка с пиле препържено,
ой, гиди, Пено, Пенче...

Когато написах книгата "Особености на филибелийския характер", където има страници и за пловдивските чешити, решихме да направим нещо като премиера на стълбището до бронзовия Мильо, нали неслучайно на корицата е неговият образ! Помолих Митко Гонзала да запише незабравимия му глас; Гонзала помни и друга любима Мильова песен:

Ти, моме, ти, моме,
ти луда ли си, ти луда ли си
да любиш моето братче...

Турихме сергия с книгата, диджей Накси донесе две големи тон-колони, пуснахме записа. Минават млади, недоумяват защо е това шоу. Страхотна бе обаче реакцията на по-възрастните. Гледам как вървят-вървят, па забавят крачка, спрат, осъзнават защо е цялата работа и се обръщат към бронзовия Мильо с носталгична усмивка. По едно време спира пред сергията ни група ученици. Почнаха да се снимат, идва едно момиче и пита:

– И с какво е известен, че му вдигнали паметник?
– Ами сама се сети! – отвръщам.

Момичето погледа-погледа, па рече, като да бе решило трудна задача: – Има големи уши. (...)

Ако реши някой да научи истината за действителния Мильо, записал съм спомени на пловдивчани, които по-добре го познаваха...

Г-жа Спространова, майка на Тома Спространов: Мильо го помня от 1940 година, когато дойдох като булка в сегашната ни къща и станахме съседи. Винаги се обръщаше към мен с думите "Госпожа Спространова", което в онези времена бе малко странно. Веднъж лекичко ме погали по лицето и каза: "Много си хубава ма, госпожа Спространова". По онова време да съм била на 25-30 години.

Митко Гонзала: На мен Коста Балабанов, който беше заместник-директор на Театъра, ми е казвал, че с Мильо в началното училище седели на един чин. Бил много силен ученик. Заболява от менингит и става такъв, какъвто го знаем.

Тома Спространов: Помня го от дете. Като ме видеше с момиче, кога бях ученик, спира ме и пита все едно и също: колко е часът? Казвам му, след което иде втори въпрос: А верен ли е часовникът? На изпращането ми като войник поканих гости, мои близки. Почетен гост беше и Мильо.

Любомил Лазаров: Нямаше храмов празник на катедралната църква "Света Богородица", Мильо да не е на стълбите край църквата, чака милостиня, но не протяга ръка. Имаше у него особен вид гордост и достойнство.

Недялко Костов – фотограф: Не протягаше ръка, ние си му давахме. Родителите ни бутат насила в ръце филия, ние я носим на Мильо.

Наско Кацара – музикант: Минаваше за надарен, но какво има в гащите и какво може да стори с него, не ни беше ясно.

Къната: Виждал съм го, легендите не са преувеличени. Не му завиждахме обаче, защото ясно бе, че трудно ще се намери жена за това чудо.

Митко Гонзала: Не можеше да е с жена, пробвахме го.

Къната: Той е събирателен образ на Несретника.

Г-жа Спространова: Споделял ми е: "Какво съм виновен бе, госпожа Спространова, че съм такъв?" Бе трогателно.

Христо Стефанов – художник: Не мога да забравя, когато го бяха хвърлили в езерото. Стои уплашен и плаче. Беше вледенен, ръкомаха отчаян, а нелепата му фигура стърчи над водата. Нарисувах го, скоро след като издъхна. С него си отиде част и от моята младост. Зад уродливата му външност, зад нещастната му фигура се криеше нежна, изплашена и наранена душа. Странна фигура в град със странни хора!

Г-жа Спространова: И аз го помня това; изглеждаше като пребито псе. Тъй си умря, полуоблечен, вкочанен. Тъй го и откриха мъртъв.

MY COMMENT:

Клюката, като в типичната духовна провинция, го изкарва сексуален урод, а той имаше заболяване от типа на херния, повод цинични зевзеци да разнасят клюки за похожденията му сред местните актриси, които се грижеха за него и го обличаха. В течение на години, като съм се прибирал пеш от редакцията на младежкия вестник "Комсомолска искра" през пловдивската Главна, срещал съм Милю в триъгълника между кафене "Ален мак", кино "Република" и стълбището над бирхале "Каменица". Помня страхотна градушка един ден около обяд. Топки вледенен сняг колкото яйце, а и по-големи, свистят от притъмнялото небе, разбиват се с трясък върху плочите на Главната, неколцина храбреци притичват от една стряха до друга, придържайки над главата си тенджера, кофа, тенекиено корито, а Мильо гологлав, подгизнал, не върви, а сякаш танцува под летящите ледени снаряди по средата на Главната. И аз сред неколцината снишили се тогава под козирката на някогашния дневен бар "Москва", си рекох: Този човек Господ го пази.

Трябва да си отраснал в лепкавата сънлива атмосфера на отвратителни клюки и романтични любовни копнежи, да си попивал от усета у този чудноват, многократно обсаждан, пален и разрушаван до основите, но въпреки жестокостта у завоевателя, оцеляващ отново и отново из руините си тракийски град, че да приемеш бронзовия Мильо за намигване към душата на Пловдив – града, който е може би истинското сърце на днешна, бъдеща и оцеляваща из руините си България.

Селяндурин (не селянин) по нрав, как да проумее тъгата по този печален кротък луд, а може би арлекин на Пловдив? Него керестето на Милю го вълнува.

Pедактира и добави коментар: tisss