Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 28 февруари 2016 г.

Публицистика - ЛИЧНОСТИ И СЪДБИ (2.)

ЛИЧНОСТИ И СЪДБИ (2.)

    Продължение

    Намерили се баш по време на т.нар. Октомврийска революция в Русия 18-годишната кротка Невена и
17-годишният своенравен Борис. Шест години били бездетни тия двама полудеца-полумладежи, па през 1923-а им се явява първата рожба. Според обремененото ми от исторически дати и събития съзнание тая е пак знаменателна година: едно – с Деветоюнския преврат у нас и последвалото го Септемврийско въстание, второ – с "историческия" глад в Поволжието и в болшевишка Русия, когато поради пак исторически обстоятелства и обективни (?!) причини загиват над пет милиона селяни. 

    Нарекли рядко красивото момиченце Вяра. Била русокоса, синеока, кротка, приветлива. Разбирам, легендите работят с крайни определения, макар да е възможно да е било точно тъй. Вяра умира от уплах 17-годишна. До смърт я изплашили пощръклели биволета, кога се връщала една надвечер от училище. Залинява и за месец-два се стопила и издъхнала. Името й Вяра е предложено от Гълъб, големият брат на баба ми. Изглежда единствено него бил склонен да чуе по онова време непокорният ми дядо, защото по-късно пак Гълъб го насочва към земеделието: посъветвал го земя да купува и да я обработва – ниви, бахчи, лозя, да не се ограничава с двете колоездачни ателиета в Пазарджик и Перущица.



    И се зареждат петте им рожби – четири щерки и син, в разстояние на десет години, до 1933-а, когато се ражда най-малката им щерка Виолета, и пак според обремененото ми съзнание, това е паметна година, когато нацистите докопват властта в Германия, а Хитлер в буквалния смисъл на думата вилнее над бившите си съратници при изкачването му към лидерския пост в партията.

    Присъства на тоя разговор, казах вече, и сестра ми Ели. Когато излизахме от Пазарджик, сестричката ми рече в колата: "Батко, представяш ли си какъв късмет е това! Ако не бил оня турчин да отърве невръстното момченце, сега нас нямаше да ни има". Записвам ги тез работици, мисля си: наистина, колко случайно наглед, как обвито в мистерия е, че изобщо продължаваме да се раждаме ние, българите! Бил родът голям и заможен в някогашна Перущица от 1876-а, душмани затрили рода, а ето – бездетен мюсюлманин се появява из огъня и сечта, измолил, та спрял ръката, посегнала да коли.

    И отнася той Гочо на бездетната си ханъма. Двайсет години го храни, облича и възпитава като свой. Въвел го в търговските тефтери, дал му възможност да расте уравновесен, достолепен мъж... пък на двайсетата му година дръпнал го настрана: "Гледахме те ний като наш, ала други са ти тебе родителите". Не личи да го е делил ни от българи, ни от християнската вяра, не личи да го е насилвал да го направи свой. Инак защо тоз Гочо ще се затърчи към Ерусалим хаджия да става! Оттам е и фамилното име у потомците на единия, по-стария от двата рода Хаджиеви-Хаджийски в днешното балканско градче… Какво е то? Великодушие ако е, да забравя ли, като правнук, за оная Перущица, превърната в пепелище със скитащи издути от мърша подивели песове и с човешки кости, белеещи из къра и синорите? Не е лесно да откриеш отговор, но обица ми е; който има ум, ще разбере за какъв урок става дума.



    А нима от нашите малки войни не побеляват косите, не треперят ръцете, не се потят дланите, не губим съня си, не понасяме своите рани и нямаме непрежалими погинали? Където съм, там е животът! Докато се яви оназ – чипоносата. Метър и половина на метър – толкова заема тленното у нас, онова, което гние. И после какво остава, къде са героическите ни пози, лудостта, идеалите, любовните ни авантюри, страданията ни, бесовете ни къде са? Когато умирала, баба ми Невена притискала с всичка сила до устните си, с двете си ръце прегръщала мазолестата груба длан на неверния свой мъж Борис Дявола и шептяла: "Не ме оставяй, Борьо! Не искам да умирам. Хубаво си живеем с тебе".

    Ако си задаваме от време на време като тия
тревожни въпроси, хаотично по-горе нахвърляни, светът, мисля си може би наивно, ще стане мъничко по-уютно място за живеене. Скупчили сме се върху това парче вода, скали и пръст, летящо през бездната на вселената, сред вселенската пустош. Събрали сме се сега и тук като пътници върху перона на селска гара. За кратичко сме, що да се не държим помежду си човешки! Утре нас няма да ни има, няма да сме ние. Но сега животът пулсира, изпълва ни с нетърпение, жажда, глад. Тъй интересно, толкова е хубаво да се живее чисто и спретнато, с обич!

Пеньо Пенев (1930-1959): "Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан..." Автор на стихосбирката "Добро утро, хора!"

    Как у нас, следвоенното поколение българи, разминали се с кървавата сеч след Девети септември 1944 година и затова може би не особено склонни да я определяме като престъпление... утринно свежо нахълтаха безбожието, сляпата вяра, фанатизмът! 


Не мечтая безсмъртие и пътища леки,
а ватенка топла за зимния ден.
Безсмъртно нека остане навеки
построеното тука от мен!

    Да отречеш тия стихове от 1955-а, трябва или да си сляп като къртица, или яко озлобен да си. Как да отделя човещината от Пеньо-Пеневите стихове, обрасли с атрибути на партийната "естетика"! С такъв "идеен патос" са бъкани купища "изящна словесност" у най-предани на партията си автори; единствено у поета от Добромирка обаче тоя патос – вместо да ми изглежда нафукан, смешен – ме изпълва с тъга за поругания талант. Могъщ талант, употребен кощунствено от партийни чиновници! От всеки три стихотворения поне в две са споменати врагове, битки, сражения, атака, фронт, карабини, куршуми, "убийци от Запад", които "протягат лапи, готови за напад" (вж. поемата "Родина" от 1953-54 г.).

    Дали не е време да говорим за гаврата с най-новата Българска литература?

Душата ми не е модерен ресторант,
за да гуляят в нея разни дами!
Не искам да пилея гордия талант
в дребнавости и лични, празни драми!

    Писал го е с дата 26 април 1959 г., часове преди да сложи край на живота си. Ето и друго, писано в същия трагичен за националната ни литература нощен час:

Завинаги ще стихнеш ти, отрудено сърце!
Спри! Ти туптя достатъчно!
 
Нищо не откупва твойте удари!
За въздишки недостойна е земята.
Животът е горчивина и мъка –
и нищо друго, и кал – светът!

    Горкият! И като помисля с каква стръв ни навират в очите днес енигматична, т.е. неразбираема за обикновения българин "висока литература”. Изродихме ли се, или губим усет за реалността на метафорите?



Plovdiv, 30 maj 1999 – redact. 29 fev. 2016 
_____