ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1312.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1312.)   

 Това беше крайпътна кръчма вдясно от кръстовището, дето по пътя за град Пещера следва отбивка към някогашното село Мечкюр, днес Прослав, краен западен квартал на Пловдив. 12-13-годишни, катерехме се по дърветата от двете страни на прашното и тясно шосе да берем едва зарозовелите ранни череши. Специално турен пазач бдеше над бахчите заради хлапашките ни набези, като стреляше по нас с патрони, натъпкани с английска сол (магнезиев сулфат) и ситно нарязана свинска четина. Имаш ли лошия късмет да те уцели, гърбът и задникът ти подпухват, два дни сърбеж тресе цялото ти хилаво тяло. Ай, какви страдания носи вбилата се остра свинска четина в опърлената ти от слънце кожа! Още през март-април ходехме по гащета и потник, а пък за гуменки на нозете не съм и мечтал. Хлапе от съседната махаличка, помня, че бе убито, докато си тъпчело зелени круши в пазвата... Славни бяха онези времена, та едва се удържам да не развържа торбата със случки. Край тази крайпътна кръчма или ресторант, дето женени мъже водеха далеч по-младите си любовници, или дето ставаха здрави запои с пиянски свади в късните летни вечери, минавахме на път за Дерменката. Тази мила речица идва откъм някогашното селце Сотир – днешното Извор; ами къпали сме се в бистрите й ледени вирчета и преди да пукне април, припрени във влечението си към риск и авантюри, към приключения, за които никой не ти гарантира как ще завършат.

  В текст от поредицата "Младите хищници" споменах вече, че съм писал настоящия текст, когато съм бил 19-годишен. Тези дни погледнах датата в края на ръкописа и се изненадах: ами да, писал съм го месец преди да навърша моите осемнайсет, ученик в работническата, както я наричаха тогава, пловдивска гимназия "Георги Димитров", и новооглашен горещ поклонник на американеца Ърнест Хемингуей (1899-1961). Текстът обаче си е мой, произтича от моя хлапашки личен жизнен опит по онова време, тъй че с всичкото уважение към Нобеловия лауреат около двуметровия (1,90 м) самовлюбен янки, заел съм някои нещица откъм формалната страна: лапидарния изказ, да речем; но съдържанието е работа на някогашен хаймана, дързък пакостник по крайградските зеленчукови градини. – Авторът (1947)

   7 uli 1965 

КРАЙПЪТЕН РЕСТОРАНТ 

  Двама души седяха върху плетените столове пред шише топла бира. Нямаше други посетители в крайпътния ресторант и келнерките, облечени в ажурни бели престилки, почиваха под тъничкия навес. Беше задушно, а мухите, които бръмчаха цяла сутрин из въздуха, бяха изпопадали по земята и шетаха в сенките на масите. Лекият ветрец разнасяше мирис на река.

  – Как търпят! – отвори най-после уста Роза, едната, възрастната сред келнерките.

  Тя имаше едро набито тяло и донякъде глуповато лице. Бе дошла тук преди години откъм северните крайща на страната, и като не успя да се омъжи, остана да работи на това място. Познаваше хората по очите и никой не помнеше да се е излъгала някога в преценките. Роза се обърна към другите две по-млади келнерки, още момичета, които седяха, отпуснали глава на гърдите си:

  – На тяхно място, да съм пукнала от жега.

  Беше спокойно и тихо. От време на време по пътя наблизо преминаваше кола и се чуваше как моторът й сърдито бръмчи, задъхвайки се в горещината. Освен това над дърветата лежеше светлина и в тишината нещо тихичко звънтеше... Двамата отпиват от чашите, поглеждат разсеяно и отронват по някоя дума. Вече цял час!

  – Много е задушно – каза момичето. Повтори: – Много е задушно днес.
  – Да – съгласи се мъжът. Отпи глътка и леко й се усмихна.

  Тя продължи:

  – Мога да легна на земята и да заспя гола, без да се страхувам.
  – Не се страхувай! Не мисли. Имало едно умно патенце, което...
  – Знам.
  – Не лягай да спиш – каза мъжът след известно мълчание. Наля остатъка от бирата в чашите и вдигна своята: – Наздраве, Нели!

  Нели мълчаливо кимна и започна да го гледа как пие. После той остави чашата си и ръката му се отпусна полекичка върху масата. Седяха и гледаха нататък в далечината над застиналите в маранята узрели пшеничени ниви.

  – Можем да се измитаме вече оттук – обади се мъжът.
  – А там, дето ще идем, по-добре ли ще е?

  Той не отговори.

  – Чувала съм, че край морето има спокойни градчета – каза неочаквано настойчиво. – Представи си, например, Поморие. Или да речем, Балчик...
  – Зимата е отвратителна там. С изключение на лятото, тез тихи градове през всички останали сезони на годината имат отвратителен вид. И после... онзи натрапчив мирис на водорасли и риба... 
  – Като ми е топло, все си мисля за моренцето. Какво става напоследък с мен! Все си мисля за нещо, което ще предприемем с теб. Нали така трябва да се каже?
  – Да – кимна той.

  Мощен камион изръмжа наблизо, превключи на по-висока скорост, а когато отмина, бръмченето му дълго заглъхваше. Едва доловим полъх на речни тръстики се появи. Нели напрегнато се огледа. После очите й постепенно станаха пак спокойни и меки и тя положи длан върху масата, нежно, внимателно:
  – Нощем не спя.

  Мъжът измъкна от вътрешния джоб на сакото си голям сребърен часовник, вдигна капачката му, спусна я и прибра часовника:

   – Два часът!

  Жените движеха глави; тъй си правеха хлад, без да се изморяват. Една от тях влезе вътре и донесе три лимонади. От ръцете й се стичаха едри ледени капки, а стъклата на шишетата се изпотиха от горещината. Отвориха ги и ги изпиха на няколко глътки.

  – Тия не са тукашни – рече високо Роза.
  Двете качиха нозе на столовете и се спогледаха.
  – Мъжете винаги лъжат – рекоха в един глас. Бяха си помислили едно и също.

  Тлъста зелена муха изпълзя отдолу и жените закриха коленете си. Останалите мухи се разхождаха в сенките на масите. Беше задушно. В такива дни колите рядко спират: колкото пътниците да се разтъпчат до храстите. А сетне пак се втурват в далечината, където криволичи пътят. Едните пътуват по работа: те са запотени, тихи, мълчаливи; отбиват се мимоходом, поръчват, пристъпяйки от крак на крак, а докато пият, гледат неподвижно пред себе си. Отиват си, като че нищо не се е случило. Роза беше лягала с неколцина от тях и добре ги познаваше. Другите почти винаги пътуват на изток, към морето. Отличават се по светлите модни летни костюми и изписаните лица с огромни слънчеви очила. Интересно какво търсят онези там двамата?...

  Чу се гласът на момичето:
  – Как смяташ, ако се махнем, по-добре ли ще е?
  Но той мълчеше и тя повтори думите си като че раздразнена.
  – Трябва да се измитаме – каза той. – Това няма значение за теб, нали!
  – Аха – съгласи се тя, – аз винаги съм на твоя страна.
  – Ако ти тежи, махни се.

  Тя се изчерви. Сплете ръце между бедрата си, помъчи да се усмихне.
  – Иди си! – продължи той. – Знаеш, че никога не съм те задържал. Не обичам да правя истории, просто искам да си щастлива. Само това.
  Взе да трие длани една о друга. Бедрата й се затресоха от движението:
  – Не биваше да се връщаме. Не, не трябваше.
  – Да – рече унило мъжът, – нямахме шанс.

  Слабичките й рамене потрепераха, извърна глава и отново се загледа в далечината.
  – Можехме да минем Балкана – каза, като да съжаляваше за нещо. Пое дъх и го погледна смело: – И въпреки всичко, искам дете от теб. Ако мине още някоя година, струва ми се, ще е вече късно, ще бъде безвъзвратно... Нали така трябва да се каже!
  – Да.
  – Нощем не спя. Само мисля.
  – В тия хотелски стаи човек никога не може да се наспи както трябва – рече той и забарабани с пръсти по масата. – А може би е от топлината.

  Тя се напрегна цялата:
  – Чувам особен шум. Ти нищо ли не чуваш?
  – Не.
  Зашептя: 
  – Да си вървим! По-скоро да си вървим.
  – Какви ги бълнуваш – рече мъжът, – навсякъде, щом спрем на едно място, чуваш все същото. Омръзна ли ти тук?
  – Усещам страх, не ми се сърди!

  Мъжът щракна с пръсти към келнерките.
  – Какво желаете? – обади се Роза с дрезгав глас.
  – Имате ли вино?
  – Имаме бяло, но е топло. Никой не поръчва вино в такава жега.
  – А "Гъмза"? – намеси се момичето.
  – Освен бяло, друго вино нямаме.
   – Не ми харесва бяло – обърна се тя към него. 

  Роза се отпусна върху облегалката на стола и мъжът се отказа повече да разговаря. Беше такъв час на деня, когато слънцето застива като че неподвижно над равнината, пръскайки потоци от лъчи, а над дърветата се носи лекият тръпчив мирис на река. В убийствения пек писъкът на гуми, плъзгащи се върху размекнатия асфалт, заглушава другите шумове.

  – Нали можем да идем дето си поискаме! Нищо не ни задържа в тая проклета равнина? Ще си намериш работа, която ти харесва, и вече няма да пътешестваме.
  – Да – кимна той.
  – Ще печелим достатъчно, ще си родим дете. И тогава всичко останало ще се нареди от само себе си.
  – Да – прекъсна я рязко мъжът. По лицето му бе плъзнала пот и тъкмо вадеше кърпа да се избърше: – Не мога да мисля за дете тъкмо сега!

  Мина продължително време, докато тя вдигна глава:
  – Добре де, няма да мечтая, няма да си въобразявам.
  – И добре ще направиш! – отвърна ядосан.

  Роза се обърна към другите две:
  – Не ми се вярва да са тукашни. Говорят, без да се гледат.
  – Тъй си говорят хората, няма нищо чудно – спогледаха се другите две. Те обичаха един и същи женен мъж, лягаха с един и същи мъж, и може би заради това мислеха еднакво: – Дъхът на Юга е силен!

  – Колко е часът? – попита момичето.
  – Беше два... Значи, отива към три.

  Умълчаха се. Седяха на плетените столове – изгубени, незначителни сред узрялото необятно пшеничено поле, застинало в маранята, самички сред нехайно подредените разноцветно боядисани маси. Повече напомняха на деца, отколкото възрастни хора: тя – симпатична, нежна, с личице на момче, тънки дълги, слаби ръце; той – с вида на изплашен; мълчалив, дребен човечец с дебели устни и грамадна адамова ябълка.

  – Чуваш ли? – погледна го тя. – Чуваш ли, нещо шуми... Знам, пак ще кажеш, че не е истина, но този път съм сигурна, абсолютно сигурна.
  – Въобразяваш си. Няма нищо!
  Но тя вече бе настръхнала, изпънала високо шия. Очите й търсеха нещо там, където небето се спуска върху планините край Тракия. Той се надигна, дойде при келнерките и плати. Изглеждаше спокоен, но пръстите му трепереха, докато отброяваше няколко смачкани банкноти. Върна се, изправи се до масата. Момичето плачеше, захлупило се по очи. Той се наведе над нея, нещо й зашепна. После тя се надигна, като пооправяше роклята си. Улови се за ръката му, и той я поведе към пътя.

 Дърветата край ресторанта ги скриха. Роза се спря умислена, загледа си подир тях. Постави шишето в касетката и тръгна да измие двете чаши.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 21 uni 2023

Илюстрации:
- Така изглеждаше култовата кръчма Чадърите*.
- Да обичаш грешния свят да ти е като дишането.

–––

* Сега на това място е буренак човешки бой (ръст); от лакомия или от невежество новите собственици на имота унищожиха едно от приказните кътчета при изхода на Пловдив към градовете Пещера и Пазарджик. Бел.м., tisss.