Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 17 април 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (116.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (116.)


 Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   27.08.1997., продължение

  Чета евангелието. Защо ли отбелязвам несъгласията си спрямо християнския бог! Това от прекалено самолюбие ли е! Иисус за мен е от редките динамични личности, които, устремени към Доброто, жертват Себе Си. Отношението ми към Иисус е като към приятел, Който ми е на сърце, но не бих си позволил да Го видя покачен върху раменете си. Приемам странностите Му, харесвам Го – щом съм Го приел какъвто е. И слънцето има петна! 

  Какво е Иисус Христос? Не е ли спечелена битка на човешкия дух с човешката ни егоистична природа? Че е мъдър, спор няма, но е холеричен темперамент, което ще рече, че повече от другите е склонен към честолюбие, страстна убеденост в своето и ярко присъствие. Ако сляпото ми преклонение, овчата доверчивост е цел на този бог, няма как да съм Му сред поклонниците. Имам силно желание да Го виждам във фантазиите си, да разговарям по човешки с Него: и то както стопанин разговаря със стопанин, само не и каквото вековната религиозна практика опитва да ми наложи: с ратайско преклонение пред небесен пратеник. Каква ли скука, какви ли прозявки са да си заобиколен от богомолци, обладани от фанатичен екстаз?! Любомир Левчев (1935-2019) има подходящ стих – и в несъпротивлението падам като в целувка без любов. Привързан към християнството, това да, но не закопчан! Искам да усещам хоризонти на неизвестното и непостигнатото, не вътрешността на обор, с колкото и разкошни инкрустации да са украсени подът, таванът, стените.

  Предусещам, има и по-нататъшен, неизвървян път в стремежа на човешкия дух към божественото; говоря не за съвършенство, а за процес на усъвършенстване. Защото съвършен ще рече "свършен", съвършенство, т.е. "свършек", край, вечен покой и мир на праха му. Християнската идея предпочитам да я възприемам като лъч и подтик, но съвсем не сфера от светлина, в която да се гърча като насекомо, омагьосано от убийствения пламък. Поначало човешкото съзнание няма образ за безкрайността; може би затова Библията в този познат наш ограничен, краен свят се явява продукт на човешката ни невъзприемчивост към безкрайното, като образ на вселената.

  Иначе в черквата има уют, благоухание, иконите са великолепни метафори на укротените и впрегнати бесове; и все пак живият живот извън храма е далеч по-многолик, варварството – по-разнообразно, схватките с него – непредвидими, и никога не знаеш коя как ще приключиш.

  
28.08.1997.

  Едно от малкото ми предимства е, че не съм се стремял да властвам. Разбирам, стремежът към власт е заложен в човешката природа, произтича от вродения ни егоцентризъм. Азът е сърцевина, фокус на Космоса (т.е. на усета ни за красивото, доброто, хармоничното) от най-ранно детство. Личните несполуки не ми смачкаха честолюбието, но ме приобщиха като че ли към океана от страдащи, които с тиха погнуса се отнасят към гроздовете от катерещи се, боричкащи се един върху друг слепци, упътили се да стават властници.

  
Вероятно притежавам известна способност да манипулирам чуждото съзнание, ала властолюбието ми е органически противно и чуждо, вероятно понеже раснах сред унижавани и оскърбявани от властта най-обикновени българи. За нас успехът е продукт не толкова на комбинативен усет как да се представиш в пространството на държавния и обществения интерес, а резултат от много труд и малко шанс. Това е нашето самоограничение. Мястото ми е във втората, третата редица или по-назад. Когато прекосявам площада, не ми е уютно – съзнавам, че площадът не е построен специално аз да мина по него. Привързаността, съчувствието към човека в беда у мен не са любовно чувство, нито господарска надменност, а желание за съучастие, за разговор, макар по-често да съм рязък, отколкото отстъпчив и мил събеседник.

  И това знам – от онези съм, които първи загиват в сражение, та не им е съдено да маршируват с гъвкава походка и чупки в кръста на Парада на победителите. Имам проклетата способност да настройвам обществата от страхливци, или по-точно – от малодушни, насреща си; вероятно ги плаша със своята невъздържаност и тягостно замълчаване. Повече от личните ми акции са импулсивни, породени от моментната ситуация, съвсем не са планирани, нито старателно обмисляни, и това е една от причините да не направя кариера в журналистиката, в политиката, дори в личните си дела.

  Любопитен съм. Мога да анализирам, но оценките ми за личности или събития по-често са неточни поради моята умозрителност и очевидно пристрастие към собствените ми илюзии. Всъщност, харесва ми да съм това, което съм, някакъв си стипчив на вкус нрав.
Моята злопаметност е дълготрайна,
от време на време прокървява по-силно. Но съвсем не съм състрадателен, а по-скоро хладен тип, но в големи нещастия не съм имал случай да губя ориентация, напротив – нещастието ме тонизира. Смъртта (чуждата смърт) не ме разпилява, съсредоточава ме. Преживях и смъртта на родителите – баща ми на 61 г., майка ми на 63 г., когато съм съответно 36- и 41-годишен. Преживях смъртта им с почти хладен разсъдък, ала ето: години и вече няколко десетилетия водя с тях невинаги приятни, особено нужни разговори за мен, особено с баща ми, обикновения дърводелец от градчето Харманли.

  Новата прослойка заможни, доколкото ги познавам, не ме изненадват с кой знае какво. Смятам, че успяват благодарение на способности, плюс отсъствието на скрупули. Самолюбието ми на израснал по пловдивските прашни улици и катерил се като диво козле по скалите на Джендем-тепе някогашен хлапак надушва смрадта около значителна част от тези жалки щастливци с разточително обзаведените им частни дворци, построени за да изненадват с разкоша и кича, както и за да им се любуват с алчността на глупака, опиянен от придобивките.
  Когато народът масово бедства, гротеска е гримасата на самодоволното леко отегчено в елегантността си възпитано говедо с отработените си по западен стил фини обноски. Но това е! Хиляди страници могат да бъдат изписани по този повод без особена полза. Истината е, че се преобърна смисълът, който носеше увереност у нормалния, у моя събрат българин. Свобода, братство, равенство?! Облечени в богатство и власт, видях как се промениха надарени с упорство, талант и шанс мои добри познати. И откривам в демонстрациите на самолюбие от тяхна страна прикритото у тях разочарование, че не са намерили, ах, Боже мой, не намерили и грам щастие в парите, славата, властта. Господи боже, ечи от жестовете им, от изстудяваните им като в дълбок зимник каменни физиономии, толкова се измъчихме да докопаме тези благини и кеф, а сме си същите. Пред очите ми сега са двама несретни по участ: банкерът Валентин Моллов (1954)*
и политикът Евгений Бакърджиев (1955)**, двама братя по нрав, по своему нещастни, едва скрито разочаровани от успеха, скучни на самите себе си.

  По времето, когато днешният премиер
*** беше финансов министър, г-н Моллов, носи се мълвата, си наел оркестър от двайсетина чалгаджии да свирят и пеят от сутрин до здрач в крайморския му частен дворец, само за да смачка фасона на отмарящия на ведомствени начала
в онзи сезон пръв финансист на държавата. Е, това са им на тях задевките, това са им развлеченията! И то пак е България! Съставяме я всички ние – и богати, и бедни, и талантливи, и некадърници, и разсъдливи, и простаци, паленца и престарели разбойници, простовати хора и висши негодяи не толкова за похвала. Но България, това е общият ни манталитет, общата ни ахилесова пета. България е общият наш живот в безредие, когато не виждаш наоколо си нищо здраво, нищо точно, когато опасността те дебне отвсякъде, и най-много иде тя откъм твоите близки. Това сме всинца ние: талантлив народ, задръстен от плевелите на лошото възпитание!

  Кому е нужно българи да воюват срещу българи? Левски е митичният ни Учител, голямата ни фигура.
Да си кажем кривиците и да се поправим, ако ще вървим наедно, ако сме българи... Цитирам приблизително! Страшно и ужасно хубаво ми звучи. Този наш български корен доста е нападан, доста е наскърбяван от чужди, още повече от свои; и кой ли друг му е говорил с такава строга любов и угриженост както карловеца, от 12-годишен сирака Васил Кунчев? Левски неслучайно се отделя от онази показна – черковна страна на религията; народът усетил, че е Апостол, но апостолството му излиза извън канона, за да продължи християнската философия. Мисля си, ако го има, ако съществува, Иисус ще е доволен от такива свои хора, които – в спор с официалния самодоволен клир, продължават делничната Му работа над общественото съзнание, над представата за чест у човека.

  Почитта у българина към Господ Бог няма общо с черковния ритуал; тя е на по-съкровено място; и това чат-пат трябва да ни се напомня – за да започнем трезво себе си да приемаме. Посланията на християнския бог разчитат на самоуважението, а не на страхопочитание (както е в исляма). Който сам себе си умее да оцени, няма как да си позволи да извършва и идиотщини, нали! Другояче казано, само с гласуване на закони, наредби, правилници, инструкции работа не се върши. Обикновеният гражданин на Републиката трябва да е убеден в себе си, в нравствената си сила, а не да е притискан от закони, създадени за удобство на отличните адвокати и на интелигентните измамници, които отличните адвокати умело защитават. Между другото,
подозирам, че значителна част от законите ни, гласувани в Народното събрание, са предназначени не за българи, свято спазващи Десетте божи заповеди, а за да може замогналият се наглец пред съда да докаже, че са чисти делата му, позовавайки се на врати в закона. Или как беше онзи лаф на шопа: Закона ли? Законо е врата у поле. Хей, Балкан ти роден наш, хей, поле широко, брей! 

Пловдив – най-древното жизнено селище в  Европа

Plovdiv, edited by 17 apr. 2020, Разпети петък

Илюстрации:
- Христос след бичуването преди да го разпнат на кръста.
- Християнският храм сред разрушената Асенова крепост.
___
* Типичен Blubber-lipped (г-н Надути устни); 
Blubber brained - идиот, https://desebg.com/reshenia/1341-2013-07-17-12-36-12  
Валентин Моллов
** Вж. https://btvnovinite.bg/predavania/evgenij-bakardzhiev-s-ivan-kostov-ne-kontaktuvam.html
*** Иван Костов  (1949). Бел.м., tisss.