.jpg)
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1084.)Системата за народно представителство не е нищо друго освен управление на държавата чрез общественото мнение. – Бенжамен Констан (1798-1874)
Бачо Кольо:
tisss: До Бачо
Кольо:
Ангел Грънчаров:
tisss:
Ангел Грънчаров:
Анонимен каза:
Ангел Грънчаров:
tisss:
П.П.: Между
другото, просташкият стил най-малко е подходящ за човек, който се гордее, че е
философ-психолог. Вж. "За кой се отнася туй бре, таваришч?" – Според
правописната норма за Българския ни език, правилна е словесната конструкция
"За кого се отнася...". Поздрави от един пловдивчанин към пришълците
в неговия роден град! 19 окт.2022.
Старият пловдивски лаф гласи: "Легнали си праведни партайци и ченгета храбри, събудили се праведни първи демократи", оле!
.jpg)
Илюстрации:
––
"Обърнете внимание на подчертаното изречение, в момента, значи, директорската длъжност се заема от г-жа Алина Сомова. Ний с нея се познаваме от едно време, от времето, в което моя милост преподаваше философия в СОУ "Симон Боливар" в кв. Изгрев, а тя беше там заместник-директорка. После аз бях опраскан от новата директорка (Аделина Игнатова). Малко след мен бе опраскана и Сомова. Със Сомова не съм имал някакви отношения, освен чисто колегиални, но държа тук да кажа, че нещо от онова време ми тежи на съвестта и ще си го призная, с оглед да ми олекне малко... Става дума за следното. Там директор беше Иван Панайотов, Бог да го прости. Той мен ме назначи, но той назначи и нея за своя заместничка. Панайотов си беше комунист, но също така беше, смея да си позволя да кажа, личност от един по-голям мащаб. Едва сега оценявам това. Самият факт, че беше взел мен за учител по философия, е показателен в това отношение, доказва констатацията ми. Да, но тогава беше славното седесарско и демократично време, беше времето на мъчителното раждане на младата и непрокопсала българска демокрация. Моя милост, както е редно, беше страстен демократ. Говоря за времето 1992-1999 г., в тия 7 години съм работил във въпросното училище. С Панайотов, общо взето, имахме джентълменски отношения, но сега признавам, че поради младостта си, и на чисто политическа основа най-вече, аз допуснах спрямо него голяма несправедливост, която ме мъчи: понеже е комунист, аз от време на време го ръфах като малко пале по време на учителски съвет, държах общо взето глупави речи, а човекът ме търпеше стоически, и в интерес на истината, не ме опраска... Което говори за мащаба на неговата личност, нали така! Имали сме какви ли не спорове по време на учителските ни съвети, обаче той, въпреки всичко, ме изтърпя и не ме опраска, което говори за титанична търпимост и великодушие, крайно необичайни, прочее, за комунистите, нали така! Ето, оказва се, че е възможно и комунист да е личност. Вярно – като изключение, но все пак е възможно: макар че колкото повече е личност, той толкова по-малко е комунист де, но то е от само себе си разбиращо се! А ето сега и моят грях, който още не мога да си го простя и ще го призная, белким ми олекне малко! Става дума за следната моя глупост, която аз направих в момент, в който СДС взе властта. Аз бях тогава, казах вече, седесар не само идеен и ценностен, но и за пръв път в партия, бях партиен член на СДС. Щом взе властта, СДС стана партия. Преди това си беше коалиция от партии. В това ми качество ходех на партийни събрания в кварталния ни клуб на СДС и бях доста активен. Провеждах какви ли не дебати, довели дотам, че заради пословичното мое правдолюбие аз успях да предизвикам (демек, ядосал ги – бел.м., tisss) главно прагматично мислещите кариеристични здрави сили дотам, че те от един момент натам не издържаха и през 1999 г. организираха изритването ми, опраскването ми от партията, малко след това – и от работата ми като учител. Да, обаче преди това в един момент в клуба взе да се говори, че трябва да смъкнем комунистите от директорските постове; и аз бях този, който настояваше да бъде махнат от поста си Иван Панайотов, директорът на училището, в което работех, само защото беше комунист. Не знам дали той е бил в пенсионна възраст, но е било възможно да е бил и в предпенсионна възраст; това не знам. Което не знам, не го знам. Е, аз им помогнах той да бъде махнат от поста, въпреки че в някои моменти съм имал усещането, че не е добре това, което върша специално спрямо него. Та нали човекът ме взе на работа в не по-малко тежък за мен момент от сегашния! Но политическото у мен взе надмощие, понеже смятах, че – като дойде директор седесарин, работите ще стават бляскави! Е, проведе се конкурс за директор. Аз обаче не участвах в него, въпреки настояванията от клуба – тогава още не бях се изпокарал с партийните си другари; явих се за директор, но в друго училище, и понеже не послушах партийната воля, разбира се, че аз бях наказан – назначена беше за директор на училището друга персона, имаща по-големи връзки от моите. Нека да си говорим самата истина – и тогава беше така, и сега е тъй: у нашенско за директори на училища не се назначават други освен тия, които имат най-големите връзки в управляващата партия! В резултат директор на моето училище стана друга особа, която ми се отблагодари, затова че й помогнах да превземе властта, по крайно специфичен начин – изрита ме от работа, значи, първото, което направи като директорка, беше да изрита мен от работа! Вярно е, че първо тя нагласи нещата така, че часовете по философия да паднат под половин щат, така че мен тогава даже не ми се и наложи да воювам с нея. Тръгнах си... В интерес на истината: "по взаимно съгласие". Въпреки че можех да й скъсам нервите – поради инвалидност, бях защитен от закона, и тя не можеше да ме уволни; щеше да ме търпи до Второто пришествие, но аз й направих добрината и си подадох молбата за напускане по взаимно съгласие... Но да оставим това, важно е, че проявих крещяща несправедливост към стария директор Панайотов. Той сега вече е покойник, но ето, аз си изповядвам греха, и ако има безсмъртие на душата, неговата душа сега може пък да разбере моето покаяние! Вярно, направено е доста късно, но – нали знаете, признат грях е половин грях, а не знам дали важи за признатата глупост…”
MY COMMENT:
.jpg)
.jpg)
.jpg)