Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав, бил съм и жесток с неколцина, които не са заслужавали да им се дразня, но чувството за справедливост съм наследил от майчиния ми род, по-скоро от двата чорбаджийски корена на майка ми: перущенския и калугеровския, клани през онзи паметен Април 1876-та. – Аноним (1947)
7 avg. 1999
СИНЬОТО КАФЕНЕ*
Това е моят офис. Направо на улицата. Една усмивка е достатъчна, за да си приет като приятел на чашка ароматно кафе. Ако ли пък ти е дъждовно, мъгливо, кално – още по-харно. Тъкмо ще си оправиш лошото настроение с някоя весела лакърдия, спомен от миналите дни на загуби и поражения, и да проумееш, че бедите и пораженията са най-добрият знак за успешния и въпреки всичко останал жив, верен на себе си човек. Добротата е сила!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 31 oct. 2021
___
* Същинското Синьо кафене – личен бизнес на моя някогашен връстник и пръв приятел от детските ни години Ичо (Христо Махинов), с когото се сбихме до кръв заради родения година след насинтригант Методи Попрелков. Едва ни разтърваха; но резултатът от това бе, първо, че си развалихме приятелството, и второ: че тръгнах да тренирам бокс, за да мога сам да се справям в карък ситуации. Кафенето беше срещу входа на училището, където учителствах в течение на трийсет години, появи се през последните три-четири години, преди да напусна дасколото. Жена му правеше по-специално кафето. С Ичо, който не е вече между живите, си припомняхме какво е било и колко работи са ни минали през кратуните – учуден беше колко забравени неща съм запомнил, повтаряше: "Да, така беше! Как може толкова да помниш?!" Бел.м., tisss.
Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав, бил съм и жесток с неколцина, които не са заслужавали да им се дразня, но чувството за справедливост съм наследил от майчиния ми род, по-скоро от двата чорбаджийски корена на майка ми: перущенския и калугеровския, клани през онзи паметен Април 1876-та. – Аноним (1947)
16 maj 1999
СТАРИ РАБОТИ
Продължение II
Мечтаеше да си има мебелна работилница моят баща, тъй е. От шестнайсетгодишен, когато от неговия роден Харманли дошъл в Пловдив, обикалял да си търси работа по дюкяните; и се наел чирак, у някой си арменец да разбичва трупи на ръка. Та оттогава засъбирал един по един инструментите си. Това му бил красният блян. Гледам ги сега тези прости сечива, тази негова мечтана бъдеща работилница, и ми се свива сърцето – неугледни, мизерни пред изящните лъскави приспособления на модерната мебелна и изобщо на днешната инструментална екипировка! Тези сечива така и не му влязоха в работа; погрознели, демодирани, първобитно, грубо изработени, могат да послужат единствено за музейна колекция на примитивното занаятчийство в България.
После баща ми продължил чиракуването при Иван Радичев, в работилницата, която и днес е там, със закнижените обрасли в паяжина прозорчета, на пловдивската улица Франклин Рузвелт № 10, пресечка на улица Гладстон – една от централните улици на Пловдив. Пухкавият като великденски козунак Иван Радичев ограби моя баща, просто не вписвал редовно полагащите се отчисления за осигурителните пенсионни вноски, които суми тарикатът Иван Радичев спестявал. То стана ясно много по-късно – когато сам тръгнах да събирам документите за пенсия на баща ми. Оказа се, благообразният "благодетел" подло изял седем години от трудовия стаж на доверчивия син на баща си, бирника Георги Бояджиев от Харманли.
Десетина години работи сред калфите на Радичев. Седемгодишен съм бил – помня, майка ме изпращаше около единайсет часа всеки делничен ден да отнеса парче хляб и тенекиен съд с обяда на татко в работилницата на Радичев. Чираците, но и калфите ме подкачаха: "Искаш ли да те вземем при нас, а? Харесва ли ти тук? Знаеш ли какво е това? Туй е маткап, това е ренде, а онова – фукшванц". Биеха си люти шеги с едър циганин, който и лете ходеше в раздърпан балтон (а сега кой знае защо, ми напомня Йовковия Серафим, макар Йовковият Серафим да е слабичък и болнав); унижаваха го този манго до такава степен, че и аз – седемгодишният, се досещах. Пращаха го да им напазарува туй-онуй или да премете отвън тротоара; ама и все недоволстват, все гневни, мусят му се, а зад гърба му се кикотят като смахнати. Попитах веднъж онези двама майтапчии: що лъжат, че мангото им откраднал пари. Говорят му: "Имахме тук едни пари, много пари, сега що ги няма, а? Къде са парите?" и човекът се кълне, че не е пипал пари, заклева се в децата, в майка си и баща си. Идеше ми с юмрук да ги убия. Сълзичките ми се стичат по бузите и брадичката, крещя към моя татко: "А ти-и... ти си мълчиш! Мълчиш си, нали... Защо мълчиш, когато знаеш, че лъжат?"
И майсторско свидетелство си имаше. Във варакосана позлатена рамка, зад стъкло. Там е и сега навярно, окачено преди 40 години до отдавна спрелия руски часовник с кукувичка, махало и два чугунени топуза увиснали – долу, в избата на пловдивската улица Янко Сакъзов срещу черквата "Свети Георги" в Мараша – ненужно, потънало в прашасали паяжини свидетелство, че някой си Кирил Г. Бояджиев има правото да се нарече Майстор-занаятчия по мебелно столарство. Ала той, моят суров и сдържан на вид баща, никога не стана истински стопанин, не стана частник, както се беше изразил със самочувствие на праведник, на човек, вечерял с Бога, инак доста уравновесеният колега от младежкия вестник "Комсомолска искра" Георги Петров (1944)**. Три пъти започва и три пъти се появяваха общинарите с новичките си издути чанти от телешки бокс и самочувствие, присъщо за Чиновниците на Властта, с белите си добре гледани меки ръчички да му запечатат подредената като за показ бедняшка работилничка.
Как ли да стане частник, като от появата на Държавното индустриално предприятие "Напредък" (пловдивска мебелна фабрика) до самата си смърт беше здраво свързан с това социалистическо изобретение за превръщането на талантливия работливец в "организиран трудещ се пролетарий"! Доносници – най-любезни съседи-партийци се грижеха някой "затаен враг на Партията" да не наруши височайшата повеля; разни ми ти там Панчовци, вечните мазни, хлъзгави мекерета на всяка власт в моята България. Ой, как се големееха мекеретата, как отвисоко, надменно и смръщено ни гледаха този род отрепки, доносници нас, простолюдието! За тях бяхме безпартийна, политически неясна за властта паплач, аполитично стадо. Тези същите бяха съчинявали и досието за аполитизма на баща ми, който по фронтовете на войната си беше рискувал живота, докато парвенютата шетали в тила като герести петлета с червената лента на ръкава по митингите крещели: "Да живей!" и "Вечна слава!", съчинявали верноподанните си плакатни обяснения в любов до генералисимус Йосиф Висарьонович, с баданарка по тараби и вестници шарели: "Да живее Сталин – вожд на световната революция!" или "Смърт на опозицията!"
Ех, Гьорги Петров, колко сметчици неплатени имате Вие и Вашите партийци! Вярно, дребничко е изсъсканото за баща ми частник, ала натрупала ми се е камара от такива дреболийки, които пълнят спомените на милиони българи по градове и села. Може би и ти сега се чувстваш омърсен, част от унижените и оскърбените, от употребените за обогатяването и честития живот на шайка отродници от България, мекерета на новия ни Голям брат. Тези отродници умееха патетично да творят лакърдии за прекрасното бъдеще. Къде ли? Ами че отвъд хоризонта, на майната си – както казваме в Пловдив, демек, в някой друг живот, когато ние – свидетели на всичко това, няма да сме живи.
Ако пишещият не формулира претенциите на този мълчалив многострадален народ, от който сме се пръкнали, има ли кой да разкаже за тези неща на младите?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 30 oct. 2021
Илюстрации:
- Пловдив, 1938 г. – 16-годишният Кирил Бояджиев.
- 1978 г. "Кешки да те бях направил дърводелец".***
___
* Добавено при преписа двайсетина години по-късно, когато се вижда как се
скупчиха в разни партии с красиви имена функционерите, икономистите, офицерите
и редовите доносници на бившата Държавна сигурност.
** Зам.-главният редактор на младежкия пловдивски вестник – протеже на Дража Вълчева, което ни пишеше
досиетата, пред двама печатари рекъл: "Що го защитавате? На Бояджиев баща
му – частник".
*** До края на живота си
баща ми Дърводелецът съжаляваше, че е допуснал да губя четири години в
Софийския университет. Да не била майка ми пазарджиклийката, нямало да
допусне синът му да не го наследи в занаята. "Златен е този занаят, от мен да го знаеш." – не е пропускал случай да ми чука сол на главата. Бел.м., tisss.
Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав, бил съм и жесток с неколцина, които не са заслужавали да им се дразня, но чувството за справедливост съм наследил от майчиния ми род, по-скоро от двата чорбаджийски корена на майка ми: перущенския и калугеровския, клани през онзи паметен Април 1876-та. – Аноним (1947)
22 maj 1999
СТАРИ РАБОТИ
Продължение
Защо крещят, дявол да ги вземе? Защо думкат с юмрук по масата? Защо пулят очи като натровени, обадиш ли се не в съгласие с тяхното?! Толкова болезнено ли е да чуеш различно мнение? Така ми крещя, извън кожата си от гняв, и известният Васил Попов от с. Миндя, Велико-Търновско, на втория етаж във ведомствена горска хижа, когато ни бяха събрали дванайсетина млади пловдивски поети и разказвачи. Беше от онези чудни мероприятия, когато по поръчение на Партията БКП казионният Съюз на българските писатели командироваше утвърдени, изпечени поети, писатели и лит. критици да ограмотяват младежта, да обясняват кое как се пише, с каква цел се пише, че извън соцлагера империализмът дебне да ни свари неподготвени, по бели гащи.
Та сладко-сладко маститият, страховит с вида си на професионален побойник – пък той си и беше някогашен боксьор тежка категория! – Васил Попов захвана да рови из книжлето "Малкият принц" на Екзюпери, поувлече се, та изрече нещо, дето го няма в тази любима за възрастни и деца от моето поколение история. Обадих се плахо: "Не е тъй, друго е у Екзюпери", и пояснявам как е в книгата. Че по онова време с книгите на Екзюпери лягах и ставах, "Малкият принц" знаех кажи-речи наизуст. Ала масивният като канара едър мъж с изразителни торбички на алкохолик под очите втренчено ме загледа. Настана библейска тишина, чуваше се как лекият планински ветрец свисти и шушне в боровете току зад широко разтворените прозорци. "Така е, както аз казвам"– рече някак лениво Васил Попов. "Объркали сте се – настоявам, – то е от друга книга на Екзюпери, от "Южна поща". Страшният мъж удари с юмрук по масичката; кафенце му бяха сервирали, лисна му се кафенцето: "Излез! Вън! Веднага напусни!"
Тръгнах, но не към вратата, а към прозореца. Седнах върху перваза... Седя, мисля си: ако се залети насрещу ми тази минимум 120-130-килограмова грамада от гняв и мускули, ще скоча в бодливите клони на бора отсреща. Ега си, състезавал съм се по бокс, нищо че категорията ми беше "перо"(до 54 кг), обаче на неговата няма да стане! Мълчанието бе ужасно, тягостно. Мухите бръмчат като хеликоптери над подредените една до друга пет ниски маси. С тебеширени лица ме гледат моите "добри приятели" Недялко Славов (1952), Тодор Чонов (1945), Веселин Сариев (1951-2003), Добромир Тонев (1955-2001), Минко Танев (1953), Иван Странджев (1953) и пр. Бяха се гипсирали, а над главите им като руски трактор "Кировец" бумти великият Васил Попов; повече не ме и поглеждат: "Аз не съм дошъл тук от триста километра... (Е, па що триста, като София е на не повече от сто и петдесет, той си знае, става това събитие* в района на Почивната станция на пловдивския Текстилен комбинат "Марица" – 2 км. след хижа "Здравец", двайсетина километра от Пловдив.) ...да слушам някакви си посредствени графомани!" Ей такива две-три ги изговори Писателят, па му мина: забрави ме сякаш. Продължи си лекцията и повече зъб не обели, не се върна към злощастния френски пилот, аристократа с помпозното френско име Антоан дьо Сент Екзюпери. Подир час и половина новата черна волга с бяла (държавна, демек – софийска регистрационна табела), го откара на майната си; отиде, та се не видя. Ама че кофти работа, скапа му се настроението на Хубавия човек! Човешки работи, мисля си, докато записвам тези куриозни историйки; карам 52-та си година. Писателят Васил Попов** се спомина едва петдесетгодишен; накъркал се до козирката и в луксозната си стая на пловдивския Новотел предал Богу дух както нерез в кочина. Тъй че от висотата на повече живял, казано малко нахакано, мога да го съдя и по-строго заради тъпото му селяндурско, a la село Миндя, грандоманство, за просташкия му бабаитлък. Питал съм приятеля Михаил Берберов (1934-1988) какво му е мнението за писателя Васил Попов, докато беше жив Човекът от Миндя. "Васил е голям мъж – рече ми Мишо Берберов. – Сам се създаде буквално от нулата. Що жени са му минали през леглото!... Френски, испански, английски сам ги научи. На времето беше доста добър боксьор и в София всички му имаха страха." И друго, но вече не от Мишо, а от вестниците по-късно научено: Васил Попов беше единственият българин, поканен в журито на известната Латиноамериканска писателска фондация "Лас касас Америкас", или нещо подобно, която всяка година разпределя премии за литература. Което си е знак за престиж не само в литературните среди на България, но и по света. Убеден съм, Васил Попов е не само добър автор, но и сред добрите ни преводачи от испаноезична литература. Влязъл сравнително на възраст в писателското поприще, името му внушаваше и внушава респект дори и поради миниатюрната подробност, че не беше от авторите-примадони, които шестваха с червеното знаме на пищната "соц. правда" напред и нагоре по стълбата, която води надолу, и си устройваха животеца, като храненици на властта. Но какво да го правя, като ми е удобен да му се надсмея! Както казваме в Пловдив – плаче да му съдереш задника! С онези сключени рунтави вежди, с онова масивно излъчване на грандоман. Дотолкова самовлюбена персона най-малкото няма как да ме изпълни с уважение баш пък заради хамалския си нрав.
О-о, и аз съм силно пристрастен, и моето мнение се влияе чат-пат от глупотевини, из мелочей, както казват руснаците. Та замина си, значи, Васил Попов от хижата; иде благообразният като византийска икона Добромир Тонев, пришълец от Ямбол в моя роден Пловдив, върти показалец в слепоочието си: "Аве, майна! Мислеше ли какво щеше да ти се случи? Ами че на мен – обръща се към останалата част кандидат-световни писатели с жълто около човката, – на мен, майна, мравки ми лазеха по гърба! Ей, пичове, това майна не знае с какво се разминахме, честен кръст!" Трудно мога да го обясня, но разкрещи ли ми се някой насреща, колкото и за важен, колкото и за страшен да се мисли, Дяволският род на калугеровския и перущенския ми джинс се събужда, кикоти се:"Хе, още една слаба ракия!". Слаба ракия е чешитът, щом толкова се фука, щом толкова се ежи. Може да ми строшат кратуната, а от моето не ще се отрека; с повече хъс ме зарежда кресльото му с кресльо! И не се е случвало да ми посегнат кресльовци, колкото и истерично да са се държали насреща ми. Има любопитна версия, че някога достолепните жители в Древна Елада носителя на лоша вест от бойното поле публично го посичали на агората, с присъствието си да не им напомня поражението, което ги сполетяло. Алогична, чудна ми е психологията на тълпата. Лидери през всички досегашни епохи неизменно са се възползвали от тази предвидима за внимателния психолог моментна амнезия спрямо Нравствеността и Човеколюбието. Пази ме, Боже, от слаб духом, който се е почувствал гол-голеничък пред собствената си слабост, пред собствената си илюзия! Отделил се от нахъсаното множество, всеки от нас е подвластен на Човеколюбието, което значи: подвластен на Християнската нравственост. Дори с най-върлия си душманин ще намериш как да се разбереш, когато сте насаме двамата; в множеството обаче човек понякога – особено ако е малодушен, т.е. податлив на манипулации, може и да го видиш с озъбена маска, безскрупулен, нагъл, тръгнал да брани Скулптурата от камък, която сам си е създал или ловки манипулатори са му създали.
Винаги са ме плашели и фанатизмът, и жестоката увереност в собствената правота, които изригват отвратителна енергия именно в конфликтни ситуации. Във върховите ситуации няма как да не усетиш кой колко струва, и то не е мое откритие, а прозрение на класици в психологията, философията, литературата. Крещели са ми поединично, крещели са ми и групово – и неведнъж. Крещели са ми и са пробвали да ме сплашат с юмрук: и някогашният партиен секретар на квартала, където живея, Димитър Стойков (през 1983 г.), и новооглашен лидер (през 1990 г.) на една от първите опозиционни на БКП партии, наедно с по-младичкия от мен скулптор Иван Тотев (1958), и десетимата колеги, подразнени от къса бележка, публикувана в "Отечествен глас" (14.I.1993 г.) на светкавично насрочен Педагогически съвет. И по-отдавна, през 1980 г., месеци преди да ме прогонят от младежкия седмичник "Комсомолска искра", колегата Илия Зайков (1944-2011), нает да пописва на хонорар във вестника, ме е питал: "Що не вземеш да пукнеш, че да освободиш щата!" Ако за същия "приятел" от с. Брестник, Пловдивско, съм бил "помак и малко фашистче", за новопокръстения председател на една от най- първите опозиционни партии съм бил чисто и просто "комунистическа подлога". На Росито (Арусяк Агопян, 1943?) – секретарката по документацията в "Демократическо знаме" (от 19.V.1990 до 26.II.1991 г.) или "Хубавото Знаме", както го наричаха депутати във Великото народно събрание, който вестник едва в 19 броя опитваше да воюва с манталитета на партаеца, господинът пошушнал: "Ще се вдигнат концлагеристите (от концлагерите на Държавна сигурност) и ще ви подпалят къщите, каза ми господинът. Тъй че внимавайте, много внимавайте!" – жестоко притеснена ме предупреди Росито. Десетима колеги-учители, от своя страна, възмутени, че сами се разпознали, макар описани без имената, как щастливи бръмчат из бит-пазарищата на братска Турция и разпадащата се Югославия, пренасяха контрабандно през границата стока, както сами се хвалеха, ме приканваха да се отрека чрез същия пловдивски вестник "Отечествен глас" от написаното, публично да се покая. Иначе?! "Иначе ах, какво ще ти се случи!" Една от тези куфарни търговки, г-жа Крушкова (1943), собственик на имоти в Несебър или Созопол, късно вечер в течение на около седмица по домашния ми телефон ме заплашваше със съд. "Да знаеш, парите за нас не са проблем и много се колебая дали да не заведа иск за клевета! – ей така ми говореше тази фина, много изискана госпожа с нелек личен живот зад гърба си; синът й по-късно влезе в затвора заради убийство. – Бледа ти е, Жоре, фантазията каква мизерия ще ти се случи, реша ли да те влача по съдилища."
За всекиго от споменатите дотук бих потвърдил: Ех, да, добър по душа, талантлив в своята си област, в тесния кръг на приятелите, семейството, рода си всеки от тях е грижовен, страдащ от неправдите. Но защо, получил синапено зрънце власт, всеки от тез добри хора ми се рони пред очите като пясъчна кула от вълните на морския плаж!
Завършвам текста за моя баща и за нищожна част от грандоманите в моя си живот... с онова, което рекох на симпатяга с женствен ханш и меки китки. Беше се разгорещил този сътрудник на вестника, фотографът Красен Бурханларски (1951) – този му бил виновен, онзи му бил виновен, всички са му задължени, всички били гадни. Пяна му хвърчи из устата, показалецът му боде тавана. Случва се в стайчето на студентския ни вестник "Софийски университет", в далечната дъждовна пролет на 1970 г., когато бях назначен с конкурс едновременно за коректор и стилов редактор там. Четирима сме свидетелите на изпълнението му: аз, Владо Даверов (1948), Явор Цаков (1950) и касиерът ни от Силистренско Али Байрямов (1940), зяпаме ние пумпалестият чешит как се горещи, как вилнее. Тримата си трайкат. И аз си трая. Ходи назад-напред, вика-треска, запоти се яко този Красен: стои задъхан, разкрачил се като Боримечката сред стайчето, пъхти като риба на сухо. Рекох полечка: "Май много си се харесваш ядосан, а!" И женчото, като шибнат през лицето с камшик, истерично изцвили, излетя мигом от редакцията на студентския вестник. Сам си затръшна вратата този жалък актьор.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 29 oct. 2021
Илюстрации:
- Писателят Васил Попов (1930-1980) в целия си блясък.
- 1964 г., баща ми с любимия мотоциклет NSU 500 куб.см.
–––
* Когато дори в най-банална случка участва велик човек, велика личност, това вече не е банална случка, а събитие от исторически мащаб, важна за цялото човечество. Поне така мислят и пишат повечето от литературните критици, и не само у нас, в България.
** Писателят Васил Попов (1930-1980 г.) от с. Миндя, Великотърновско, следва Право няколко семестъра задочно. Според представители на лит. критиката у нас, не получил дължимото внимание приживе, но един ден ще се изучава в училище като един от класиците на българската литература, редом до Емилиян Станев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Ивайло Петров. Васил Попов скандализира с поведението си както в личния си живот, така и в творчеството. Обича да обикаля кръчмите нощем, а да пише – кога се прибере. Марин Георгиев (1946) от с. Биволаре, Плевенско, си спомня: "Нещо настръхнало и опасно се излъчваше от Васил. Гласът му надвишаваше другите гласове и сякаш бе винаги до теб. Все ми изглеждаше мрачно-заплашителен – по онова време само жадно гледах и слушах. За Васил се носеха легенди. За силата му, стигаща до грубост (с един удар счупил мраморна маса); за неговата безцеремонност с жените (вечните наши спътнички – повод за кавги и сърдечни драми), а тъкмо от тях той все имаше по няколко на масата си. Ту ги пъдеше, гневен и сърдит, ту напрегнато-поверително им говореше нещо, прегърнал ги с тежката си космата лапа, прилепил глава, уста в ухо или очи в очи. Тогава пиенето за него все още си беше отмора, празничен завършек на тежкия му трудов ден, който обикновено приключваше в бара". Васил Попов е истински бохем. Обича да прекарва свободното си време на чашка сред шумна компания. Според мен, е един от най-известните, най-изявените покорители на женски сърца сред социалистическия хайлайф на Тодор-Живкова България.Бел.м., tisss.
Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав, бил съм и жесток с неколцина, които не са заслужавали да им се дразня, но чувството за справедливост съм наследил от майчиния ми род, по-скоро от двата чорбаджийски корена на майка ми: перущенския и калугеровския, клани през онзи паметен Април 1876-та. – Аноним (1947)
22 maj 1999
СТАРИ РАБОТИ
Нещо подобно, крясъци "Вън! Напусни ми кабинета!" чух и когато – ученик в X клас на пловдивската гимназия "Георги Димитров", изнервен, настоях да придружа майка ми при посещението й в Приемната на Градския комитет на БКП, на ул. Васил Марков 5, в същата сграда, където някога бяха част и от редакциите на пловдивския партиен всекидневник "Отечествен глас". Майка ми се противеше – било й вероятно неудобно да я виждам да се оплаква пред някакъв си чиновник за нещо, което не само по закон, но и от само себе си е ясно, че си е наше право. След като, обаче, си бях виждал поне десетина пъти името под фейлетони, разказчета, стихове, интервюта или репортажи в двата пловдивски вестника – "Отечествен глас" и младежкия "Комсомолска искра", упорствах да видя как става тази работа: да убедиш някого си в своето право.
Тъй че ето ни с майка ми в единствения приемен ден от седмицата, висим ние пред тапицирана с тъмноалена изкуствена кожа врата, пазим си реда сред жени и мъже на възраст и с угрижен вид, всеки стиснал свитъчето си с документи. Дочакахме си ние реда, влизаме, майка ми обяснява на онзи зад бюрото нашия случай – че сме купили етаж от триетажната къща срещу черквата "Свети Георги" в Мараша* и значи, как едно от двете семейства – лейтенант от армията с младата си жена, се изнесло, но в две от четирите помещения друго семейство наематели не желае да освободи тези две стаи, независимо че им предлагаме дори по-слънчеви две стаи и пак на първия етаж, дето все още живеехме под наем, на улица Люлебургаз 17 в квартал Инвалиден**. Замяна – повече от равностойна, но хората искаха пари и мебели от баща ми, за да освободят жилището. Притесняваха се родителите ми, че имат насреща си хора с връзки, демек, хора на властта: туркинята – домоуправителка и активистка в ОФ, слухтяла – според съседи, за политическите настроения у махленците наоколо, и те не смеят да гъкнат.
Та предлагали им двамата тарикати – кокалестият, дълъг като сарък (върлина) бай Слави (Радослав) и жена му – туркинята Надин, баща ми дърводелецът-мебелист да им даде 1500 лв. на ръка (шестнайсет месечни заплати в ДИП "Напредък"), а и били си харесали три от подредените в опразнения от лейтенанта хол, изработени от баща ми с мерака на бедняк, че влиза най-сетне в свой дом – махагонов шкаф за хола, изящна масичка за кафе и чай и червения плюшен диван с белгийска дамаска, мебели, които бе майсторил като за нас и им се радваше, че вече и ние ще можем да си каним гости. Милият! Беше готов да им хариже тези свидни вещи, но майка ми – люта семка от два чорбаджийски рода, настръхна: "Как така бе, Кинчо! Ами това си е живо изнудване". И започна нейното Ходене на Богородица по мъките***. И не само нейното. Два или три пъти подпийнали мъже бяха пердашили моите родители в дворчето на същата тази триетажна къща на ул. Янко Сакъзов, та се прибирали в старата квартира насинени: с оттоци, охлузени и натъртени. Това по-късно, когато бях вече войник покрай Хасково, нямаше как да знам, че лъгали сестра ми, срам ги било да кажат жалката истина, че ги пердашили три махленски пияндета, сред които към 50-годишния по онова време Бай Слави (Радослав), мераклията за червения диван с белгийската дамаска.
Този възел се разплете половин година по-късно, когато прибрал се у дома в отпуск по награда за ІІ място във вътрешноармейски състезания по бокс, запасах кухненския нож на кръста и ходех като собственик, ама и като терорист в нашия си имот – въртях се пред очите на същата онази компания побойници. Единият, 32-годишният по онова време Митко, беше каменар, губеше се с месеци в каменна кариера над Пловдив, дето грубо изчуквал творения на известен скулптор. Вторият беше кисело мрачно човече – братовчед на софийски някой си влиятелен генерал Врачев. Трети бе върлинестият Бай Слави, треньорът на гребците по каяк от някогашната "Марица" на пловдивската Гребна база. Там спях – долу в мазето, при кадифени черни паяци колкото палеца ми, и пак там за първи път през живота си между фугите на изгнилото дюшеме открих да щъкат светлокафеникави полупрозрачни скорпиони с навирен скорпионски нокът.
Та размотавах се по двора, докато онези пляскаха белот и се наливаха с ракия. Три плодни дръвчета засадих. Подрязах голямата над петдесетгодишна, занемарена асма с лозарската ножица от дядо ми Борис Дявола от Пазарджик, докато онези пляскаха карти на две крачки от лозата, смучеха ракия край панер със салата и внимателно ме мереха изпод вежди. Борис Дяволът сякаш се бе вселил у мен да ги предизвикам. На два пъти ми правиха и на мен засада... И не успяха да ме хванат отзад през раменете, та на два пъти бих шамари, ама не на Бай Слави, висок и жилав, треньора на гребците по каяк към пловдивското дружество "Марица", а на жена му – четирийсетгодишната туркиня****, че ми се изхрачи в лицето и ме замери с масивен стъклен пепелник; да бе ме уцелила, щеше да ме убие. Първия път се случи пред единия от тримата им сина и пред сащисания Бай Слави; втория път – след като вкупом се изтърколихме първо в дворчето, а от дворчето – на паважа пред хлебарницата, където плътна тълпа чакаше да извадят хляб от фурната. При бокса има ловко движение, което така и не успях да усвоя – ескиваж се казва: да се гмурнеш встрани от връхлитащия противник и той да ти се наниже сам на юмрука. Отстъпвах с лице към тримата (Бай Слави, жена му, сина им), и понеже туркинята беше най-яростна, най-запенена: кълне, опитва да ме уцели с храчки, та пред стотината чакащи за хляб изяде още два здрави плесника. "Ей сега ще отидем във Второ районно (МВР) те да те приберат" – реве ошашавен, безпомощен от изненада, че някой му се е оперил, Бай Слави. "Че какво чакате! – усмихвам се. Тъкмо и милицията да разбере какви изнудвачи сте!" – закрещях ухилен насреща им. – Какво се мотаете? Вървете, там само вас чакат!"
Същия ден около обяд върху голям къс кафява амбалажна хартия щерката Живка на адвоката Васил Крумов – автор на сборник разкази за Родопите, долетя на улица Люлебургаз с късо послание: "Бояджиеви, елате да се разберем кога ще си изнасяме багажа", написано с молив, с едър разкривен почерк... Само че това по-горе става половин година по-късно. А сега... стоим ние с майка ми пред непознат мъж с восъчно лице зад бюрото. Какво каза майка ми, какво й отвърна Восъчният мъж, не помня; спомням си само, че онзи рече нещо рязко: Срещу кого сте тръгнали?***** Изнудвали ви и ви били. Ясно ли ви е, че това не са случайни хора; я да си вървите, откъдето сте дошли, и си налягайте парцалите! В този смисъл му бяха приказките – пиперливи, уж сдържано изречени, но отровни. Рекох да се обадя, а той не към мен, а към майка ми: "Кажете на момчето да излезе. Нямам работа с него!" И... не излязох, рекох му и аз нещо рязко, в смисъл: Защо е посаден в тази канцелария, да брани мошениците ли?! Че като се нервира този ми ти Восъчен мъж! Като скочи, като се развика... Издуха му се жилите на врата; блъска с юмрук по бюрото си: "Вън! Вън! Напуснете Приемната!" Целият се зачерви, блещи се, върти зъркели, ама зад бюрото, и не тръгва към мен. Сочи тапицираната порта да напуснем Приемната на ГК на БКП... Е, тръгнахме си. От средата на улицата обаче тичешком се върнах да разбера с кого съм имал честта... само да му видя името – кой е този идиот. На месинговата табелка се мъдри името "Георги Алексиев"...
Минаха повече от двайсетина години, пътеките ми на вестникар и автор на купища текстове с претенция да са стихове или разкази се кръстосаха със същия този Георги Алексиев, дето ни крещя на мен и майка ми; не знам дали помни това, което аз помня. Видях го вече в друга светлина двайсетина години след онзи случай в приемната на Градския комитет на БКП. Видях го, и ех, имаше какво да харесам у него – майсторски написаните разкази и романи, да му посъчувствам дори, когато сами в жигулата му се прибирахме двамата от литературно четене в Пазарджик – родния град на майка ми и на Дяволския ни джинс, хвана да ми разправи за болната си майка и несговорчивата си съпруга.
Ала спомените, особено когато са от възраст на романтичен идеализъм и яка вяра в справедливостта и доброто, са жилави, с бая дълбоки корени, упорити като гробищен троскот. Знаете ли какво е гробищният троскот?... Борил съм се до мазоли, до кръв с троскота, враснал се в гроба на първия от петимата харманлийски братя, Бате Митко, та знам. Корените на троскота стигат до три и половина – четири метра дълбочина, а извадих точно единайсет метра корен от гроба на чичо ми в пловдивското общинско гробище край булевард Цариградско шосе. И си представете само как просвредляват плътта на мъртъвците тези корени и пие ли, пие тревожната си сила оттам яростната гробищна трева.
Не мога да ти простя, скъпи Георги Алексиев, колкото и голям писател да стана – един от съвременните ни белетристи***** с усет за трагизма у българина, и по-добър, според мен, дори от превъзнасяния твой почти земляк, от предложения за Нобелова награда по литература Йордан Радичков (1929-2004).
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 28 oct. 2021
Илюстрации:
- Юни 1966 г. – сватбата на Сийка Ряпова в с. Мичкюр.
- Юни 1966 г. – с Галя в отпуск по награда и сватбарин.
___
* Един от по-старите квартали на Пловдив. Върху зида
на черквата, строена през 1908 г., когато княз Фердинанд обявява България за
царство, възползвайки се от противостоенето между Великите сили, малка плоча бележи
къде е била бесилката на д-р Васил Соколов, описан в романа "Под
игото".
** Средновековен апокриф, разпространяван по Българските земи.
*** В къщата, строена от бившия кмет на Цалапица
Фъргов, убит от нахъсани след 9. ІХ. 1944. цалапишки бедняци. Сестра му на този
кмет леля Лучка живееше над нас с мъжа си Бай Борис и сина Петър Лозев.
**** "Ти знаеш ли аз коя съм? Аз съм на Тосун бей
внучката!" – крещеше ми мускулеста женица с тяло, набито като юмрук. Тосун бей
води башибозука, бастисал Клисура през пролетта на 1876 г. Тази инак чиста,
уредна туркиня, омъжена за българин – треньора на гребците от местното дружество
"Марица", родила му трима сина, би трябвало да е наясно какви ги
плещи, но кой я знае! – може пък и наистина да е внучка на известния ислямски
главорез.
***** Роден в с. Якимово, Ломско. Завършва Военно артилерийско училище (1950) и Военно политическо училище (1952). До 1956 г. е политически офицер. Завършва право в Софийския университет (1960). От 1957 г. живее в Пловдив. От 1960 до 1972 г. работи в ОК на БКП в Пловдив. Зам.главен редактор (1972-1975) и главен редактор (1975-1978) на списание "Тракия".
Георги Алексиев (1927-2011)
За пръв път печата разказ 1970 г. в пловдивския вестник "Отечествен глас". Автор е на книгите "Засука се вихрушка" (разкази, 1971), "Кръстопът на облаци" (роман, 1973), "Духовете на Цибрица" (роман, 1976), "Горещници" (1978), "Разпятие" (разкази и новели, 1978), "Разсечено небе" (повести и разкази, 1984), "Сказание за Млечния път" (1987), "Добър ден, неудачнико" (1988), "Господ е болен" (1991), "Върколакът" (роман, 1997), "Заключване на гроб" (2002). Носител на "Литературната награда Йордан Йовков" (1971). Почетен гражданин на Пловдив (2001). Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (779.)
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
.jpg)
.jpg)
.jpg)