вторник, 30 септември 2014 г.

„ИСТОРИЙКИТЕ НА УЧЕНИКА ЛАМСКИ” (Глава LХV)

ЗА ЗАХАР ВЪВ ФАБРИКАТА ЗА… ПИРОНИ



 

       Цяло богатство са приятелите. Те дават, ама и искат. Тате няма връзки със Захарния комбинат “Кристал”. Наложи се по обиколни пътища да се снабдим с така нужните за ракията на капитана-полковник петнайсет кила захар, та полицейският шеф да върне Виктор, като добави трийсет литра от бензина за полицейските джипки. 

       Седмица мина от гостуването на Монката Добрев, изясниха се някои подробности около похищението на тенекиения мустанг. Първо - оказа се, Виктор не бил краден. Баща ми от години имал таен порок (само мама подозирала): ходел при млада любовница... Нашият Тотю – дебелият, плешивият, кореместият с мръсната уста, прескачал до някоя си Людмила. Спял с Людмила, ядял с Людмила, Люси му била на сърце. Това разбирам; нак обаче е спяла с Тотю, като Тотю хърка насън като дъскорезница, не мога да проумея. 

       Тъй като напоследък почнал често да се навърта в оня тих квартал, изнервени от трясъците на Виктор, Людмилините съседи нападнали зазката, и докато хлебарят блажено нанкал, я избутали дружно настрани и я тикнали, завряли я насред копа сено. По-нататък историйката я знаете. Новината за маскирания запорожец долетя с пощальона Пейо, покачена на велосипед „Мьове” и под формата на препоръчано писъмце с обратна разписка „Лично до госпожата Елена Ламска”

       Като го прочете поне дузина пъти, междувременно го наизусти и обсъди съдържанието му с хлевоустата Гица, вечерта, докато тате още го нямаше, мама ми подаде писмото с жест, сякаш кралица Елизабет ІІ подава завещанието си на нескопосния си син Рудолф*, и рече:
– Чети, Ванчо. Чети, миличък, и се учи. И не прави, Ванчо, като татко си. В тез работи човек трябва да си знае мярката, да се озърта, па и овреме да се спира, ала той никога не е знаел кога да спре.

       Трийсет подписа се мъдреха под посланието, а над трийсетте подписа с калиграфски букви лъщи: „Група възмутени граждани”. Възмутените граждани на отдалечения в другия край на града квартал Коматево известяваха по дати и часове кога тате бил, както пишеха, „във вихъра на пагубната извънбрачна любов”, тоест в леглото на вдовицата Людмила. Интересно, за въпросната Людмила авторите на писмото твърдяха, че е „обаятелна, кротка, тиха, скромна, умна, приветлива", майка на три невръстни рожби, съответно на четири, шест и осем годинки. Пишеха още, че гледа крава монтафонка, има сто и петдесет ярки-носачки, два шопара – Гошо и Сашо, и на всичко отгоре търгува с канарчета. 

       Това дотук както и да е, писаното за тате обаче бе върхът, хвърли ме в оркестъра. Авторите по часове сочеха скандали, мръсни изрази, побоища. В идиличния типично зарзаватчийски и пенсионерски квартал нашият хлебар се проявявал като агресивен, нагъл и безскрупулен тип, демонстрирал топли връзки с одеската мафия, говорел, че има чичо милиардер, губернатор на щата Калифорния, някой си бай Арнолд Шварценегер. Фукал се, че е агент под прикритие с кодовото прозвище Лудия Дитрих, че лично прокурорът на Републиката господин Иван Татарчев му е задължен и с помощта на Татарчев, значи, държи в ръцете си албанската мафия за наркотици, проститутки и оръжие. За отмъщение обаче местните зарзаватчии наричали хлебаря напук и на подбив зад гърба му Гарабед Шпионина.

       Късно вечерта, когато "агресивният, нагъл и безскрупулен тип" се втурна весел между нас и лекомислено, без да го питат, заразправя как му минал денят, посрещнахме го с ледено мълчание. Бяхме катедрално строги, тържествени и траурни като депутати в камарата на лордовете, общувахме помежду си с таквиз изкуствени като „моля”„извинете”,”заповядайте”"може ли да ми подадете салфетка, вилица и нож" – думи и обръщения, от които при други обстоятелства ми се гади. 

       А той не спираше да бълва колко фурни хляб опекли, колко тона мухлясала аржентинска царевица им докарали от Бургаското пристанище, какви нови поръчки за баници се очертават, как на кадровичката кучката окучила осем кученца, пък двенките взели, че умрели, понеже тя едното задушила по невнимание, другото настъпила.

       – Кой утрепа кученцата – ехидно рече леля, – кадровичката или кучката?

       Но Тотю, изпълнен от планове, й хвърли очарователна усмивка и продължи: смята да завъди пуйчета, тъй като по Коледа пуйката можеш да я продадеш прескъпо и срещу валута, срещу долари. Скришно щял да заделя по някой и друг чувал от плесенясалата царевица и бракувания за втора преработка клисав хляб.

       – Повече поръчки-повече парички! – тържествен завърши словото. И едва сега забеляза, че никой не му се радва, не споделя неговия ентусиазъм, не му и съчувства дори. Разпери безпомощно ръце като регулировчик на задръстено кръстовище: – Кво става, бре! Да не е паднала бомба?

       – Имаш поздрави от „незабравимата Людмила” – рече Гица, – че и група възмутени граждани ти пращат пламененпрювет.

       – Кви са тез майтапи?

       – Пак си го ударил през просото – оглежда го печално мама. – Твойте, а-ах, твойте... те твойте магарии край нямат.

       – И да не усетя какъв Казанова живее между нас – добави леля, зачервена до уши, а носът й щръкна както носа на дървения Пинокио, знак, че е силно развълнувана.

       – Татенце! На леля Людмила децата какви ми се падат? Ще ме заведеш ли да видя кравата? Тя има ли си теленце? – дърпа го Юлка за пеша на ризата. – Ами прасетата Гошо и Сашо обичат ли сутляш?

       Че някога тате имал вземане-даване с някоя си Люси, продавачка в магазин за плод-зеленчук край местната Сточна гара, било самата истина. Всичко останало в писмото се оказа кофти майтап и нищо повече. 

       Като го гледали как бъхти, как мята чувалите с брашно, неколцина брашнари, естествено под пагубното влияние на алкохола, съчинили доноса за тая Людмила, понеже не знаели за оная Людмила, зарзаватчийката. Ама онова с оная Людмила било стара работа… стара и забравена. Имало далечна симпатия от нейна страна и чисто човешко съчувствие и състрадателност от страна на тате.

       Така ни обясни той. Зарече се, че ще открие като как да се реваншира на онез глупаци и зевзеци, хем тъпкано ще им го върне. Да не се съмняваме, че ще удържи на обещанието, тъй като става дума за неговата чест, което ще рече - за честта на рода Ламски, на семейството. Заем брашно тъпкано се връща! – с тая забележителна мисъл-сентенция приключи пледоарията си възмутеният Тотю. Що да лъже! Нали?

       Най-странното, Виктор наистина се оказа във въпросния краен квартал и под въпросната копа сено. Отидохме двамата с тате, тъй да се каже, да отървем заза от плен, а вечерта се гъчихме с фасул, тате изпи три двулитрови канички вкиснало вино и много пя, ама все тъжни песни. И мама цяла вечер внимателно го наблюдаваше както сокол-мишелов съзерцава куцо мишле в буркан.



* * *
       
   Осигурили сме от два дена захарта, а ето, Виктор се намери. Какво ще рече Монката Добрев?... За да излезе от заплетеното положение, тате остави Виктор, където си беше, само разбута сеното, да могат откъм небето да го съзрат бойните пилоти и стюардесите от нашия фалирал граждански въздушен флот. 

       За по-голяма сигурност обаче метна носната си кърпа върху телефонната слушалка, набра служебния номер на полковника, и като си пристисна с два пръста носа, с писклив гласец рече:
– От името на група граждани ви обаждаме от Коматево... А бе, господа полицаи! Кога ще приберете тъмносиния запорожец, модел 56-та година без капка бензин в ризюрваря**? Ръждясва вече втора седмица в третата копа сено на улица „Тинтява” номер 5.

       В отговор на което чул бодрия басов тембър на самия шеф на местната полиция:
       – Бензина и зазката ги имаш. Осигури ли захарта?

       – Готова ти е захарта – рече тате вече с неговия си глас. – Чакам те утре сабахлен. И да не ми пробуташ бензин за трактор „Беларус”!

       – Едеот! – чух и аз хохота на полковника-педераст. – Къв шифиор си ти, бре! Беларусите горят нафта?

        – Е, някои "Беларус" и с бензин може – рече примирен тате, па върна умислен слушалката на мястото й.

        Питате се навярно как сме намерили захар, когато търговците заради побеснелия курс на долара изпокриха стоките, та да ги предлагат след седмица на баснословни цени? Но понеже обикаляхме като в оназ приказка: „Дай, бабо, огънче!... Харно, ама качи се по-нагоре!” – та ще ви река: и от пиле мляко има, знаеш ли на коя порта да хлопаш.

        Стартирахме от закъсал за поръчки автотенекеджия от квартал Прослав. Тотю му даде седем кила брашно, а тенекеджията ни прати при брат си, директор на Фабриката за пирони в Русе. Оттам, като стъпихме върху директорската нишка, все по персийски килим вървяхме. 

        Ала не минахме през местния захарен комбинат “Кристал”, по простата причина че в процъфтяващия някога, по Татово време „Кристал” от десет години захар няма, няма и да има; захарта в “Кристал”, споменаха, била върху рекламното лого на фирмата, поръсена колкото за едно снобско кафе.

        От Фабриката за пирони срещу половин кубик специално подбрани дъски и бичмета за резбован битов кът от Пльоковица получихме естествено пирони, трийсет кила. Пироните разменихме срещу три пити овчи кашкавал с г-н Кандю Фъцков - управител на млекоцентралата в Балчик, който тъкмо си строял скромна вила на три етажа в Шишманци, насред Родопите.

        „Майсторът му изял ушите, отунзал*** му париците”, жали го тате. С кашкавала се представихме пред заместник-шефката на аптечно управление във Варна, която в замяна ни даде дефицитно швейцарско лекарство за подаграта на левия крак на тъща му на бургаския захарен шеф.

       Цялата далавера развъртяхме за ден и половина. Наченахме в сряда сутрин с Фабриката за пирони, в четвъртък по обяд на рампата на пловдивската жп-гара началникът на пощенския вагон стовари в нозете ни чувала със захарта от Бургас – разбира се, съвсем не безкористно. 

       Човекът пожела тутакси да си отсипе своята комисионна, своя пай от плячката, а нямаше подходящ съд за тая цел, прояви съобразителност: насипа захар в джобовете на железничарската си униформа. Посегна патъците си да изуе, та да свали железничарския си панталон, с канап да му върже крачолите и да ги напълни. 

       Добре, че тате го възпря; каза му „да не се излага като кифладжия”... Ама някои са склонни не само службата да окепазят, да окепазят Българските държавни железници и Българската държава, ами и на собствения си кирлив фасон да плюят, опре ли да уцелят келепира, кьоравото да ударят.

       В съботното утро Виктор цъфна пред блока, под балкончето. На буксир го дотътрузи ферарито на Лилко, тоест, довлече го личното МеПеСе на току-що повишения шеф на областната полиция полковник Добрев. И да ви кажа, всичко си беше много честно. В резервоара на зазката наистина се пличкаха**** трийсет литра… керосин*****. (Тате ги измери с каничката за кафе!!!) 

       Докато се движеше с гориво, предназначено за свръхзвукови изтребители, тенекиеният звяр гърмеше тъй оглушително, че парализира шавливото крадливо племе от съседното циганско гето и столипиновските манговци около месец изобикаляха нашия район, притеснени, че тук се гърми на месо по апаша-кокошкар, та поотдъхнахме от гюрултията, от многолюдните сватби, кръщенета, обрязвания, изобщо – от чалгата, зурните, лумкането на тъпан до късна доба, т.е. - от кефовете на циганския несретен живот.

       Оказа се, и от полицията имало полза. Не знам доколко и изобщо... господа полицаите наясно ли са с изнасилвачите, наркопласьорите, сутеньорите и кротките взломаджии, но че притежават богат архив с жалби на ограбени граждани, ще да е истина!

       Дали продължават да си губят от съня, за да запишат с подслушвателно устройство какво си бъбрим по телефона? Професионалистът Чингис Айтматов****** не може да е сигурен от коя трънка ще изскочи зайчето. 

       Той трябва да е готов и в собствената си майка да се съмнява, да държи народа под око и изкъсо, понеже възможно е от плямпането на две болнави бабки да изпадне вест, важна за оцеляването на България в епоха на организирана от обновените комунисти прогресивна демократизация и бурно капиталистическо строителство.




       Шеф на районно полицейско управление, като пристигнал една сутрин на работа, строил момците в униформа, изкривил сурат, сякаш зъб го върти, и такваз реч им дръпнал:

       – Равниссст! Мирноу!... Скъпи господа сержанти, орли, соколи мои! – подхванал кротко и мъдро, по бащински, като постепенно си усилвал гласа: – Какво научавам за снощи аз? Научавам, че мойте подчинени, мойте юнаци, без мойосъгласие, без мойо знание, без да ме питат, без да благоволят да ме сигнализират, влезли в ресторант “Куцото муле”. И какво се получило, господа? Изсрали сте се на метеното. Ей това се случило, на!

       Поспрял дъх да си поеме, извадил кокалено гребенче, сресал нежно оределия сребросив алаброс, издухал пърхота, върнал гребенчето в малкото джобче над шефското си сърце, па продължил пред вдървилите се от зор полицаи: 


       – Прибрали сте в кауша най-ценните граждани, онез, дето ни осигуряват пари за униформа, обуща, каски, муниции и нафта за справяне с тероризъма. Е-де-о-ти! Нещастници-и-и! Окошарили сте Доктора, Геле Адвокатина, Пепи Маймуняко, Мето Дзверот, Игнат Келя, Големия и Малкия Катил, Пацо Ножаря, Митю Пищова и Магда Уруспията. Бе вий знайте ли, че ако тез достойни граждани ни се обидят, ще пропищи орталъкът*******, министерството ще се разклати и не остава друго освен да хлопнем кепенците, па кой отде дошъл, по живо-по здраво да се прибираме всинца при козите и овците на село? Това ли искате!

       Закашлял се, та поспрял колкото да се поуспокои, па с възможно най-гръмовен глас повторил:

       - Това ли искате бре, едеоти-и! Аз тук що съм турен за командир? Началник на районното МеВеРе ли съм или лукова глава? Да чуя... Лукова глава ли съм, а? – И наклонил глава, като си подложил шепата зад ухо.

       – Съвсем не сте лукова глава! – отвърнали уставно униформените. – Съвсем не сте лукова глава, гусссин каптан.

       – Щом е тъй, слуш-ш-шай командата ми! Вий, тъпанарите... В посока ареста хо-о-доммм арш!... Раз-два-а, раз-два-а-три. Леви-десни. Леви-десни. Леви. Леви... Набий. Набий крак. Дясното рамо напред, марш! 

       Заповядал да целунат ръка поред на всяка от окошарените нощес мутри. "Като има грешка, има и прошка" - народът го казал. Което ще рече, че и полицията понякога бърка.




       Както сбърка, да речем, като смля от лобут студентите край парламента, дето се радвали и веселили да отпразнуват, че правителството на господина с хубавия алаброс******** се килна да пада. Пак добре, че се размина без трупове, съдрани носове и уши, без уста разчекнати и разпрани!

       Господин министърът на полицейските работи********* вечерта след таз ювелирно изпълнена акция обясни от синия екран какво станало. Човекът си беше готов за Баща на нацията


       Народът е палаво дете. Остави без надзор тоя тъкмо демократизиран народ и току-виж изкипял млякото, къщурката катурнал с коминчето наопаки, а пищялката на локомотива затапил, та да гръмне цялата политическа менажерия. Тъй че допустимо е чат-пат да има и насинен някой задник, скъсани уши, избити зъби, ама то е заради душевното здраве на нацията. Партията-ръководителка и сега мисли вместо нас, бди над нас. Тъй че да следваме командите откъм единствената автентична стогодишната партийна централа. Инак – лошо!
________
* Ламски, греши, понеже: 1. Нейно величество кралицата на Великобритания (на вид отрудена зарзаватчийка от пловдивския квартал Коматево) не се е засилила завещание да прави, и 2. – Името на сина й не е Рудолф (като елена на Дядо Коледа), а Чарлз.

** Тотю бърка думата, по това вероятно полковникът веднага разбира с кого говори.

*** Пловдивски жаргон: обрал, изял, отмъкнал, обогатил се с измама.

**** Плискали се.

***** В случая: самолетно гориво за реактивни двигатели.

****** Писател от ерата на СССР, чието име в България се ползва и като нарицателно за служител или информатор на МВР.

******* Околността. 
******** Жан Виденов (1959).
********* Николай Добрев (1947-1999) – министър на вътрешните работи в правителството на Жан Виденов (25.I.1995-11.II.1997).


ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...