Който не си знае предците и не любопитства как са живели и за какво са си мечтали, става плячка за лъжите на философстващи жалки-отродници и лицемери. Живей като обикновен човек и бъди благословен, ми е девиз от детските години. Побелялата г-жа Дора Попова, първата ми класна от I до IV клас в пловдивското основно училище "Сашо Димитров" край улица "Гладстоун", се оплакала на майка ми: "Градя му пиедестал пред класа на вашия Гьорги, защото виждам – има качества, и емен-емен, ще го давам за пример, а той вземе, та пак направи от неговите магарии и пиедесталът му се срива, всичките ми усилия хвръкнат по дяволите". – Аноним (1947)
4 jan. 2017
ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (3.)
Питал съм го как е било в детството му, какви игри, какви радости, какви неща са го изпълвали. И той замълчава, пък ще се тросне: "Какво толкова, детство като детство! Гонехме парцалената топка, цамбуркахме из реката, навъртахме се около военното поделение". И в Харманли, като във всеки тогавашен град на Балканите, хлапаците се делели на махали. Така беше и в моите детски години (1954-64) в Пловдив. Еднообразният за момчурляка животец на възрастните за някогашния харманлийски хлапак се оживявал единствено от любопитството му към военните занятия: маршировка под строй на плаца, коне, карабини, каски, оръдия, гаубици, танкове, камиони, мотоциклети, карабини, картечници.
Близостта до граничната бразда за израствалия в Харманли мъж през периода на грандиозни за Европейския континент катаклизми влияело и върху детските им игри. Правели си от оризова хартия и градинарска тел балони: със запалената напоена с газ гъба вятърът отнасял хвърчилата им на юг, към Гръцко. А маршируващите дълги колони пехота, кавалерия, редици конни впрягове, влачещи дългоцевни оръдия, плюс скрибуцането, бумтежът и грохотът от веригите на танковете, пушекът, а и ръмженето на военните камиони и мотоциклети, резките команди над множеството мъже в униформа, с голяма раница на гърба, лъсната карабина в ръце внасяли уважение и трепет заради някогашната ни Българска армия, за разлика от днешната "армия" на Тагаревци, на която налагат да обслужва чужденци.*
Оттук е влечението у петимата братя към всички онези нововъведения във военната техника: могъщи двигатели, скорострелни оръжия, зенитки, гаубици, бойна авиация, дирижабли, подводници, торпили с тонове взрив, огромни бойни кораби, далекобойна артилерия – все характерни за света в навечерие на касапницата, известна днес като Втората световна война. Фактът, че само на трийсетина километра чужда армия се въоръжава до зъби и готви нападение, както пишели вестниците, над Отечеството ни. Че срещу кого друг онези там се готвят да воюват! – развихряло момчешката фантазия. Политиката си е политика, политиците и вестниците си плещят, каквото им е от полза; юношеството, обаче, си има своите илюзии и път през поколенията българи от далечната 1878 г. насам. Сигурен съм, тук за нашенеца пръст в онези времена имат и Русия, Германия, и лицемерните ловки политици на Британската империя, става ли дума за война.
Петгодишен, изгладнял и без да го усетят по-големите му братя, заети с толкова важните за тях набези из околността на Харманли, Кинчо (Кирил) редовно киснел покрай телената ограда на военното конно поделение. В консервна кутийка войничетата му отсипвали от войнишката чорба. Вижда ми се странен този детайл от най-ранното му детство, ала всичко си идва на място в картина, която много по-късно след низ недомлъвки или оттук-оттам подочуто от майка ми си съставих. Как така, чудел съм се, синът на държавен чиновник, бирник, който борави с купища пари, ще да стигне до положение като просяче да се навърта край войнишката бака за коматче хляб и паница зелева чорба! Колегата математичка Катя Димитрова (1955), оказа се, била по майчина линия свързана с Харманли. Подпитвала майка си за семейство Бояджиеви и ей какво научавам. С най-малкия от братята майка й на Катя учела в един клас, в една и съща махала отраснали. "Бяха най-бедните – рекла, – а майка им беше много строга към тях, като орлица ги коткаше край себе си. Прилежен и чист беше Киню Крадикотака (детския му прякор), може и да е гладувал, но не съм го чула да се оплаче."
Друг фрагмент... Когато се ражда последният брат, милозливи комшии довеждат в дома на бирника заможни двама бургазлии – бездетни мъж и жена, при лехусата** Динка (Господинка); увещават я да си даде бебето за осиновяване, така ще да е по-харно и за детето, и за бедстващата челяд. И се надига родилката от постелята: "Рожбата си аз не давам. Ще я изнесете само през трупа ми".
Първородният й Димитър (Бате Митко) все около майка си се навъртал. Вторият и третият (Дончо и Атанас) скитали из бахчите или по дворовете с овошки. Четвъртият и петият, Стефан и Кирил с разлика помежду им две години, били в юношеството и младостта си неразделни. Когато, едва 15-годишен, най-малкият брат Киньо зарязва бащин дом и дохожда след Бате Митко и Насо Гащара в Пловдив, наема се да разбичва трупи при някой си арменец Ончо, при условие да учи занаят и срещу храна. Живял за кратко в дома на най-големия брат Димитър и жена му от Хасково Фанка. Вземат го в казармата уж за едногодишна служба, че като пети син в семейството ползвал отстъпка, която привилегия не му спестява участта единствен от петимата братя да се окаже на фронта срещу оттеглящите се бойни части на немския Вермахт в дъждовната ранна пролет на 1945 г. Подпитвал съм го как ли не за преживяното по бойните пътища на Югославия и Унгария, и особено в касапницата в района на селата Драва Чехи, Драва Полконя и Драва Соболч. Все едно камъни вадех, не искаше да говори. Та повечето неща чрез майка ми съм научавал.
Връща се в Пловдив от фронта с войнишки Орден за храброст ІІ степен, измършавял, слаб, безпаричен, а в жилището на брат му съпругата Фанка от Хасково излиза ядосана на вратата на третия етаж в онази къща, която обитаваха под наем – две малки стаи и салонче, на улица Хъшовска" №11 (сградата си е там и досега), и му посочва стълбището: "Тук за теб, Киньо, място вече няма". Наложило се зимните месеци да нощуват, опрели гръб о гръб, с другия чирак върху черга, метната над купчина талаш на тезгяха в мебелната работилница на Иван Радичев на улица "Франклин Рузвелт" №10, пресечка на улица "Гладстон". Неугледната едноетажна сграда си е там и до днес). Шест-седемгодишен, носех на баща ми хляб и две канчета със сготвеното от майка ми в избата на улица "Ниш" №4 за обяд.
Отнасяше се с подозрителност, граничеща с отвращение към всичко, що се отнася до политика, и към всичките онези приветливи тарикати, които се занимават с политика. Защо! "Ний занаят учим, от сабахлен до вечерта трупи разбичкваме, а в Пловдив след техния Девети септември плъзнаха едни перекендета, дето ги мързи да работят и къде двама, те там: лозунги крещят, реч държат. Вързаха по една червена лента на ръкава, па станаха новата власт". То му бе обяснението. За Тодор Живков, докато вечеряме и го показват по телевизора в кухнята: "Тоя клъвтун пак се появи".
Канили го да се включи в политическа дейност, нали е бивш фронтовак, но той не понасяше всичко онова, което вони на политика; политиката за него си остана пошло занимание за лумпени, за пропаднали хора, та се бе записал в ДОСО (Държавна организация за съдействие на отбраната) и до 1960 г. участваше в мотоциклетните кросови надбягвания, които по онова време общината уреждаше няколко пъти годишно по централните градски улици. Платното с надпис "Старт" опъваха над булевард Руски, точно под Търговската гимназия. Оттам с пукот, рев, пушиляк глутницата кросаджии поемаше към Централна жп-гара и скалистите склонове на Бунарджика, до пирамидата с кости на Руски войници, отървали ни от т.нар. от сегашните отродници "Османско присъствие". И сетне кросаджиите с рев и пукот се втурваха по Пещерско шосе. Състезателното трасе прекосяваше Царския остров, където сега се плискат водите в канала на Гребната база, до село Оризари, и пак по Пещерска и по улица "Васил Априлов", за да приключат встрани от Парадния вход на ДНА (Дом на народната армия), точно срещу някогашното Комендантство на улица "Иван Вазов" (бивша "Станционна"), дето с многолюдната шумна тълпа ги очакваха началници и официалните високи гости от София. Имената на пловдивските кросаджии се носеха от уста на уста, това бяха герои; и макар мълком, тайничко се гордеех с моя баща, който бе един от героите, наред с Бакърджията, Чапая, Манчоолу, Георги и синът му Гавраил Мачев, Байката и разбира се, и татко сред тях, известен като Киро Чеха. Те бяха кумир за много хлапаци под тепетата.
За състезателния му 200-кубиков "Цюндап"... Три мотоциклета от тази немска марка смени, произведени все около 1937-38 г, но за тези негови мотоциклети по-нататък ще разкажа. Вместо фара и от двете страни под седалката за кросовете монтираше елипсовидни три табели с номер 45. Вероятно този номер, смятал, му носи късмет – напомняне, че оцелял в сраженията из Сърбия и Унгария и се върнал в Пловдив без драскотина.
Бе се абонирал за вестник "Патриот" и за двеседмичното издание "Авто-мото", по-късно сред купчини вързопи с годишни течения на тези издания открих и богато илюстровани списания за военна техника от онова готино, романтично за хлапак на бедняци време: хидроплани, дирижабли, ракетни схеми, военни кораби с настръхнали оръдейни дула и кули, морски мини, бързоходни бойни катери, торпили. С часове в юношеските си години съм разглеждал пожълтели страници с рисунки и снимки на бойна техника. Но коженото му яке и ботушите му за мото-крос обаче не посмях да облека.
Бях тринайсетгодишен глупчо, когато един петък у дома татко се появи с новичка червенка 100-кубикова чешка "Явета". Каза и, че като за подарък я купил. Боже мой! – За мен! Седмица по-късно, когато ме видя как лудешки препускам сред облаци от прахоляк пред възхитените очи на махленските дечурлика, отсече: "Докато съм жив, ти мотор повече няма да яздиш" и на следния ден чудната "Явета" изчезна. Онази година живеехме пак в чужда къща: у Фъргови, на улица "Люлебургаз" №17, майка ми все още кърпеше чорапите ми, като пришаваше парцалчета на по-яките дупки и естествено на тази улица, успоредна на Пещерско шосе, правих моите демонстрации.
.jpg)
.jpg)
