Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 5 март 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (82.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (82.)

  В действителност май заприличвам на Суан, който – излекувал се от любовта си, въздиша: "Трябваше ли да си пропилея живота заради жена, която дори не бе мой тип!" Понякога се случваше – тайно, разбира се, да се проявявам и като глупак; изискваше го елементарната хигиена. 
  Жан-Пол Сартр, "Думите", изд. 1967, с.113

   12.06.1999.
  И най-сложната ситуация, в която може да се окаже човек, в основата е нравствен казус. Изборът на решение само видимо е материален. И тъй като никой между нас не е свободен от нравствените императиви, както това е и в гробището, всички сме равни пред съвестта – и кралят, и шутът, и отрупаният с престижни знаци, ама и нищият. Венец на нравствеността е човеколюбието – доверието към човека е ключ за решаването на най-сложни проблеми в живота. Да погледнеш към престъпилия моралните норми със съчувствие, т.е. с разбиране и обич, за това се иска особено вътрешно равновесие, което е сила; и от тази сила зависи и опрощението, което ще дадеш... или няма да дадеш.

  Ако религиите заповядват, изкуството обяснява чрез образи, сюжет, настроения, накъсо казано, чрез внушение. Най-доброто в световната литература се занимава изключително с гърчовете на душата пред изискванията да бъдеш човечен. Да си човечен обаче не значи да правиш компромиси със съвестта си: всъщност, богът или Христос е очовеченият образ на съвестта. Така че божественото е у всекиго от нас. Антигона и Хамлет, Тартюф и Големанов са все одухотворена илюстрация на усилието грешникът да се спогоди с вътрешните си напрежения, с бесовете, които ни предизвикват или изкушават.

  Не ми говорете колко е величествен богатият, властният, прославеният! Сократ е бродел не с венче от маргаритки или лавров венец, ни с пищна царска корона: най-накрая благодарното общество великодушно му позволило сам да изпие чашата с бучиниш. Случайност ли е, че древните философи бягат от суетата, не желаели да блестят нито с дрешки, нито пък с физическа хубост. Гениалният тип обикновено е с вид на лунатик – разхвърлян във видимия свой живот, неугледен за порядъчните граждани. Външното, показното, повърхността не го блазни – ходи като отнесен, понеже вижда... именно, понеже вижда отвъд видимото.

  А колко уют има в младата женска плът, в плътското! И какви сладки изкушения, Боже мой! Богатство... Слава... Влияние... Сексуални авантюри... Рискове... Пищни трапези за самодоволството и жаждата, в най-широк смисъл изречено. Да посадиш дръвче, къща да построиш, деца да родиш и отгледаш, да изпиташ болест и после с оздравяването да излизаш из болката като из пещера. Къде е Златната среда, дето дух и материя се срещат, без да се нараняват и без да воюват помежду си? Като че това е въпросът над всички въпроси. За себе си какво да река: в светилищата ми е мразовито, в обикновения живот ми е харно. Грешната душа ми е по-интересна от подвига на праведния. Атанас Далчев
*: "Великите произведения ни възхищават, но едновременно и ни обезсърчават – отпускаме ръце пред тяхното съвършенство", а кокетничи: "Аз се прекланям през честността, но – нека признаем, честните хора имат тясна душа, на тях им трябва големият жест. Те не могат да пожертват дори парите, които не са техни. И как ще простят чужди грешки, когато не са в състояние да простят своите?"

  И тъй, каква ли скука е в Едемската градина! "И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло; и сега – да не простре ръка, че да вземе от дървото на живота, та – като вкуси, да заживее вечно. Тогава Господ Бог го изпъди от Едемската градина"**. Лошо ли е сторил Господ Бог?!

  Игуменът на мъжкия манастир "Свети Никола" над Калугерово, както го представя в "Записките" Захари Стоянов, ми напомня чертите на дядо ми Борис. Някакъв вид старозаветен гняв и безкомпромисност излъчва съвсем не смиреният нрав изобщо на калугеровци – докачливи, работари и корави стопани, несвикнали току-тъй да се подчиняват, та и влизащи в кръвопролитни побоища с върлуващите тъдява турски чапкъни. Този игумен – именуван отец Кирил, е сред тримата спътници на отчаяния Бенковски в последните му часове и минути.

  "Останалите ми другари копачи, широкоплещести селяни и здрави селянки, червените крака на които мятаха жълтата пръст по гърба си като кобили, пееха и се смееха помежду си. Скоро тия обърнаха внимание на моята изнеженост и некадърност да извивам мотиката и така станах им добър предмет за забавление" – част от описание, посветено на калугеровчани***. В къщата и двора на такъв един чешит от калугеровския корен на майка ми мина може би най-най-хубавата част от ранното ми детство. "Понеже му беше първи внук, беше любимец не само на тате и цялата рода, но и на няколко къщи наоколо" – каза ми леля Виолета при последния ни разговор. Ще се повторя може би, като спомена, че Борис Дявола ме вземаше на оран от четири-петгодишен пикльо. Отиваме сами двама на нивата, там разпрягаше рижавата кобила Лишо (по-късно черния пайтак Дорчо) и я запрягаше в плуга, а мен курдисваше да му водя кончето в браздата. Когато залитах и се препъвах из едрите буци лепкав антрацитено лъскав чернозем и току увисвах на юздата, сприхавият ми обичлив дядо разклащаше камшика над главата ми и току изръмжи нещо по турски, от което ръмжене помня само "кьопек-оло-сън", което ще рече кучи сине на чист български. В работата озверяваше, държеше се като душманин. Не случайно майка, лелите ми, вуйчо – всичките му деца, пред мен едно и също са се оплаквали: че ги яскал (насилвал) по-зле от аргатите, че своите не оставял крак да подвият. Ей такъв невъзможен, див, но и рядко целенасочен, пресметлив стопанин бил дядо. От друга страна, правили са ми впечатление жестовете му към този и онзи само затова че по своему почувствал човека мил на сърцето си или по причина на някоя лична, само нему понятна авантюра.

  Пето поколение съм от калугеровския корен. Когато видял за първи път бъдещия ми баща, Борис Дявола ядно измърморил към щерка си, която по общо признание носеше неговия сприхав характер и му била любимката – единствено нея пратил да учи във висше училище: "Па що си ми го довела тоя? Я, какъв е нежен и хубав като мома! Този ли ще ти бъде мъж?" А когато бъдещият мой баща, наскоро прибрал се от фронта със залповете и трасиращите куршуми, които дъртият Дявол едва ли е и помирисвал, посегнал към панера с лютите чушленца, отхапал, па оставил върлата отрова настрани, срязал го: "Като не траеш люто, що зяносваш!"

  В моите си детски представи този зъл дивак Борис го възприемам като Бог-отец, като старозаветния Господ, чиято лична философия се свежда до "Зъб за зъб, око за око!" И защо тази привързаност у мен към него ли? Защото под грубата черупка – един от малцината наоколо му, усещах неподправената му строга обич. Излизал той някога си да ме поразходи по пазарджишките улици, три-три и половинагодишен, и говорел после: "Брей, това дете голям човек ще стане. Като върви, ръцете си отзад държи, гаче е за господар родено". Той – сиракът, израснал с горчивите вдовишки залци, си мечтал внукът му стопанин да бъде. Та си мисля понякога: такива корави българи биха ли позволили България да загине? И какво само не стори властта да прекърши самочувствието и националната чест именно у този род стопани!

  
БЕЛЕЖКА:

  Докато набирам текста, писан преди седем години, като си вадя очите посреднощ на компютъра, виждам какъв смешник
, какво пале е някакъв си бивш възпитаник на марксизма и болшевизма, който от два месеца настоятелно ме агитира да гласувам за Иван-Костовия кандидат за президент. Любимият на натрапчивия философ Иван Костов е духовно джудже, поставя ли го край Борис Дявола от калугеровския ми корен. Това си мисля сега, без да смятам, че мнението ми е меродавно, особено що се отнася до политик, в моите си лични представи – символ на унижението ни като българи пред Западна Европа и Щатите. Та наглостта на червения агитпропчик за каузата на тъмносиния лидер на ДеСеБе наистина ми се вижда болестно състояние, което освен за страх от възмездие, друго не ми говори. Но като не съм специалист по този вид заболявания, спирам дотук.

  Пловдив, 26 септември 2006 година


Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 5 маr. 2020
___
* Атанас Далчев, "Фрагменти", изд. 1967, съответно с. 22 и с. 71.
** Библията, Книга Мойсеева, гл. 3.
*** Захари Стоянов, "Записки...", изд. 1983, с. 273. Бел.м., tisss.