Но Париж е безкраен и многолик и всеки, който е живял в него, го помни по своему, не тъй както другите. Ние винаги се връщахме в него, както и да се променяхме, както и да се изменяше и той, независимо дали ни беше трудно или лесно да отидем там. Париж винаги заслужаваше това – каквото и да му отдадеш, ще получиш равностойна замяна. Но аз описвам Париж в онези далечни дни, когато бяхме много бедни и много щастливи.* – Ърнест Хемингуей (1899-1961)
30.10.2008.
ИЗПАДАМ В ПЛЕН
Изпадам в плен
на всякакви измами и лъжат ме
тъй, сякаш съм глупак, от мен тук
по-наивен просто няма и доверчив
докрай оставам пак. Купуват ме и
ме продават, само достатъчно е,
че им вярвам аз и може би в
това е мойта драма, че срам ме е
дори да ревна с глас. В съгласие у
мен живеят двама – наивник и
щастливец, та напук чувал жито
заменям с наръч слама и вадят ми
душата със памук. Тъй милозлив
към тариката мазен, пред
грандомана – в смут на колене, не мога
истински да ги намразя или да им
обърна гръб поне. На всякакви
небивалици вярвам, крадеца да
пожаля съм готов, на лицемера с
гордата му врява отвръщам с
най-смирената любов. Ала каквото и
да стане, зная – щастлив родил
съм се на този свят и чувствам се
почетен като в Рая, където за
мизерника е ад.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Рlovdiv, edited by 21 dec. 2020
Илюстрации:
- С по-малката ми дъщеря, когато бяхме бедни.
- Играчките на моите деца бяха празни буркани.
–––
* Последният абзац от издадената посмъртно книга на Ъ. Хемингуей "Безкраен празник". Бел.м., tisss.
"Човекът е струна, опъната между животинското и свръхчовека над пропастта" – Фридрих Ницше (1844-1900)
16.08.2004. ВЪЗЛИ И БРИМКИ (2)
Речник: Кюляф (пер.-тур.) – изигравам, измамвам, клопка и
кофти номер, да скроиш клопка на някого: Скроиха му кюляфа. Събота, 14 август,
към пет подир обяд с Емил* ходихме до Рогош. Емил се запита пред заключената
метална врата към двора: "Дали има някой тук?" Аз пък стоя при
колата. Чувам Емил да си говори: "А! Показа се една жена. Тодор тъкмо се
хранел". След малко Емил продължава: "Ама той май ни видя!"
Минаха се още няколко минути и виждам съненото лице на Чонов, който идеше откъм
пристройката, където му е и печатарската машина. Що ли първо там се е завтекъл?
– минава ми през ум.
Седнали сме край маса пред селска лятна кухничка. Емил си мълчи, мълча и аз.
– Докрая на седмицата книгата му ще е готова – рече Чонов
към Емил, преди да съм отворил уста, – ама чакай все пак да чуем и синът какво
ще каже... Хей, Стояне!
Откъм приземния етаж на кат и половина къща се появи
по-големият от двамата му сина; гледа ни на верев трийсетинагодишен момък от
пет-шест метра разстояние и не изглежда кой знае колко зарадван.
– Докъде сме стигнали с книгата на Бояджиев? – пита Т.
Чонов.
– Каквото си ми подготвил за печат, отпечатано е – рече
Стоян видимо безразлично, безизразно – остава да налепиш последните двайсет
плаки за промиване, за половин ден книгата му е готова.
Т. Чонов се обръща към Емил:
– Имам за ден и половина-два работа, и книжното тяло ще е
отпечатано.
– А корицата? – питам.
– Корицата ще я подготвя за печатане на твоя компютър –
рече. – В понеделник или или вторник ще ти се обадя. Ще дойда да я извадя у вас
корицата, че моят компютър нещо се е скапал тия дни.
– Няма ли да те забави тази корица?
– А! – обади се синът. – Това е лесна работа. – И вече към
баща си: – Ти ми подготви паусите, налепи ги, да изкарам от тях плаките, и няма
проблем.
– Ето!... Нали чухте?!... Той обеща! – обърна се Т. Чонов
със светнали очи към Емил и към мен. – Абе, в края на следващата седмица
петдесет екземпляра ги имаш готови.
– Значи, 23 август най-късно – уточни Емил, и вече към мен:
– Виждаш ли! Няма що да се безпокоиш.
Година, две, три години и по-късно книгата ми ще е на
купове печатни коли в трите горни стаи на онази къща в Рогош, но това в
августовския около обед тогава нямаше как да знаем ни аз, ни приятелят Емил,
когото бях кандърдисал да ми бъде свидетел, когато говоря с печатаря.
Сдържаният Емил бе причина да си дам ръкописа за печат на Чонов, Емил ме
уговаряше, като се колебаех дали да се доверя на хубавия човек.**
Пожелах да видя поне лист отпечатан на печатарската му
машина, и Т. Чонов донесе няколко листа отпечатани върху офсетова хартия:
– Това е макулатура – казва.
Мернах цифри върху страниците от книгата ми върху листа...
256. Натискам фаса в оплескания, пълен с черешови костилки пепелник, скочих, и вече – към Емил:
– Да ставаме!
А припирах не само от съклет, от нерви, ами понеже имах
предвид ето какво... Като го уговарях да мръднем до Рогош (необходим ми беше
като свидетел), Емил бе казал, че ще пътува с жена си към морето на следния
ден, пък багажът му не бил подреден. Сега обаче на Емил вече не му се ставаше
от масата пред лятната кухничка у Чонови.
– Чакайте де! Ще направя кафе – надигна се Т. Чонов.
– Не ми се пие кафе – каза Емил, но запали нова цигара.
– Е, ще сложа едно кафе за Жоро – настоя Чонов и хлътна в
сумрачното стайче към кухничката.
Докато чакаме да се свари кафето: защото все пак и Емил пи
кафе, та докато чакаме да свари кафето, Чонов заговори за новичкия брой на
своето списание "Плесница"***. Изнесе свитък с около двайсетина
страници на снежнобяла офсетова хартия. Познах си хартията, която бях докарал –
2 000 листа финландска офсетова допълнително, та жигулата ми стържеше с
калобрани по асфалта. Чонов взе да ни чете от есеистичната статия на Владимир
Свинтила по темата "Завистта в българските литературни нрави около
1900-1920 г.", ако се не лъжа. Чете красиво, изразително половин час, може
би и повече от половин час.
– Препечатал съм в списанието и десетина страници от твоя
"Ламски", нали нямаш нищо против? – рече Чонов по едно време; не
питах какво точно решил да препечата.
Няколко пъти подканям Емил да тръгваме, а Емил не изглежда
да бърза. И тъй, час и нещо въртим-сучим мухабет за това колко гадости имало
сред нас, българите, и как сегашното младо поколение, според Тодор Чонов,
нямало нищо общо с респекта към възрастните, който респект го е имало в
"нашето поколение с Жоро", както се изрази.
– А чувал ли си за... – Тук Емил спомена името на многообещаващ пресен автор на изящно написан роман на съвременна тема. И се
отплеснаха с печатаря да обсъждат и тази явно оптимистична, радваща вест за
някой си Иво Балев (1977) от Русе.
Като подкарах най-сетне към Пловдив (Т. Чонов седеше както
часовой на пост пред желязната врата на двора, докато си обръщах жигулата на
улицата), Емил въздъхна:
– Нали ти казах! Книгата ще ти я отпечата.
От всичко, което чух през този ден от Чонов: извъртели са
на печатарската машина целия тираж от 250 екземпляра, а печатарят се кани да ми
даде едва петдесет бройки от книгата. Което от своя страна означава, че
епопеята с печатането на книгата ми ще продължи да се точи поне докато не платя
на баща и син Чонови още триста, па и кой знае още колко лева над общо хиляда и
двеста лева, които са ми разходи само около дейността им дотук. А от какъв зор
синът едва сега ми се появява на хоризонта, като в писмения ми договор с Тодор
Чонов Стоян не е споменат. Но Стоян има претенции, и за себе си човекът
вероятно е прав. Крив ли съм, че баща му ме излъга с цената на хартията? Това
колко струва реално единствено проверих, друго не съм проверявал. Платил съм
хартията (2000 листа офсетова плюс 3000 обемна вестникарска). Платил съм
консумативите за печатане: мастила, пауси, плаки, промиване на плаките, тонер
за принтера, за гориво – за да си джиткам с колата до Рогош и обратно.
От 4 август, когато последно по телефона водя разговор с
печатаря, до този момент по книгата ми нищо не бе пипнато, през това време
човекът е печатал вероятно други книги, други нещица, правил си списанието,
което – доколкото разбирам, ще се появи на бял свят и вследствие купените от
мен материали за печат. Трябва да съм весел и щастлив, че ще си видя най-после,
след четири месеца – от 20 април досега... книгата отпечатана, но що ли хич,
ама никак не съм щастлив! Напротив, все по-тревожно ми е.
Снощи по телевизията гледах филм за най-грандиозния строеж
на всички времена, открих и послание лично до себе си... Прокопаването на
120-километровия Панамски канал е съпътствано от велики неприятности. Трябвало
настойчивост и отстъпление от красивата мечта в най-съвършения й вид,
необходими се оказали към четирийсет години копаене, гибелта на 28 хиляди
работници, огромни допълнителни финансови разходи, докато идеята все пак бъде
изведена, осъществена и утвърдена на бял свят.
Тъй че нищо ново под слънцето!
Преди това Тодор Биков**** ми погостува. Ето в този същия
съботен ден се случи и още една история. Залетях се от съклет да пия кафе в
кафенето до павилиончето на Маруф. Седя, отпивам си от кафето и си губя времето
с една кръстословица. Точно в дванайсет часа по обяд сянка падна върху
масичката и чувам Емил:
– Ето го Жоро! Знаех си аз, че тук ще го открием.
Търсили ме по телефона Емил и Тодор Биков да съм помогнел
Биков да научи как се работи с компютър, че Биков тъкмо го назначили за
административен "директор", както каза самият той, в елитно
пловдивско училище. Попитали го може ли да работи на компютър; рапортувал
храбро: мога! В дипломата си от университета иначе имал отлична оценка за
работа с Word, Excel и пр. на компютър, а милият още си мисли, че компютърът се
включва лекичко от контакта за полилея в хола, демек, бъкел не знае.
Та оставихме Емил да си върви у дома, а с две коли – моята
жълта, неговата алена, поехме към къщи, аз – напред, Биков подире ми. Два часа
му показвам как да включи компютъра, как да го изключи, как да влезе в
програмата Word и пр., откривам, че до момента човекът не се е докосвал до тази
техника, гледа я умно като теле железница.
Сядаме после в кухничката ми и дъра-бъра, дъра-бъра, няма
да бъбрим за жени, за момичета, я, ами, като интелектуалци, ще говорим за
книги. И Биков взе да се горещи.
– Още като ми каза Емил, че при Чонов си оставил ръкопис за
печат, викам му: Емо, кажи му с тоя селянин да не се захваща, че ядове ще бере! А Емил ми вика: не говори така, Чонов ще му свърши работа!
Мъча да успокоя ядния Биков, а като баш пазарджиклия, той
продължи да се пали:
– Георги, изненадваш ме с твоята мекушавост. Бе, вземай си
материалите и бягай от този тарикат, защото ще те лъже и ще дои пари от теб,
колкото може. Това е неетичен човек, един завистлив прост селянин. Не си ли го
разбрал досега? Аз съм му сърбал попарата, и ти казвам: ще те разтакава, за да
издои повече пари от теб... И после ходи да се хвали в кръчмата: "Аз този
така го изработих, аз от него толкова изкярих". Това е завършен мошеник.
Учудвам ти се как го търпиш досега. Та в Пловдив има стотина печатници, аз ще
те ориентирам къде да идеш. Мислех те за твърд и безкомпромисен, особено като
чета твоите материали. Направо ме изненадваш! Ако съм на твое място, ще ударя с
юмрук по масата и в кучи гъз ще го навра този селски мошеник.
Домиля ми за Биков, като го гледам как бързо се разгорещи,
та пак го успокоявам:
– Чонов не е случаен човек. Доста неща научих от него по
програмата PageMaker. От Чонов може да излезе добър съдружник, ако се научи да
си спазва обещанията.
Клати глава:
– Бя-я-я-ягай! Бягай от него, докато не ти е смъкнал и
кожата от гърба!
Играхме шахмат после: по негово настояване, когато съгледа
в хола таблото за шах със строените фигури барабар с шахматния часовник. Към
четири подир обяд звъни Емил. Бяхме се вече уговорили в шест да го взема от
павилиончето при Маруф, за да се разходим до Рогош.
– Жоро, хайде по-рано да идем! – чувам Емил по телефона.
Зарязахме шаха с Биков и поех към Маруф, а оттам с Емил
Калъчев се озовахме в Рогош, пред желязната врата и пъргаво изнизващия се от
печатницата си Чонов, но с вид на току-що станал от следобеден сън, а не станал
от масата, както рече майка му.
Емил е причина да се ангажирам с Чонов, тъй че в случая
Емил ми беше необходим само като присъствие, да разбера какво става с печатането
на книгата ми. Смятам, че не съм нарушил дотук добрия тон в отношенията с
печатаря, ама че човекът отсреща, меко казано, се държи странно, нали не е моя
вината! И не горя от желание аз да съм този, дето ще съди чист човек ли е Тодор
Чонов или не е. Книгата ми "Историйките на ученика Ламски" трябва
след десетгодишния ми труд да излезе на бял свят и всичко друго около
печатането, колкото и нерви да ми струва, е маловажно. Е, съжалявам за Чонов,
добри съдружници можехме да бъдем, но такъв е животът и хората сме разни.
Търсих по телефона Георги Найденов*****. Първо се обади
секретарка някаква: "За кого да доложа на господин Найденов?"
– Щом съм поел ангажимент, членската карта за СБЖ ще я имаш
– рапортува Гошо и добави явно ухилен: – Само няма да се притесняваш!
– Ами добре – казвам, – то за какво ли толкова ми е нужна
вашата карта, ама нейсе!
– Аз ще ти се обадя – приключи Гошо. Добави, че до края на
август началниците на СБЖ са се разлетели и всеки шеф е нейде на майната си в
отпуск.
17.08.2004.
"Когато кажа знам, значи спирам да мисля" –
хареса ми тази реплика от снощния тв- филм, произнесена от героя, който
напомняше Айнщайн. Да очертаеш конкретна тема, по която има куп неясноти, не е
ли стимулиращо за вроденото ни любопитство! Пред мен е чудесната възможност да
разкажа как се ражда и умира един мит, един образ в общественото съзнание.
Никой човек не се ражда лош – в дъното на душата си и най-проваленият тип носи
у себе си вродена доброта и стремеж към лично достойнство.
Любопитно ми е от кой момент нататък престъпващият неписани правила и закони се настървява хищнически и в човека пред себе си започва да
провижда жертвата за издевателства и гавра. Но и как да помогнеш на нечестния, да го изправиш сам пред собствената му съвест срещу фалшивата му представа, че
е герой, демек, че е нещо изключително? От историята с Тодор Чонов, дори ползвайки
настоящите записки, би излязъл, струва ми се, сюжет за цял роман – И това ще е за мен
възнаграждение за преживяното разочарование и толкова напрежение от четирите месеца напоследък.
20.08.2004.
Пълен блокаж! Развали ми се колата. С племенницата Емилия
вчера чистихме двата гроба, на баща ми и на майка ми. Чонов не се е обаждал.
Пак излъга. Свива ме стомах от притеснение, та станах в четири тази утрин да
изровя от шкафа писмения договор, който сам Чонов настоя да ми връчи на 19 май
през масата в ресторант "Каменград", дето го бях отвел с колата да
почерпя за годишнина от първия брой на политическия вестник на първата
Демократическа партия след Десети ноември, в. "Демократическо знаме"
(19 май 1990 г.), моя вестник. Там, внезапно разнежен ли, що ли, Тодор извади
от чантата си чисто бланка за договор.
Рекох му тогава, там, на масата в ресторанта:
– Що ми е писмен договор? Мен ми е достатъчна твоята дума.
– А бе, нищо се не знае. Я си представи, че умра! Така ще
ти е гарантирана книгата.
И аз – въодушевен и нехаен, със замах, едва ли не небрежно
си записах данните и врътнах подпис под парафа на печатаря. Кешки да съм знаел
колко истина е имало в думите на човека край блюдата с мръвки и чашите
пенлива бира, мисля си тези дни.
22.08.2004.
Едва към шест взе да се развиделява. Днес по-малката от
двете ми дъщери – Надя, навършва 29 години и захваща трийсета. Дъщерите ми Вера
и Надя, внучката Невена и зетят Зарко са тесният ми кръг. Бих добавил и Емито,
племенницата Емилия, която ми напомня по лице мен от младите ми години,
например: 1967-1968 г. Вчера от 12,30 до към 20,30 ч. ми гостува Т. Биков.
Поупражнява се на компютъра ми, после играхме шах, и макар да си мисля, че не
съм толкова слаб шахматист, доста безславно падах, па се и косях, че съм такъв
слабак. За сметка на мен, всепобеждаващият Тодор Биков не преставаше да плещи
колко е готин, достоен и пр. Рефренът "Аз съм благороден и великодушен, но
не прощавам на лошите" в разнообразни версии ечеше от устата му.
Говорихме за притесненията ми около Т. Чонов основно, и
Биков ме съветваше да бъда рязък и безкомпромисен. Опитвам се да му обясня, че
ми е криво заради самия Чонов, че българите няма защо да воюваме помежду си...
Понеже лесно е да осъдиш, трудно е да привлечеш един, общо взето, талантлив
човек за каузата България.
– Ама не виждаш ли, че той е обладан от Антихриста! –
възкликва Биков с блеснали зъркели, все така в неговия си патетичен стил.
Мисля си после, че Тодор Биков е чиста душа. А защо ли
толкова яко го изкушава да дели света на бяло и черно? Животът ни предлага
пейзажи с пъстри цветове, нюанси и хиляди отсенки. Още е непрекипяло младо вино
човекът пред мен; надявам се след време тази негова страст да улегне, да се
смири, да придобие по-човеколюбиви нотки обсъждането на когото и да било.
В изреченото от Т. Биков не откривам неговата родова
биография, а гневни изблици на самолюбие. Вероятно и аз съм бил такъв, пък и
сега на моменти съм, но мисля си: не чак до такава степен.
– Всичко около нас е в движение, развива се – говоря му, –
и нашите оценки съвсем и в никакъв случай не са меродавни, нито са Истина, а са
само личната ни представа за човека и света. Възможно е оценките да се
променят, да се доуточнят или дори да открием след време, че сме грешили спрямо
това и онова, спрямо този и онзи. Когато преценявам, интересува ме
перспективата, и не просто едно застинало състояние на нещата. Нищо не е
случайно в нашия живот, та питам напористия разгневен Т. Биков:
– Кой вятър, какво, според теб, кръстоса твоята пътека с
моя път точно сега?
– Не знам – отвръща, – някой ден и това ще разберем.
Като прочете пасажи, където съм го споменал в ръкописа
"Въведение" ("Дневникът на един пловдивчанин"), с първите й
четиристотин страници препис на пишещата ми машинка, въодушеви се:
– Ако решиш да я издадеш, мога да ти намеря спонсори, а
може да бъде отпечатана и под егидата (под табелата, демек, бел.м.) на Клуба на
културните дейци в Пловдив.
– Това е едно много красиво пожелание – втренчих се, – но е
неосъществима мечта. Ние сме България. Не сме благосклонни към разните му там
културни финтифлюшки и пр. засега, поне както я виждам нацията ни, докато сме
живи ние с теб. Ама ти не се тревожи, убеден съм – добавих като абсолютен
наивник, – и тази книга ще издам един ден на мои разноски.
Късно, някъде към полунощ или малко преди това, чувам по
телевизията Маргарита Михнева да казва в разговор in live с водещата Венета
Райкова: "Големите пари сега у нас са у малограмотни и невъзпитани хора, а
и според статистиката, мнозинството от тях са учили едва до осми клас. Е, и как
с такива хора ще станем част от Европа?******
Пред Биков развих вкратце и моята теза: че естественото
съзряване на национално самочувствие грубо е пресечено от т.нар. Освобождение.
Драмата ни като нация е, че все сме били освобождавани, за да изплуват по
върховете на държавата и общността ни дегенерати, родени да рушат и крадат. Ей
тази застояла тиня, шупнала над главите ни, ражда байганьовци и днес –
обновени, модни копия на Ганьо Балкански, персони, хора на грубата материална
изгода. А българската интелигенция е слабохарактерна и нежна, силно уязвима,
съвсем не си е на място и в роля, която трябва да изпълнява. След
първоначалното стъписване веднага подир ноември 1989 г. до болка познатите
бивши управници пак заеха ключови позиции в обществото; те и днес задават
лошите стереотипи на поведение и говорене помежду ни; талантливи творци пък им
станаха слуги и адвокати пред доверчивия народ. Къде са истинските, свързани
драматично с обикновения човек у нас хора на духа?
Тодор Биков събужда у мен рефлексите на учител. Ще ми се не
да променям нрава му, а да му помагам себе си да започне по-високо да цени.
Защото той си има своята мисия, но струва ми се, още неумело работи по общото
ни всебългарско дело. Лесно е да отблъсна Т. Чонов, да го обявя за дребен
мошеник, селски тарикат изнудвач; ала великолепно ще е да избягна
конфронтацията, да бъдем задружни занапред. Не съм наясно как ще стане. Всеки
случай, знам какво искам; знам и че чудо ще е да се случи. Попаднах в кофти ситуация около печатането на книгата ми
неслучайно. Тези тревоги напоследък идват нещо по-ново и важно да ми кажат за
живота ми на простосмъртен, син на великия мълчалив баща дърводелец, до когото
често се допитвам, като ходя на гроба му да изпуша две-три цигари, вперил очи в
избуялия троскот пред себе си.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Рlovdiv, edited by 21 dec. 2020
Илюстрация:
- Тодор Биков – поет и издател на вестник (1966-2016)
___
* Емил Калъчев, писател и дългогодишен редактор в пловдивското издателство "Христо Г. Данов". Заради случая с книгата и затова, че – убеден в честността му, се насадиих на пачи яйца, развалих си приятелството с Емил и поне няколко пъти по-късно, когато ме е търсил по телефона да се видим, учтиво му отказвах уж под някакъв претекст.
** Добавено при преписа от бележника ми, докато прехвърлям текста тази сутрин, 17 май 2007 г.
*** "Плесница на обществения вкус" – Т.-Чоново списание, издавано брой за брой в течение на няколко години.
**** Родом от Пазарджик, родния град на майка ми, главен редактор на вестник "Арт-клуб" и дългогодишен председател на пловдивския Клуб на културните дейци.
**** Шеф на фондация "Помогни на нуждаещия се", известна у нас и в скандинавските страни, виждам моя адаш канен за събеседник в популярни тв-предавания по националния ефир. Някога той ме покани да му стана колега в пловдивското бюро на БТА, ала уволнението от младежкия вестник "Комс. искра" обърка работите; онези хора горе явно бяха разгневени заради статията ми за осмърдяващия Пловдив екарисаж "Примери с обратен знак" от май 1981 г, заради която статия Т. Живков смъмрил първия секретар на ОК на БКП Иван Панев (1933-1990).
****** Има предвид част от европейското културно семейство, от европейската християнска цивилизация в истинския смисъл на понятието, поне тъй я възприех; твърде лично, сякаш на мен говореше. Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (396.) 
.jpg)
.jpg)
.jpg)