Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 30 юни 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (177.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (177.)
  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   25.10.1998., прод. МЕЧТАЯ СИ ЗА ДЪРЖАВНИК...

  Снощи Евгени криминалистът ми подава вестник, където описват как цяло село Старо Оряхово, Варненско, според представа им за ред и закон, прикрива двайсет изнасилвачи на 12-годишно момиче, оказало се в Старо Оряхово дошло на гости от града. Неандерталската задруга прикрива гнусното престъпление чрез съселяните на психопатите-изнасилвачи. Ей тъй си живеем сред фекалиите и силно мечтаем да ни се роди чисто жито. И как става то! (Вестник "Седмичен труд" от 22.10.1998 г.)

  26.10.1998.

  В четвъртък намирам в пощенската си кутия честитка от местната служба на НЕК, Националната електрическа компания, сред най-хищните монополисти в България. НЕК ме предупреждава веднага, употребили са думата "незабавно", да внеса сумата от седемнайсет хиляди и няколкостотин лева, или идва техник и ми прекъсва тока. Четвъртък беше 22 октомври, заплатата всеки месец в училището ни изплащат след 28., понякога със закъснение от три-четири до двайсет дни. От 1 август до днес вече три пъти ходя до канцелариите на компанията да си платя тази сметка и трите пъти служителките на компанията ме отпращаха с обяснението, че изчисленията не били направени, че им се появили проблеми в компютърния софтуер. В момента нямам пари дори един хляб да купя, и не защото съм се разживял, а понеже с аванса от 60 хиляди* реших да платя за изразходвана вода и за сметта на инкасаторките от ВиК (Вода и канализация), да заредя с газ бутилката за котлончето, на което готвя и си варя чай, телефонната сметка към БТК (телекомуникационната компания) да платя и все пак да преживея някак в оскъдицата тези около три седмици. Да, сметките е редно да си ги плащам навреме, но заплатата ми не идва в точно определен ден, а когато районното финансово управление сметне за необходимо да ми се издължи за положения труд.

  И какво се получава в такава ситуация? Хората от НЕК са в законното си право да ми изключат електричеството, плюс съответна според вътрешните им правилници глоба над дължимата сума; а правото да получавам в срок заплатата си държавата не е предвидила как бих могъл да защитя. Право е на монополите да ме притискат, да ме унижават да шетам между канцелариите им, без да съм виновен. Че живеем в подлост и мизерия, е всеизвестен факт. Свикнали сме да бедстваме. Ала как и кому в моята държава да обясня аз – гражданинът, електорална единица, овца за доене и стригане, вечно обреченият нещо да отдава на моята държава – военна повинност, фантастично високи за ниския ми стандарт на съществование данъци и такси, аз – българинът, който плаща за куп несвършена работа от "моите служители"? Между другото, думата служител иде от думата "слуга". Че тези мои "слуги" вече са ми се покатерили върху раменете и ме действат както им скимне: в своите канцеларии си измислят фантастични инструкции и допълнения към обичайните текстове, та да се окажат в изключително привилегированата позиция на вечно имащи да вземат, а аз: уж стопанин, по конституция обявен за суверен на същата тази чудна държава, съм все задължен точно когато ми подсвирнат моите слуги, да препусна в галоп и да им снеса немалката за моето дередже сума. Не дай, боже, да просроча дори и само ден! Глобата, барабар със съответна лихва отгоре, не ми мърда. Никъде не съм прочел обаче в закона, че и госпожа Държавата следва да бъде изрядна към мен и към моя личен интерес на редови гражданин.

  Да предположим, един "слънчев ден на българската демокрация" (според израза на ухилен щастлив тарикат в българския парламент**) нещата в моето отечество се уредят радостно; как да проумее Европейският валутен фонд, дамите и господата – чиновници на Запада, начело с любезната Ан Макгърк и цялата им там европейска цивилизована общност, че моят нрав, характерът, кокошкарският ми манталитет на мижитурка и спринтьор помежду членовете, членчетата, параграфите и алинеите на Тъпия наш български Закон, са за да оцелея не духовно, а физически да оцелея. Че характерът ми е изграден въз основа на подобни хрипове на неуважение лично към мен – гражданина, обикновения българин! За да оцелея в теб, мое мило Отечество, принуден съм да приема целия набор от подобни неслучайни подли издевателства над човешкото ми достойнство и самоуважение. И тъй я караме ние тук, не някакво малцинство, а всички, дето сме имали нещастието да се родим българи в България. Част от малцинството се храни и пои на наш гръб; сметки и данъци по принцип този етнос не плаща, за просрочени плащания никой лихви не му търси; тези хора могат всичко и където си пожелаят да сторят в "моята" държава, защото си имат кой да ги защитава и от чужбина, и вътре в нашето българско Народно събрание, и защото са свещените крави на зле разбраната Демокрация от 1990 г. насам. Ей така чудесно си живеем оредяващите, вече по-малко от шест милиона българи в България. Ние не разполагаме с влияние в сферите на управлението. Изправени сме пред муцуната на пръкнала се след Десети ноември българоненавистна административна система.

  И единственото ми средство, защитната ми реакция спрямо това хищно животно е шикалкавенето, търсенето на пролуки в закона, правен уж за да го спазвам и за мое удобство този закон. "Скудоумна" ли казах! Че защо да е "скудоумна"? Ами защото същата тази държавна и общинска администрация аз мога да я персонифицирам с няколко обидно, високомерно намусени "любими на цял народ" персони на висши политици или технолози на властта. Същата администрация в сферата на т.нар. три власти допусна т.нар. кредитни милионери, шефовете на ред финансови пирамиди, ликвидаторите на националната промишленост и селско стопанство, дори и убийци от бившите комунистически концлагери щастливи да се разлетят по цялата планета, да си устроят животеца из най-екзотичните кътчета на света, че и да представляват моята България в далечни или близки страни с държавна заплата и с атрибутите на моята държава. Към този лъже-елит мутрата се оказва само романтичен аксесоар.

  
26.10.1998.

  Мечтая си за държавник, когото мога да уважавам просто като добър гражданин и добър човек заради нравствените му качества. Навън заръмя. Едва шест и двайсет. Сумрачно и тъжно, ала нов ден тъкмо започва. Човекът по природа е оптимистично животно, ако фанатична някоя религия не му е изпила мозъка. Няма да продължава все така. Ще се появят нов тип личности в управлението и политиката, колкото и за занаят на подлеци да я смятаме днес тази политика. Котката е вперила зелените си немигащи очи, следи ме как шумоля или химикалката ми издава звуци, които само животно-ловец долавя. Толкова фини вибрации изпълват пространството наоколо и вътре в нас!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 30 uni 2020

Илюстрации:
- Чудесен оратор, народен водач в парламента.
- Любимците на нацията израстват в политиката.
___
* По тогавашния курс.

** Александър Йорданов (1952), Избират за председател на Народното събрание Александър Йорданов и става в залата един депутат от неговите, и вика: "Сашо Йорданов да каже писал ли е похвални статии за Тодор Живков във вестник "Литературен фронт". Сашо излиза на трибуната и казва: "Да, писах статии за Тодор Живков, но Николай Петев ме накара!" Избраха го за председател и след месец-два го виждам, върви по Раковска, с него – двама пазванти. Спирам ги, казвам на охраната: "Разкарайте се, щото първо вас ще ви бия". И питам Сашо Йорданов: "Кажи бе, сестро, кога съм те карал да пишеш за Тодор Живков или друг, а?" Той ми отговаря: "Никога не си ме карал! Ама ако не бях казал това, нямаше да ме изберат за председател на парламента!" Вж.  https://trud.bg/%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D1%8A%D1%80-%D0%B9%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D1%88%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BA%D1%8A%D1%82/ Бел.м., tisss.

понеделник, 29 юни 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (176.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (176.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   25.10.1998., прод. ВЕСКО АЛПИНИСТА
  
  "Защо пък купувачът на крадена стока трябва да пострада?" – ей този риторичен въпрос ми зададе Веско Алпиниста от съседния вход. "Аз – казва – да съм, няма да пусна полицая у дома, ако ще и с прокурорска заповед да е долетял. Купил ли съм? Купил съм. По-нататък да се оправят с крадеца!" Но ти нямаш документ за покупка, следователно ставаш съучастник в престъпление. "А бе, не ме интересува! Броил съм пари и пред съвестта си съм чист." Ей тъй ме сиктирдоса Веско, когото преди години също бяха ограбили, та се принудил да се обзаведе с немска овчарка, едра колкото магаре, и се усмихва към съседите наоколо, сякаш тъкмо е забил байрака ни върху Еверест: "Законите ни са калпави, ние какво сме криви! Нека да са строги законите, тогава да видим крадецът дали ще вири глава!" Доколкото схващам, като интелигентния Веско – змс Веселин Чаушев*, един от нашите, с чиито постижения в алпинизма можем да се гордеем, разсъждава мнозинството българи. Лесно е да се каже: тези наивни глупави хора грешат, по-трудното е да се опиташ да ги разбереш.

  Моят народ е приучен някой друг да носи отговорност за липсата на респект към закона и обществените ни институции. Животът в условията на "най-прогресивния обществен строй" превърнал стопанина, загрижен за държавата си с взискателност и самочувствие, в хленчещ мърморко. Как да обясниш колко от всекиго поотделно в личните му дела зависи тази държава! Може ли хем да си комбина с престъпника, хем чист като момина сълза пред закона, и по-зле: чист пред съвестта си? Този род софистика май че не я разбирам. Съседите обаче това ги устройва като че ли. Нещо повече – всеки от нас има основателни претенции, че държавата ни нехае за имота, здравето и живота му; законите, правени по западен образец, в Българско – оказва се, обслужват "бизнеса" на престъпника, не и мен, гражданина. И какво ми остава на мен, гражданина, освен да се приспособявам, т.е. да тръгна сам да се договарям с престъпниците от всякакъв сой, които, така и така, държавата ми – т.е. държавната администрация на днешната наша демократична уж Република България, закриля! Как се променя начин на мислене, с който сме израснали и вероятно ще си умрем?

  Така чрез своего рода алхимия на общественото безсъзнание престъпникът вече престава да е престъпник, превръща се в "окумуш адам, в храбрец, дето куршум го не лови" (имаме го във фолклора). Герой е, защото вече е рискувал, отвоювал си е, значи, правото тълпата сънародници да го възприема от подвига нататък с почит и респект. Тези измежду нас са скритите лидери на сегашния българския обществен живот: наглецът, бабаитът, ехидният грубиян (от Батето** до сополанкото крадец в района на Лъвов мост). И ми идва на ум изречено преди 2500 години от древния роб Езоп "Всеки остров получава властта, която сам е заслужил". От тълпа, възгордяла се с идиотското си пренебрежение към закона, държава не става. Или дето се вика: "Прост народ – слаба държава".

  Убеден съм, няма нашенец, който пряко или косвено през последните осем-девет години да не е изживял стреса от посегателството на развилнялата се престъпност върху честта и достойнството му на българин. Защо тогава сме толкова отстъпчиви и тъй наивни? Не виждаме ли как бандити шестват като красиви хищници наоколо и ни оглеждат като стадо за стригане, доене и клане! Ние – унижавани, тероризирани, те – закриляни от най-печените адвокати, славени в чалга текст и в екшън-книжлета юнаци, честолюбиви, недосегаеми. Защо ли е толкова неприкритото облазяване от наша страна? На подобен въпрос не знам как да отговоря, без да засегна чувството за национално достойнство.

  Историята ни бъка от ситуации кога нарушителят на закона в народното съзнание израства до легендарен герой. Нашето национално самочувствие от Руско-турската война насам е изграждано все върху тази основа. От ХVІІІ в. насам възкръсваме из пепелака на Османската ислямска империя като етнос, подмолно съпротивяващ се на закона и институциите, предците ни просто нямали друг начин да оцелеят. Вижте фолклорните ни митове и легенди кого упоително славят: Хитър Петър – хитрягата, хайдутина – облагородена версия на размирника и горското пиле, дето не му се оре на нивата, а го влекат прохладните горски усои, пивката изворна водица, агнешките мръвки и бойки песни за любов и отмъщение, нехранимайкото – лудо младо извън традиционната порядъчност, хъшлака – онзи, който силно си обича Отечеството и затова май се навърта все по чуждоземните пазарища и ханове за някоя вересия, за изпросен някой грош подаяние, партизанина – агента на чуждия интерес, с оръжие в ръка саботиращ собствената си държава. А бе, братя българи, ние мърша ли сме!***

  Бива ли да нападаш своите! Срещу мракобесна власт няма място за помирение, а родната интелигенция (дано се заблуждавам) не изпълнила основна от задачите си: да тегли бразда между престъпление, представено като подвиг в името на честта и срещу идиотщината в собствената земя българин да живее в унижения от деребеи и дембели, плюс чиновници на мракобесния верски фанатизъм. Удобен пример ми е карловецът Васил Иванов Кунчев. Като руши деспотичната към масовия българин законова система, Апостола изгражда яка организация върху строго структурирана идея: демократични нови закони, но и безкомпромисни правила в личния живот за всеки гражданин на "чистата и свята република", независимо от етноса и вярата му. Който се зачете внимателно в текста на проектоустава, съчиняван най-вероятно от самия Васил Левски, в "Нареда на работниците за освобождението на българския народ" от началото на септември 1871 г., няма как да не открие колко безпощадно се отнася авторът към клетвопрестъпника, към нарушителя на "Закона, закрилящ нацията и всеки гражданин поотделно". Ето пример – точка 7 от Наказателния закон в Наредата гласи: "Ако някой от служащите (...) поиска да злоупотреби служебната власт, за пръв път ще са лиши от служба; повтором ще са извади съвсем, като по-напред да подпише за грешката си и да я поднесе писмено на комитета; ако и така не изпълни, ще се накаже с смърт" (вж. И.Унджиев, "В. Левски", изд. 1980, с.180).

  Интелигентния Веско, готиния мой съсед – е, кой да му отвори очите, че щом като приемеш престъплението за естествена част от личния свой живот, заставаш срещу себе си! И никакво увъртане: "Броил съм пари, значи съм си чист пред съвестта" – няма как да ме извинят, че – като шмекерувам на дребно, де факто съм малодушен и жалък страхливец с престъпника, с разрушителя на Българската ни държава. Ако този казус се представи пред немец, англичанин, французин, испанец, пред жител на САЩ, Канада или някоя от страните на Скандинавския полуостров, представям си онзи човек как би се зачудил на Андрешковския синдром, как предприемчивият подреден нравствено тип Западен гражданин, при всичките ни вопли, изкусителна любезност, гневни закани, супер-примамливи предложения и открито незачитане на правила и договори ще склоним да вложи ум и пари в общество, което с лекота и с красив романтичен непукизъм пренебрегва жарките си клетви и обещания! Как? 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 29 uni 2020

Илюстрации:
- Онзи, за когото се питахме дали Партията го прати да умре****.
- Ама чист съм, чист съм като момина сълза, не ми ли вярвате!
___
* Веселин Чаушев (1956?) – заслужил майстор на спорта, участник в покоряването на 7- и 8-хилядници сред хималайските върхове. Пловдивските алпинисти Иван Вълчев, инженер от ВХВП, и Веселин Чаушев са хората, прекарали в района на Анапурна най-продължително - 242 дни, вж. https://www.marica.bg/na-pat/proklqtieto-anapurna-zaobikalq-plovdivchani-snimki
** Иван Славков (1940-2011), бохемът непукист, вж. https://www.bgdnes.bg/Article/7429380
*** "Не сме народ, ами сме мърша!" четиристишие на Петко Р. Славейков. Бай Петко детайлно изучавал нравите на някогашния масов българин. За ужас на пуританите, записвал и циничните български псувни и клетви. Един народ, като го чуеш как попържа, ще му разбереш душичката – казвал  многострадалний автор на най-готината българска поема за любовта "Изворът на Белоногата", но и на "Не пей ми се" и на фразата "Всички неприятели са ни борили, че не сме узрели за свободата", вж. https://www.168chasa.bg/article/6495058 © www.168chasa.bg 
**** "...има един тънък момент, който не се казва в публичното пространство. Въпреки че Христо беше невероятен алпинист, той остана завинаги там, защото не беше добре аклиматизиран. Това не е само мое мнение. Освен това се изхвърли да тръгне без кислород по изключително труден технически за изкачване маршрут. Не се казва, защото всяка система има нужда от герои, и аз съм жертва на тази система" (от интервю с алпиниста Методи Савов, р. 1947 г.), вж. http://www.nabore.bg/statia/pokoritalyat-na-everest-metodi-savov-2876-28 Бел.м., tisss.

неделя, 28 юни 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (175.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (175.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   11.10.1998. ЗАПАДЪТ, СЪРБИТЕ, КРАДЦИТЕ
  
  Западният свят изпратил бойните си аероплани, планирал да обстрелва сръбски военни обекти в Косово. Как да ме боли за Сърбия, когато пред света командоси и сръбски паравоенни или башибозушки отряди преследват като стадо видимо силно наплашени понесли на ръце бебе или оскъдна покъщнина жени, мъже, хора от село и граждани на същата онази пощуряла Сърбия! Масовите гробове, геноцидът над напъдени от дома си, затова че не се молят пред бог като сърби, как да го разбера това! Може ли да има разумни доводи за клане на двумилионно население? Как да оправдая издевателствата над беззащитните с каквито и да било съображения за неприкосновеност на държавата? Все едно да кибичиш зад плета; когато съседът озверял коли челядта си, да повтаряш: "Това си е негова работа, щом си е в имота, да бастисва колкото си ще". Замълчаване, пасивността пред вандалщини както на посредствеността в политиката, така и пред казуса "Да защитим Сърбия", дали не ни превръща в съучастници на зверствата!

  Българите, като сме цивилизована нация, дали сме вече извън тресавището на политическата демагогия, която разполага с населението на своята държава като с пешки върху шахматната дъска. И не съм убеден, че сме в някакъв вид роднински взаимоотношения със сръбската нация и останалите славяни; но каквито и да сме, първо сме човеци. Историята е поредица от бесовщини и тук – на Балканите, през последните сто-сто и двайсетина години. Дали сърбинът проумява, че като няма в милото му отечество разум да спре погромите в сръбска територия, отвън трябва някой да се намеси? А то се налага и заради него: за да се освободи от озверяване, от бесовщини, от бабаитлъшките легенди, с които общественото мнение оправдава издевателства, мъст, убийства. Нека да решават Миле, Тоше, Миодраг, Небойша и Бошко, но геноцидът не може да продължава. Пуританска Америка на янките реши едва ли не да си катурне президента, независимо че плейбоят Клинтън е може би най-успешният президент в 200-годишната им история, защото прелюбодействал. Във всеки случай пуританска Америка на янките ми е по-симпатична с глупавата си скрупульозност от широката славянска душа, която допуска патриотари садисти да решават съдбата на невинни хора.

  
25.10.1998

  Вечерта в понеделник по домашния ми телефон отново се обажда редакторът на вестник "Арт-клуб": настоява да му пратя статии. Казах: като отпечатате което съм ви пратил, тогава! И човекът отсреща веднага май усети: "Ама не съм съгласен, че министър Богомил Бонев..." и т.н. Ето че ми се изясни кой е бърникал в излязлата моя статия "Младите хищници" като заменил "татарчевци" (по името на одиозния Главен прокурор на Република България Иван Татарчев) с "боневци". Та продължи редакторът Тодор Биков да ми се обяснява: "Този епизод от книгата ти ми се стори само фрагмент!" Говореше ми за епизода "Господин прокурорът на Републиката" – глава от ръкописа "Ламски". Тъй ли! – рекох, и човекът отсреща продължи: "Но ще взема пак да го прочета твоя текст, може пък да си променя мнението".

  Стегнах колата, и "жълтото Ленче" – осемнайсетгодишна жигула, придоби вид на нова машина. В петък вечер се отбих в павилиончето на оперативния криминален служител Евгени и той ми каза, че крадците, дето разбили гаража ми, били открити: циганета от Столипиново – четири на брой по на 12-15 години, и един осемгодишен сополанко. Взели го занаят да учи. Сред разбитите от тази банда двайсетина коли и гаражи били ограбени авто-касетофони, бормашини, автомобилни части. Нямало ги обаче моите неща. Някои от моите вещи апапите продали в Крислово, Пловдивско. "Нали ти казах да не отписваш крадените работи!" – радва се Евгени. Да – казвам, – отчитате дейност, мен това какво ме грее! Предложих да идем с колата до бъканото от цигани Крислово, като вземем с нас и един от столипиновските хлапаци апаши. И Гената като че ли не ми отказа, ама и не се съгласи.

  Оказа се, права ще излезе женицата, която сутринта на 6 август ми говореше, че тайфа циганета полунощ се мушили из гаражите пред блока. Тази сутрин и Борката, дърводелецът от първия етаж, си открил работилничката с широко зейнала врата, по същия начин изкъртена. Щастлив беше Борката, усмихва с
е от кеф: "Гледай, бе! Нищо не са взели. Само разровили и разбутали. Ей на, гледай, подпрели вратата с едно от рендетата. Могли да го отмъкнат, а не го отмъкнали. А то ми е най-хубавото ренде". И се радва шейсет и петгодишният Борис, че си минал по реда, мародерите го отчели като проверен в дяволските тефтери. Обажда се Иван Пенев от вход "Г" – тези дни и той пострадал, ала се отървал само с разбит катинар и строшена брава. "Ще взема да си пренаредя гаража, че да не се мъчат циганетата. Веднага да видят, че нямам нищо ценно". Знаем вече, опитни в "занаята", отдавна добри познати на полицията рецидивисти, някои от тях лежали по няколко години в затвор за кражби, изпращат малолетните циганчета да тарашат. Малолетните, доколкото разбрах и от Евгени, законът не ги лови. Знаят си, че с два-три шамара и малко приказки пак ще им се размине. А и какво да ги правят полицаите в местното районно? Нали ако ги задържат, ще трябва и да ги хранят! Та се разхождат като герести петлета местните столипиновски герои: хлапаци си играят като мишлета с полицията, Том и Джери – симпатичните пакостници от анимационните филми, в случая: заразителен пример за непукизма в България. Какво друго му остава на полицая, освен прилежно да отбелязва в бумагите т.нар. разкриваемост! А ползата? Момци с по над двайсет кражби, описани по надлежния ред, продължават да трупат нови и нови проценти за успешната уж борба с престъпния свят. Темида тук е не само със завързани очи, но и с вързани ръце. Такава наглост и беззаконие по Живково време не си спомням.

  А има го и психологическият аргумент – крадецът е заинтересован по най-бързия начин да пласира откраднатото, за да се отърве от вещественото доказателство за престъпление. И продава на многократно по-ниски, понякога и на символични цени. Така на два пъти досега вече на столипиновското пазарче, дето ходя, че зарзаватът там им е най-евтин, са ми предлагали телевизор "Панасоник", чиято реална цена в магазина е над седемстотин дойче-марки, за 150, за 100 и накрая за 70 хиляди* лева, десетократно по-евтино. Двама – момче на около 16 години и дребничък, слабичък към 40-годишен манго. Хлапакът ме заговори, пита ме нещо. Кльощавият пенджуек** веднага поверително взе да ми бъбри: "Виж кво, арапски! Ако ти си имаш цветен тилювизор, кажи на твойте авери от маалата, бе. Да дойде с лека кола, ама истимар да ми обади. Нали разбираш, крадено е бе, братчед! На, глей сега, аз все едно ти го подарявам тоз тук тилювизор. Ми само дистанционното му е повече от седемдесет, а ти давам и тилювизор чистак нов отгоре. Халал ти правя, ти будала ли си, що се дърпаш? Иди! Иди кажи на твой комшия. Ний сме тук с ей тоз, малкия пич, ще чакам. Ама да не забравиш, ей!"

  Разправям този случай на зет ми, полицай в районно управление на другия край на Пловдив. И той ми рече: "Не е толкова проста тази работа да ги окошарим. Може наистина да са били с крадено за продан, но може и да са от по-опасните мародери. Отиваш ти, да речем, изкушен, с колата; идват трима манговци, качват се при теб и ти казват да караш някъде настрани, където е уж стоката. Стока няма – това е начин да те замъкнат на място, където не би могъл да се защитиш. Тръгнал си да купуваш, носиш пари – тях това ги интересува, и си се оказал изведнъж сам срещу двама или трима. Защото ако аз дойда с теб, няма и да се хванат на въдицата. И те наобикалят онези трима, хем не са с голи ръце. Какво ще правиш, а! Даваш си париците, пък ако не ти отмъкнат колата, коженото яке от гърба и патъците ти, ако решат, че стават за продан, и ако не ти хвърлят на всичкото отгоре и лобут или не те порнат с нож, ще доприпкаш в полицията да почерпиш, че си се отървал". Че толкова ли е мъчно да ги пипнете? – питам. "Лошото е, че ти го гледаш – душа под наем носи, ама и той си има свои хора в следственото, при прокурорите или в съда. Не е сам, разбираш ли! Самотните гастрольори... тях тарторите още от времето на Васил Илиев с шутове ги прогониха от бизнеса. Защото това е бизнес, кражбата е голям бизнес, а щом носи голям кяр, там са и най-големите хора в държавата." И разправи следния случай... 

  Преди две години в ареста на едно от местните ни пловдивски управления на МВР добър стар познат, рецидивист, упорито спрягал името на един от големите местни шефове от вътрешното министерство. "Искам да дойде подполковник едикой си – цял ден настоявал, – пред него всичко ще кажа". Слушали я дежурните полицаи на смяна цял ден тази песен, вдигнал един по-сербезлия служебния телефона, обадил се на г-н подполковника. За изненада на редовите сержанти, онзи тутакси пристига. Влиза големият шеф в стаята, дето разпитват мангото, и мангото – трийсетгодишен оперен циганин, скача от стола и му обърсва два яки шамара на големия им шеф на полицаите и крещи: "Ти мен що си ме оставил тези тук да ме разиграват? Аз на теб досега колко пара ти ръся!" И подполковникът, за когото в онова време възторжени слова пишеха, интервюта по телевизията въртяха – представяха го като смел рицар на правдата и закона, взел да мрънка пред Бай Мангал. В крайна сметка, оформили протокола за задържане, подписали се които трябвало да се подпишат, ударили му мокрия печат на МеВеРе и Бай Мангал отпътувал със служебната кола на шефа им. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 28 uni 2020

Илюстрации:
- Семейство мои близки от далечната 1963 г.
- Баща ми сред излетници преди да се родя***.
___
* По тогавашния курс на лева, днес се равняват на 70 лв. 
** От пендж + ек (пет плюс едно) при игра на барбут с три зара или при игра на табла. В случая пенджуек казват за дребосък, прен: ехидно за незначителен човек. 
*** Младият мъж с бялата винтяга е бъдещият ми баща. Снимката е от лятото на 1946 г. Двете по-стари фотографии са документ какви са израженията върху лицето на българина във времена, когато курвите още не бяха завладели политиката и улицата и не бяха нахълтали през екрана на домашния телевизор в българския дом. За демокрацията съм, но това у нас през последните години е нещо друго. Бел.м., tisss.

събота, 27 юни 2020 г.

ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972) – 7

ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972)
Продължение
ДЕЦА ИГРАЯТ В ГРОБИЩЕТО
Аз още помня как
накрая на града
растеше в дъжд и сняг
зелената трева.

Замръквахме в игри
с разтупкани сърца
сред смях или сълзи
в зелената трева.

Аз още помня как
край храсти и цветя
бе кът на любовта
зелената трева.

Запътил се натам
в най-лошия си ден
зелената трева,
усещам, никне в мен.

XCVII

Боже, не живях ли кратко
сред приятели добри,
омагьосан с вино сладко
и с момичета в игри?
За какво ли съм ти крив,
та за мен не се досещаш,
нито почест, ни пари –
зъзне тялото ми грешно.

XCVIII

Вий – Марио, Папаза, Ицо*,
все мъдри рошави глави,
къде сте, скъпи? Като пилци
отлитнахте в добри страни;
последният ми час гърми,
а вас ви няма, гладни, смели;
ще пукна сам с отчаян вид,
и пак не мислите за мене.

XCIX

Звездите мен са ми свидетел,
че често споменавам с гняв
наивната ви добродетел,
и мисля, че в това съм прав:
нагризал залъка корав
на всекидневието скромно,
изгубих онзи весел нрав,
но ми остана весел спомен.

C

На тях – хе! – носната ми кърпа,
да трият подир мен сълзи
в носа си с пръсти да не бъркат,
до тях щом грижа изпълзи.
Папаза е по-мързелив,
затуй моме му пожелавам
от сой богат, с език резлив –
той друго и не заслужава!

CI

На Марио дарявам тази
протрита риза с черна роза;
от дърти дами да я пази
и сам с лъжи да се не трови!
На Ицо нищо не оставям,
че знам го – няма да се блъска
и кариера ще направи
на татко си с добрите връзки.

CII

За тез и други неспокойни
деца на улицата строга
коварни, гладни, непокорни,
готови да кълнат и бога,
не ще развалям тук облога
и с морен жест ще призова,
надигнал се едва от гроба:
четете мъдрите слова!

БАЛАДА ЗА НЕСРЕТНИЦИТЕ

Щом нуждата те спипа яко
без кьорав лев и без купон
и не откриеш цица с мляко,
ни щедър някой биберон,
досаден става всеки тон
на стил и снобски маниери,
но спазвай стария закон,
и все пак изход ще намериш.

От студ щом зъбите ти тракат
напук на вехтия балтон,
напук на светещия в мрака
на стаичката ти котлон,
спомни си – въглища, вагон;
с лопатата не ще трепериш,
ще смъкнеш честно някой тон**
и все пак изход ще намериш.

Щом някога и с двата крака
се хлъзнеш по коварен склон,
оплел конците като сврака,
оплаквай дните си със стон,
не чакай поздрав, ни поклон;
прости се с подлите химери
признай си всичко като поп,
и все пак изход ще намериш.

Единствено от смърт и гроб
не ще откриеш изход верен,
но днес си силен като кон,
та запази добрия тон –
и все пак изход ще намериш. 

CIII

Човек от нежност е създал
и мъката, и любовта;
вземи от тях по равен дял,
и става по-добър светът.
Не вярвам никак в радостта,
на гръмкия възторг сестра
правнучка на Преходността –
край нея втриса ме от страх.

CIV

Животът ми е страшно скъп,
не бих го хвърлил в пропастта
за подвиг или луд – от скръб,
но бих го дал за Любовта.
Умрял бих с песен на уста
като с гнезда отрупан храст,
целуван от цветя, листа...
Нали не съм наивен аз?
БАЛАДА ЗА ЧУЧУЛИГАТА

В чудесен ден роди се, расна
сред младите зелени храсти,
над теб Небето беше пряспа
на Любовта –
че няма нищо по-прекрасно
от младостта.

Ах, този свят, голям и светъл,
ту тъжен, ту детински весел,
ту златен денем, ту надвечер
от страст пиян,
когато всяко крехко цвете
гори от свян...

За кротките стада лениви,
за шушнещите млади ниви,
за коня с разпиляна грива
в лудешки бяг,
за морската вълна пенлива
и онзи бряг,

за стъпящите кротко в здрача
жени с разпуснати забрадки,
за селянина с двете крави,
за твоя Юг
ти, чучулиго, що направи
за всичко тук?

В дъжда моравата растеше
и цяла ти от студ трептеше,
но песента ти бе утеха
и Божи глас,
че ще се люшне утре тежък
пшеничен клас.

CV

От Ева още туй остава – 
женички весели и с чар,
женища дърти, цели крави,
моми и девственици чак
пресичат тайно в нощен час
реката на страстта пенлива,
и не във ладия от чам,
а голи, неспокойни, живи.

CVI

Старицата, що кашля кърви,
в зъбите стиснала душа,
и тя си спомня своя първи
любовник, с който спа в ръжта
преди седемдесет лета...
 Но после има втори, трети –
забрава тях ги сполетя,
но първия го помнят клети.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 27 uni 2020

Илюстрации:
- Сградата на Софийския университет откъм мензата.
- Марица в Пловдив не бучи, спокойна е като царица..
___
* Бяхме ехидничеща почти бохемска компания от бедни студенти – Марио (Марин Маринов от Сливен), Папаза (Митко Папазов от Ямбол), Ицо (Христо Джелепов от Ивайловград) и разбира се, мое сиятелство (от Пловдив), който поработваше на хонорар из столичните вестници. Трийсетинагодишният Марио се наемаше за асистент-режисьор в Киноцентъра на Витоша и преживяваше любовен роман с възрастна около 55-годишна дама – професор, при която по-късно защитавах дипломната си работа, събирахме стотинки, за да се яви на среща с професорката с букет карамфили и да я заведе на представление в учебния театър на ВИТИЗ с изкрънканите дявол знае откъде два билета гратис. Папаза, като пчеличка трудолюбиво, бе събрал в бележниче имената, навиците, капризите и телефонните номера на около три дузини богаташки щерки, които се учеха в университета, заделяше парици да отведе в що-годе сносен ресторант някое от тези кокетни момичета с цел евентуално да се върже изгодно за парите и властта на генерала, министъра, партийния княз или който там се случи да стане евентуалният му тъст, на булката татенцето, оладжак, както казват турците. Ицо пък бленуваше да се събуди някоя сутрин кинорежисьор от световна класа и в огромен тефтер с твърди корици вече бе нахвърлял първите наброски за бъдещия си сценарий, успял бе да се свърже с Радой Ралин, да се сприятели с него. Между нас се размотаваше по софийските улици и един изключителен свенливец, чието име вече ми се губи, май Митко се казваше, едничък студент на световно светило от сферата на ядрената физика, та се бъзикахме ние с нашичкия свенливец: "Братле, ако руският ти професор вземе, та пукне, оставаш единствен на света, дето ви ги разбира онези мътни работи, няма ли да ти е кофти, че ще си като Петкан без Робинзон Крузо на пустия остров?"
** Останехме ли без пари, някои от нас ходеха да ринат въглища и да  разтоварват дърва от вагоните на Подуенската товарна жп-гара. Бел.м., tisss