сряда, 13 септември 2017 г.

Публицистика – ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ (1)

Джендем тепе, вляво – старата градска болница.

ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ*

       1.

       Веднъж направих беля и жестоко ме биха. Помня, татко държи тънка шперплатова лентичка, тя свисти във въздуха; белезите от нея оставят дълбоки, кървави следи. Пък майка хванала метлата изотдолу, налага ме с дръжката, но от дръжката по-малко боли. Пълзя на колене и лакти в талаша, а те не спират да бият; от зор се наврях чак в далечния ъгъл под дърводелския тезгях и те, и двамата, пак размахват оръжията си, но съм недосегаем там: не, не уплашен, само изненадан, скимтящ от унижение.

      Да съм бил, да съм бил не повече от деветгодишен.

      На десетата година се разболях от жълтеница. Първо помислиха, че е скарлатина, качиха ни с майка отзад в линейка, кремавобяла шкода с два червени кръста на задните врати. После майка ми остана някъде, а мене ме поведоха досущ като арестант из огромни хладни, полутъмни варосани коридори. Съблякоха ме чисто гол, накараха ме да прекрача в огромно фаянсово корито и сериозни лелки ме поливаха, сапунисваха, триха. Вонеше на гадно, лютеше ми на очите от хлорната вар. Воняха и дрехите, в които ме облякоха. Че са ме повели като арестант, сега си го мисля. Не изглежда логично, но е баш тъй! – минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф, за да влезем при хепатитните.

     Сложиха ме в стая с четири легла, под прозореца вдясно. Вляво лежи беловлас, изсъхнал като стар китаец и със землистия цвят на умиращите дядо Гьорги... Изнесоха го на втората седмица, но името и снежнобелите му мустаци, кой знае защо, помня. До вратата, откъм жълтите нозе на дядо Гьорги, беше бате Наско – мъж, около трийсетте. С него играехме шах... Шаха си го бях направил от кутия за бисквити, фигурките нарисувах върху картонени квадратчета, които се местеха по синьо-белите шахматни полета. Наско беше тип майтапчия: бие си шегички с всичката ни несрета; само когато се появява сестрицата с инжекциите, лицето му става напрегнато, а шегите си изричаше с крива усмивчица: "Аман бе, сестро! Станал съм на решето. Сестро, вече могат да ме ползват за сито".

     Четвъртият бе Яшара, черен сух циганин на неопределена възраст. Мълчаливец беше, та не съм го запомнил другояче освен с прегърбена кльощава фигура, когато се изсулва из завивките или като се връща от тоалетната, притиснал корема си с две ръце, приведен, съсредоточен, сякаш търси нещо много ценно по пода.

     Онзи, който смени дядо Гьорги, ми се губи, не си го спомням, може би защото съм продължавал да виждам не новодошлия, а мъртвия като жив. Сядах в слънчевите пролетни предиобеди на прозоречния перваз на болничната стая. Големите все нещо си бъбрят, без особено да се съобразяват, че съм още хлапе: от бъбрежа им научавах, че при нас, хепатитните, нищо не е – живот си живеем ние, ала виж, при тифозните всеки ден някого отнасят върху носилка с метална болнична количка почернял, изсъхнал като чироз, покрит през лицето с чаршаф.

     Няколко пъти майка и татко ми идваха на гости, т.е. на свиждане. Все заръчват да слушам сестрите и чичо доктор, да си лежа кротичко, да не тичам, да не шетам из коридора, да си изяждам храната. Накъсо, лесно свикнах с отсъствието им; липсваха ми обаче приятелите. Бате Наско невсякога бе на кеф да играем шах, пък с дядо Гьорги говоренето бе да ме разпитва какво правим в училище, харни ли са учителите или не са харни. Другият, който легна в неговото легло, него не си спомням: вероятно е лежал, както някои от по-тежките случаи – по цели часове безжизнен, с празен поглед, забит в тавана.

     Една сутрин, малко преди визитация, санитарката, дето ни чистеше стаята, тичешком излетя в коридора. Появи се дежурният лекар. А и две от сестрите се умъкнаха подир него. Тримата поседяха покрай леглото до вратата, шепнешком нещо си рекоха, па излязоха. Дойде старата ни санитарка, разгъна параванче около леглото на циганина. И понеже ръката на Яшара все изскачаше извън носилката изпод чаршафа (като да ни махаше за сбогом), вързаха с бинт двете му китки пред гърдите и тъй го изнесоха. Сетне махнаха паравана, наредиха ни да излезем ние, двамата с бате Наско, и напръскаха пода и стените около вратата. Като се върнахме след около час, вътре свети от чистота, вони на карбол, а леглото на Яшара – застлано с чисто новичко одеяло.

     Някъде другаде ще разкажа по-подробно за симпатичната сестра Колева, която като че ли ме обичаше. И аз я обикнах. На няколко пъти сестра Колева, дето ни биеше най-безболезнено инжекциите, ме води в стаята си на тавана на четириетажната сграда отсреща, в чието мазе разрязват човешки трупове. От онази махала под Джендема бях, около болницата; колко набези сме предприемали да узнаем какво ги правят мъртвите там, зад белосаните отвътре стъкла, и нищо особено не бяха съзрели трескавите ни любопитни очи. Особени бяха само разказите за внезапно възкръснали, които се събуждали голи-голенички насред циментовите корита на моргата с картонче, привързано за палеца на десния крак... 

    Сестра Колева ме гощаваше с ябълки, круши, сушени сливи, грозде, бисквити; току се обърне към двете си съквартирантки, и те като нея медицински сестри: "Вижте, вижте го! Ама не е ли сладък, а? Не е ли сладичък!" И трите в унес следят как се храня или просто се въртя на стола и си бъркам в носа.

     Двайсетина години по-късно, вече млад мъж, женен, с две дъщери – гостувах на моята някогашна "любовна авантюра", пак в таванска стая. Само че сега – срещу моето основно училище "Сашо Димитров". И пак в компания на съквартирантка ме посреща четирийсетгодишна женица с повяхнало личице. Но й останал още онзи до болка познат хитровато-приятелски блясък в очите. Стаичката й – цяла в дантелени покривчици и саксии с цветя... Две години по-късно се омъжи, струва ми се, за мъж "с материално положение", както бъбреха жените из махалата, а малко по-късно върху тухлена колонка до тенекиената вратичка на къщата срещу старото училище случайно зърнах снимката й върху некролог. Издъхнала при раждане.

    Имам, разбира се, куп сериозни обвинения за това и онова към майка си и баща си. Ами че аз израснах, сподирян от фразичката "От теб стока няма да стане". И когато го споменах след години в есе за местния всекидневник "Отечествен глас", двамата се почувстваха засегнати, предадени. 

    Не мога обаче да престана да ги обичам. И колкото повече време ме дели от смъртта им, толкова по-близки на сърце ги усещам. Милите! Съзнавали ли са, че да отгледаш млад Лъв няма по-добър начин от този – непрекъснато да го оскърбяваш и биеш по лице, да го ожесточаваш, да го отблъскваш. Така младият Лъв заяква от усилието непрестанно да отстоява себе си, своята територия, своите ловни полета.

Ул. „Ниш”. 6-годишен в униформа на хлапе от забавачката.

      Следва
Пловдив  европейска културна столица 2019**

*
Plovdiv, 2 dec. 2000 – edited 13 sep. 2017
______
* Ап.Павел, І посл. до коринтяни, 13:2
** Резултат от кощунственото прахосване на 4,5 млн. лв. от общинския бюджет на Пловдив за изсичане на 40 дка гора, за да се осъществи безумният проект за зоо-менажерия на възможно най-неподходящото място в чертите на града - край Гребния канал, която дивна бетонна приумица да усмърдява райското кътче за разходка и спортуване на пловдивчани, техните деца и семейства и чиято поддръжка ще струва на общината баснословни разходи оттук насетне. Цел - да се добави към личните сметки на тесен кръг управници комисионна от милионите, отпуснати (не безвъзмездно) от европейски фондове за благоустрояване и инфраструктура, обичайна практина на управляващите от ГЕРБ.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...