.jpg)
Народ, който не държи на земята си, на националната си самоличност, на държавата си, е обречен. – Николай Хайтов (1919-2002)
Лесничеят-писател Николай Хайтов и адвокатът-президент Петър Стоянов по род са от две съседни села: Яврово и Манастир, едно подир друго по пътя край руините на Асеновата крепост, от която оцеляла единствено черквата, само на някакви си 20 км. от Пловдив. – Аноним (1947)
2 oct. 1990
Нашата драма, но и нашата трагедия, като национална общност, до голяма степен се дължи на обстоятелството, че българите непрекъснато сме губили духовната си аристокрация. Първия път се случило след сгромолясването на Второто българско царство под Османско владичество или под Турско робство, както е изразът, масово използван от нашенци и от водещи личности сред националните ни автори от Христо Ботев (1847-1876) до Иван Вазов (1850-1921), последния път е при попадането ни под влиянието, под властта на болшевизма в бившия СССР. С радост, и нещо повече – с въодушевление народът посреща унищожаването на аристократите ни, предпочел всеобщата духовна мизерия с онзи девиз на нашите богомили "Свобода, равенство, братство чрез любовта"*, този път понесъл се върху крилете на Военния комунизъм от болшевишки тип.
Доколко мъчително за която и да било нация е да създаде аристокрация, разбирана не като прослойка изнежени богаташи, а като състояние на духа, свидетелства цялата ни нелепа и окаяна история след "историческия" Девети септември 1944 г. Бедният няма как да бъде аристократ, по простичката причина че нему обективните теглила и тегоби на съществованието пречат; ами той се бори преди всичко за оцеляването си, своето и на челядта. Необходими са ни минимум четири поколения от хора на духа – раждащи се, наследяващи се едно от друго, докато да се избистри онази кристално лъчиста категория държавническо мислене, което не гледа на народа като на стадо (т.е. електорат) и на отечеството ни като терен за хищни набези, ами е родолюбиво и действа като умен и умел стопанин.
Нашите държавни мъже и жени след Освобождението от 1878 година изникнаха из средите на онези заможни и средно-заможни общности в малките балкански селища, които бяха съхранили светлия образ на мечтата българска от епохата на богомилите за чиста и свята република. Че аристокрацията у нас си е била част от демократично функциониращо общество, показват периодите, когато се стабилизира Българският демократизъм – модел за взаимопомощ в малките селища преди всичко. С идеите си, въплътени в живота на значими политически личности, като Петко Каравелов (1843-1903) и съзвездие демократи след него, партията на Петко се стремяла да съчетае на политическата сцена достолепния образ със строгата взискателност у стопанина. За никого другиго циникът-банкер Атанас Буров (1875-1954) не изрича думи на уважение, както за Александър Малинов (1867-1938), може би защото водачът на демократите не е устройвал себе си, нито съпартийците си, а градил основите на демократичния тип мислене в нашия политически живот преди Девети (септ. 1944 г.). Можем ли да виним някого, че предпочел изгнанието пред сиромашкия тук духовен живот? Бива ли да се гневим на интелигентни, образовани, културни нашенци, които напуснаха родината и се заселиха по чужбините, и там се заскитаха немили-недраги, охулени, назидателно сочени с пръст? С ехидна усмивка секретарите на бившата Партия-ръководителка и преустроилите се за една нощ обновени идейни ратници на борбата за финикийски знаци ден след ден съсипваха и онова малко, което бе останало от демокрацията в политическото ни съзнание, като нация с еталон стила на Васил Левски (1837-1973). Точно новите "герои на деня" гледат на нас като на стадо и правят всичко възможно интелигентният, умният, образованият да се чувства нежелан и натрапник в своето отечество, сред доверчивите си сънародници, сред т.нар. твърд електорат.
Докато чужди пратеници шетат волно из България, нашите родни мекерета кършат гръбнак, унижават не толкова себе си, колкото представата за всички нас, като нация пред света. И "българин" зазвуча като "варварин". Защото коя друга нация в Европа дотолкова варварски съсипвала земята си, реките, плодните си равнини, планините, горите, морския си бряг! Местности и селища, засипани от отрови и циментова пепел; реки, превърнати в помийни канали; гори – унищожавани, кастрени до голо; градове, задъхващи се в собствените си отпадъци. Завоня на леш нашата, някога плодородна, благословена Българска земя. Нямало да се случи трагедия, да не бяхме изоставени от духовните си аристократи, ако този най-рядък тип човеци на духа бяха съхранени за общността ни. Ще нарекат елитарност такъв подход към нещата, но защо ли да не кажем, че и болшевиките – нещо, което в началото било само голя теория, се явиха из средите на Руското дворянство. Жалко, че нечовешката мъртвешка теория успя да се превърне в практика, завладя най-слънчевите центрове на националното съзнание, роди се митът за "всеобщата свобода, братство, равенство", само че изградени чрез представа за общия враг, т.е. чрез нахъсване, чрез неистова дива омраза.
Девети септември (1944 г.) унищожи онзи естествен филтър, който ни е предпазвал като нация от всякакви видове вируси и чуждоземна зараза. При наличие на духовна аристокрация в едно парламентарно демократично общество, ни болшевизмът, нито фашизмът, ни нацизмът биха се развили като ракова метастаза в плътта на нацията. Че и Айнщайн бяга от нацистка Германия! И ето че дойдоха другите хора, надигна се нравствената тиня от дъното на обществото. Онзи, дето не можеше на две магарета сеното да раздели, се завтече държавата да управлява. И с разните му там партийни байряци тръгнахме с бойки песни напред, по пътя, който води назад – в опашката на нациите. Очевидно България има неотложна необходимост от духовни аристократи, не от кавгаджии, не от избиващи комплексите си сламени палячовци, а от мъдри, от достолепни стопани.**
.jpg)
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа–––
.jpg)
.jpg)
.jpg)