повече достойна от други отечества. И не отреждам за Тракия място по-високо
от множество земи по света. Тя е милостива и равна.
Тя е в обкръжението на планини и империи. Тя е слънчева и кротка.
Тя може да изхранва мрачни държави
и войнствени пришълци. Тя може да бъде поробвана и оскърбявана,
но – Боже мой! – пак да си остане Тракия –
хилядолетно туптящо сърце, колкото открито, толкова и непристъпно.
13.08.2011.
ЧУВСТВЕНО УВЛЕЧЕН
Видях те по обяд огряна от слънце, стоеше край входа на нашия блок и не знаеше, че те гледам отгоре, от балкончето на Седмото небе. Достатъчно бе да те погледам не повече от минута или две, за да си спомня как съм увлечен!
Говореше по телефон, поклащаше ханш като момиче, което си знае цената, долу – пред входа на блока, встрани от жени, дечурлига, коли, паркирани отпред бъбриви, шумни, потънали в ръжда, воня и прах, за да си спомня как съм увлечен.
Нямах представа с кого говориш, но беше мъж, всеки случай, защото затисна смартфона с рамо и си оправяше косите като жена, която си знае цената и кокетничи, и защото ми се сви сърцето, за да си спомня как съм увлечен.
Не знам това моето тук и сега какво е, само едно послание, написано ситно и подпечатано с целувка от моя ангел, но ти стоиш още там и те виждам със затворени очи, забулен от облаци тук – горе, на Седмото небе, за да си спомня как съм увлечен.
повече достойна от други отечества. И не отреждам за Тракия място по-високо
от множество земи по света. Тя е милостива и равна.
Тя е в обкръжението на планини и империи. Тя е слънчева и кротка.
Тя може да изхранва мрачни държави
и войнствени пришълци. Тя може да бъде поробвана и оскърбявана,
но – Боже мой! – пак да си остане Тракия –
хилядолетно туптящо сърце, колкото открито, толкова и непристъпно.*
21.09.2002. ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (2)
Печална роля отреждат на интелигента – придворен шут, лала, палячо за разтуха на султанския двор, пъстро пернато, често с брада и мустаци като някой Салвадор Дали, с обичка на ушенцето, като при маркирано швейцарско говедо върху тучната морава, с миниатюрна плитчица на тила, привързал с пъстроцветно парцалче посивелите или пооредели косици над оплешивяващо теме, често и с бръсната тиква, подобна на мит трикилограмов картоф, може да бъде и с папийонка: червена на бели точки или черна на бели ивички, а косата (ако я има) задължително ще е яко разрошена и мазана с гел; в главата интелигентният екземпляр трябва да внуши, че е по-особен, нищо, че нозете му смърдят, а в главата е като разплетена дамаджана, пълна със зелева чорба. Щом е интелигент, значи е умен, който се прави на глупак или е разсъдливо същество, което върти задник, шета около златните пантофи на Негово величество Властника и оттам реди остроти с екзотичния дъх на кенеф или на канела и чер пипер в горещото мляко. Понякога остротите му са цинични, дръзки, като у махленски бабаит тъпанар, от което чистоплътният педер пуританин тръпне и неспокойно се върти във фотьойла си или в леглото, докато тълпата долу крещи: "Ето, видяхте ли нашият момък как всичко му го рекна право в сурата. Уррра, да живей Вежди Рашидов, Яне Янев, Спас Гърневски, да живей Петьо Блъсков!" Пиршество на суетатата и на духовната мизерия.
Медиите в днешно време струват пари, много пари. Но у кого са парите! Днес вече е невъзможно от трибуната на мижава многотиражка да оспорваш театрална звезда от публицистично предаване на живо по някой от мощните телевизионни конгломерати. Романтическият период, когато от отсрещния бряг на Дунав някой с горда осанка там раздиплял байрак, па сочел с пръст мухлясалите драперии на властта, възторгвайки множеството брадясали, зъзнещи, гладни и яко опърпани хъшове, обнадеждавайки с гръмко слово раята, унижените роби, онзи период, значи, отдавна е минал и заминал.
Илюзия ли е справедливостта? А добрият тон, зад който не се спотайва лицемерие, отживелица ли е? Дали безпомощната позиция не се поприкрива с остроти и цинични каламбури? Който не работи, обикновено той и не греши! Нали е ясно: за да приемем, че управлението на огромната сложна машина, каквато е държавата, не винаги взема най-добрите решения и естествено е съпроводено и от грешки, естествено е да търпи повече упреци; и в това няма нищо необикновено. Като грешим и поправяме, вървим през живота. Защо обаче възприемам интелигентния и мислещия с толкова ироничен подтекст? Може би защото назначените говорители в общественото ни пространство така категорично настояват винаги единствено чрез техните уста да говори Истината.
Но това, което е истина за мен, за другиго може и да не е; пък и кой е между нас онзи, дето е вечерял с Бога! Да речем, бившият финансов министър съобщава доста верни неща, но с този негов нетърпящ възражение вид и тон как да приема, че освен верни констатации няма у него злост да обезличи опонентите като някогашен преподавател по политикономия во имя светаго Карл Маркса, да обезсмисли и онова, което преди него другите добре са свършили? За Иван Костов (1949) говоря, ако не сте се сетили.
Лицемерието обаче започна да ни се предлага и в далече по-човеколюбиви версии отколкото е в състояние да ни представи някой си Иван Костов. Известен, талантлив скулптор като фигура в общественото пространство говори умно, бая уравновесено; приказването му излъчва особено печална багра и аз му съчувствам, а не мога да му повярвам, когато реди мъдри лакърдии за реда и достойнството в нашата България, за унижението, на което сме подложени. И не мога да му повярвам, понеже посегна да бие млад полицай на пост сред София, пред самата софийска общинска управа, долу, на паркинга. Жалка работа! Естествено, случва се при самозащита да удариш някого непредвидено и за теб самия, ала господин Вежди не защитаваше себе си, таланта си, ами защитаваше статута си на недосегаема велика персона – за Вежди Рашидов (1951) говоря. Е, къде отидоха всичките му възвишени и добре подредени сносни приказки!
Велико е да бъдеш смирен. А всички сме грешни: бесовете ни понякога надделяват. Затова дваж по-велико е покаянието. Да се беше покаял талантливият скулптор, бих го приел какъвто си е, бих му станал фен не на изкуството, а на личността. Но той не намери у себе си доблест да признае греха и не се разкая. Негова си работа! Майната му! И престанах да го слушам – срина се като пясъчна статуя, ваяна на морския бряг, когато влагата се изпари от пясъка и от нея ни остава нещо оглозгано от ветровете и жалко. Задължително ли е талант и битова посредственост да съжителстват толкова любовно, както е у тази гарга рошава?
Интелигентните днешни личности у нас са си заслужили участта да стоят встрани от важните за нацията въпроси. Послушайте за какво и как се задяват: кой помежду им е по-величествен, кой бил по-близко до народа, кой е повече демократ и праволинеен. Скучно, неприятно от суета и самовлюбеност. Всъщност, а що е това интелигентният, объркахме се вече. В зората на грандиозния експеримент с най-прогресивното и най-хуманното учение на света обожествявана осем-девет десетилетия личност – Ленин (1870-1924) именуваше интелигенцията в родната си Русия "насекоми", досада, която трябва да се държи изкъсо, да се гали нежно по главицата, но от време на време да й се дърпат дизгините, па й направо да се прорежда и преподрежда от властта. "Кекава интелигенция" от ранните ми детски години в моя Пловдив беше любима фразичка за няколко поколения партийни агитатори и комисари на правдата от тип "Иван Костов". Представяха интелигента като очилат дърдорко, пощурял от четене на книжки; с тази фигура на куклата Бърборино ни учеха да обичаме трудещите се работници и селяни, т.нар. български народ. Когато интелигент е всъщност всеки мислещ трезво с ума си, независимо в какво поприще се подвизава: дали е професор или пасе овце на къра. А нима не сме срещали глупци с китап за висше образование или хитрец с висок научен сан или титла. Иван Славков (1940-2011), например, е академик. Това какво говори?
Истинската България, огромното множество от родени, раснали и възпитавали се в нашите национални нрави и обичаи – макар различни по етнос, което няма ни достъп, нито истински свои представители в медиите, но изпитва на свой гръб кощунствата и мизериите, в това множество от простовати на вид хорица е духовната енергия, тук е и опитът, и мъдростта на нацията. Ако управляващият лъже-елит придобие навика да се вслушва и вглежда какво си приказва множеството съграждани, най-малкото не би се главозамайвал дотолкова, не би се държал в нагло самодоволство от себе си. А и по-другояче би възприемал сламени чучела, назоваващи се българска интелигенция, ВИП-персони, цвета на нацията и пр. Иначе на шута и лаладжията каква му е грижата, освен да разсмива властта и храбро да я гъделичка по самолюбието: гъди-гъди-гъди!
26.09.2002.
Краят на есето "За какво ли са умирали?" – за самоубийството на Веселин Андреев (1918-1991)**, от "Нови задочни репортажи за България"*** предупреждава: "по-лесно е да бъдеш евтин герой в един или два мига, отколкото да си честен обикновен човек цял живот". Обяснил съм преклонението пред баща ми Кирил: дърводелец-мебелист, мълчалив, вдаден в занаята си, доверчив, ненаясно относно политическите събития, странящ от политика и от всякаква обществена дейност. Обяснил съм възхищението си на единствен негов син към своя Голям баща точно в такъв ключ. Оттам вероятно иде раздразнението ми от самоотвержените героични пози, независимо кой и с каква идея ми позира пред очите, дали е войводата Христо Ботев, дали измисленият Йохан от едноименната наивна поемка на Христо Смирненски, главният герой от книгата на Етел Войнич (1864-1960) "Стършел" или друг самоотвержен фанатик на чудесна идея. Животът е велик дар и трябва да се пази! В цитираната горе фраза от есето на Георги Марков не ми се нрави думицата "евтин"; стои ми там като оголен зъб на уличен пес и прави лековата позицията на автора. Че защо да не отдам мимоходом дължимото и на героизма?
Герой, изненадващ и самия себе си, може да се окаже кой ли не между нас; важното е, че е лицемерие е да се разхождаш с героична поза из множеството, да вириш пръст и нос към облака и небесата, драматично да цвилиш и заразяваш света с бесовете си. Героите ги убиват; затова не желая да бъда нито герой за каквато и да е идея, нито да призовавам други да стават герои. Смятам, героично всъщност е да останеш честен и обикновен дори след като ти се е наложило да извършиш подвиг, а пък глупаците са ти се стълпили пред дома и пред вехтия ти балтон само за да те прославят по-мощно.
Арабинът-мюсюлманин, който избира да се самовзриви на най-многолюдно място в града: на пазара или в християнския храм, възприемам – първо, като тъп страхливец, второ – като нещастен подлец, и трето – като жертва на жестоки манипулатори. Това негово самоубийство за прослава на Бог милиони наивници назовават "героизъм" и аз нямам логично обяснение защо мислят тъй. Нима богът в която и да било религия не ни повелява да пазим живота?! Чий бог изисква трупове и се радва на мъртъвци?
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 16 noe. 2020
Илюстрации:
- Пловдив, 1945 г. Баща ми Кирил Г. Бояджиев.
- Пловдив, 2019 г. Изложба на Вежди Рашидов.
___ * От сб. "Кардиф", самиздат 1997 г., с.19 – "Моята родина".
** Георги Георгиев Андреев след 1944 г. е на ръководни длъжности в правителствения печат. Със звание майор е съдия в VI върховен състав на т.нар. Народен съд. Главен редактор е на в. "Народна войска" до 1949 г. Редактор във в. "Литературен фронт" от 1949 до 1955 г. От 1986 до 1990 г. е член на ЦК на БКП. 1947 г. публикува "Партизански песни" – стихове, писани в началото на 40-те години. От 1966 г. докато БКП е на власт бил народен представител. Край трупа му видели прощално писмо с дата 11.II.1991 г., че напуска БКП и се самоубива.
*** Г. Марков, "Нови задочни репортажи за България", изд. 1991 г. с предговор от Стефан Цанев. Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (334.) 
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)