Ars Poetica – НЕВЯРНАТА СЪПРУГА

Аз я отведох на реката;

бях сигурен, че е девойка,

ала тя имала си мъж...

Начало на стихотворение от Федерико Г. Лорка*

НЕВЯРНАТА СЪПРУГА

Отведох я покрай реката

като един уверен мъж,

звезди й свалях... и нататък

се гмурнахме в море от ръж.

В рокле с две тънички презрамки:

такова... пъстро, от басма,

и боса, по сандали само,

целуна ме и се засмя...

И хукнах аз да я догоня,

обзет внезапно цял от страст,

зарязах старата си броня,

дори забравих кой съм аз.

О-о, не, не съм я уговарял,

виновно – слънцето над нас,

и значи, в жежката омара

съблякох я, обзет от бяс,

докато бъбреше там нещо

несвързано, какво ли не,

излегната по гръб, понеже

пред нея бях на колене.

Отгоре гледаше ни сякаш

усмихнат и самият Бог

и в жежкия крайречен пясък

затъна тежкият й кок.

Бе като мряна неспокойна,

като внезапен летен дъжд,

бях сигурен, че е девойка,

ала тя имала си мъж.

Осъмнахме покрай реката

и даже къпахме се там,

преди да продължа нататък

отново тъжен, гол и сам.

На бедността обречен манго,

със присмех срещат ме и днес,

но зная, не е никак малко

да пазя женската й чест.

Водите си лениво влачи

реката, дето ме прокле,

докато чувах я как плаче

и да се върна ме зове.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 10 maj 2011 – edited 22 sep. 2018

___

*Аз я отведох на реката;

бях сигурен, че е девойка,

ала тя имала си мъж.

Бе през нощта на Свети Яков

и с дълги уговорки стана.

Фенерите се загасиха

и се разпалиха щурците.

Чак при последната ограда

допрях гърдите й заспали

и се отвориха те мигом

подобно люлякови гранки.

Колосаната нейна фуста

във моите уши пращеше

безспир като парче коприна,

раздирано от десет ножа.

Дърветата с върхари тъмни

израстваха пред нас грамадни

и лаеше отвъд реката

с далечни псета кръгозорът.

Щом минахме безмълвно двама

къпини, храсти и тръстики,

коравият й ток изрови

във тинята една трапчинка.

Аз смъкнах мойта вратовръзка.

Тя смъкна горната си дреха.

Аз – ремъка със пистолета.

Тя – свойте четири корсета.

Такава гладка кожа нямат

ни охлювът, ни кринът нежен

и не гори в подобен блясък

дори кристалът под луната.

Под мен в уплаха като риби

изплъзваха й се бедрата,

ту пламнали като жарава,

ту като сняг и лед студени.

По най-добрия друм безумно

през тая тъмна нощ препусках,

седефена кобила яхнал

без никаква юзда и стреме.

Аз като мъж не ще повторя

това, което тя ми каза,

защото моят ясен разум

ме учи предпазлив да бъда.

Изцапана от кал и ласки,

аз я отведох на реката.

А кремовете с дълги саби

се биеха под злия вятър.

Държах се както подобава

на всеки циганин достоен.

Дарих я на раздяла щедро

с красива кошница от слама

и не склоних да я залюбя,

защото имаше си мъж,

а каза ми, че е девойка,
кога я водех към реката.

Вж. http://svetovnaliteratura.wordpress.com/2010/07/22/невярната-съпруга-фредерико-гарсия-л/

Ars Poetica – ЗА НУЖДАТА ОТ ЗИМНИЯ СТУД

ЗА НУЖДАТА ОТ ЗИМНИЯ СТУД

Дървото и камъкът от студ щом се пукат

и котката щом при кучето нощем ляга да спи,

двамата си спомнят, че са още съпрузи

и един към друг стават внезапно добри.

Той от бъбрежа й вече хич не се дразни,

тя преоткрива го с усета на улична котка

и от студа вън покрай тръпки и спазми

любовта им сякаш се завръща в живота.

Бедрото си голо прехвърлила върху него,

дъхти му в носа, в ухото и той някак разбира,

че точно тя е момичето, което толкова нежно

не го е целувало досега в тази квартира.

Зимният вятър фучи вън, в клоните бръсне

като ножче за бръснене, съвсем изтъпяло;

Какво я прихваща, Господи? Нима не е късно

да усещам обичта й с цялото тяло?

Толкова болезнени свади, раздели, обиди,

подли женски капризи, тъпи мъжки измени! –

с тояжка, куцукайки, Зимата бързичко иде,

въобще къде ли остана лятното време?

И ако някой случайно тогава зърне жената

колко е хубава, знойна и мила такава,

ще я гушне да й запечата с целувки устата

и ще я люби, както само тя заслужава.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited 22 sep. 2018