Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 21 септември 2018 г.

Ars Poetica – НЕВЯРНАТА СЪПРУГА

Аз я отведох на реката;
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж...

Начало на стихотворение от Федерико Г. Лорка*

НЕВЯРНАТА СЪПРУГА

Отведох я покрай реката
като един уверен мъж,
звезди й свалях... и нататък
се гмурнахме в море от ръж.
В рокле с две тънички презрамки:
такова... пъстро, от басма,
и боса, по сандали само,
целуна ме и се засмя...
И хукнах аз да я догоня,
обзет внезапно цял от страст,
зарязах старата си броня,
дори забравих кой съм аз.
О-о, не, не съм я уговарял,
виновно – слънцето над нас,
и значи, в жежката омара
съблякох я, обзет от бяс,
докато бъбреше там нещо
несвързано, какво ли не,
излегната по гръб, понеже
пред нея бях на колене.
Отгоре гледаше ни сякаш
усмихнат и самият Бог
и в жежкия крайречен пясък
затъна тежкият й кок.
Бе като мряна неспокойна,
като внезапен летен дъжд,
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж.
Осъмнахме покрай реката
и даже къпахме се там,
преди да продължа нататък
отново тъжен, гол и сам.
На бедността обречен манго,
със присмех срещат ме и днес,
но зная, не е никак малко
да пазя женската й чест.
Водите си лениво влачи
реката, дето ме прокле,
докато чувах я как плаче
и да се върна ме зове.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 10 maj 2011 – edited 22 sep. 2018
___
*Аз я отведох на реката;
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж.
Бе през нощта на Свети Яков
и с дълги уговорки стана.
Фенерите се загасиха
и се разпалиха щурците.
Чак при последната ограда
допрях гърдите й заспали
и се отвориха те мигом
подобно люлякови гранки.
Колосаната нейна фуста
във моите уши пращеше
безспир като парче коприна,
раздирано от десет ножа.
Дърветата с върхари тъмни
израстваха пред нас грамадни
и лаеше отвъд реката
с далечни псета кръгозорът.
Щом минахме безмълвно двама
къпини, храсти и тръстики,
коравият й ток изрови
във тинята една трапчинка.
Аз смъкнах мойта вратовръзка.
Тя смъкна горната си дреха.
Аз – ремъка със пистолета.
Тя – свойте четири корсета.
Такава гладка кожа нямат
ни охлювът, ни кринът нежен
и не гори в подобен блясък
дори кристалът под луната.
Под мен в уплаха като риби
изплъзваха й се бедрата,
ту пламнали като жарава,
ту като сняг и лед студени.
По най-добрия друм безумно
през тая тъмна нощ препусках,
седефена кобила яхнал
без никаква юзда и стреме.
Аз като мъж не ще повторя
това, което тя ми каза,
защото моят ясен разум
ме учи предпазлив да бъда.
Изцапана от кал и ласки,
аз я отведох на реката.
А кремовете с дълги саби
се биеха под злия вятър.
Държах се както подобава
на всеки циганин достоен.
Дарих я на раздяла щедро
с красива кошница от слама
и не склоних да я залюбя,
защото имаше си мъж,
а каза ми, че е девойка,
кога я водех към реката.

Ars Poetica – ЗА НУЖДАТА ОТ ЗИМНИЯ СТУД

ЗА НУЖДАТА ОТ ЗИМНИЯ СТУД

Дървото и камъкът от студ щом се пукат
и котката щом при кучето нощем ляга да спи,
двамата си спомнят, че са още съпрузи
и един към друг стават внезапно добри.

Той от бъбрежа й вече хич не се дразни,
тя преоткрива го с усета на улична котка
и от студа вън покрай тръпки и спазми
любовта им сякаш се завръща в живота.

Бедрото си голо прехвърлила върху него,
дъхти му в носа, в ухото и той някак разбира,
че точно тя е момичето, което толкова нежно
не го е целувало досега в тази квартира.

Зимният вятър фучи вън, в клоните бръсне
като ножче за бръснене, съвсем изтъпяло;
Какво я прихваща, Господи? Нима не е късно
да усещам обичта й с цялото тяло?

Толкова болезнени свади, раздели, обиди,
подли женски капризи, тъпи мъжки измени! –
с тояжка, куцукайки, Зимата бързичко иде,
въобще къде ли остана лятното време?

И ако някой случайно тогава зърне жената
колко е хубава, знойна и мила такава,
ще я гушне да й запечата с целувки устата
и ще я люби, както само тя заслужава.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited 22 sep. 2018