петък, 21 септември 2018 г.

Ars Poetica – НЕВЯРНАТА СЪПРУГА

Аз я отведох на реката;
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж...

Начало на стихотворение от Федерико Г. Лорка*

НЕВЯРНАТА СЪПРУГА

Отведох я покрай реката
като един уверен мъж,
звезди й свалях... и нататък
се гмурнахме в море от ръж.
В рокле с две тънички презрамки:
такова... пъстро, от басма,
и боса, по сандали само,
целуна ме и се засмя...
И хукнах аз да я догоня,
обзет внезапно цял от страст,
зарязах старата си броня,
дори забравих кой съм аз.
О-о, не, не съм я уговарял,
виновно – слънцето над нас,
и значи, в жежката омара
съблякох я, обзет от бяс,
докато бъбреше там нещо
несвързано, какво ли не,
излегната по гръб, понеже
пред нея бях на колене.
Отгоре гледаше ни сякаш
усмихнат и самият Бог
и в жежкия крайречен пясък
затъна тежкият й кок.
Бе като мряна неспокойна,
като внезапен летен дъжд,
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж.
Осъмнахме покрай реката
и даже къпахме се там,
преди да продължа нататък
отново тъжен, гол и сам.
На бедността обречен манго,
със присмех срещат ме и днес,
но зная, не е никак малко
да пазя женската й чест.
Водите си лениво влачи
реката, дето ме прокле,
докато чувах я как плаче
и да се върна ме зове.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 10 maj 2011 – edited 22 sep. 2018
___
*Аз я отведох на реката;
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж.
Бе през нощта на Свети Яков
и с дълги уговорки стана.
Фенерите се загасиха
и се разпалиха щурците.
Чак при последната ограда
допрях гърдите й заспали
и се отвориха те мигом
подобно люлякови гранки.
Колосаната нейна фуста
във моите уши пращеше
безспир като парче коприна,
раздирано от десет ножа.
Дърветата с върхари тъмни
израстваха пред нас грамадни
и лаеше отвъд реката
с далечни псета кръгозорът.
Щом минахме безмълвно двама
къпини, храсти и тръстики,
коравият й ток изрови
във тинята една трапчинка.
Аз смъкнах мойта вратовръзка.
Тя смъкна горната си дреха.
Аз – ремъка със пистолета.
Тя – свойте четири корсета.
Такава гладка кожа нямат
ни охлювът, ни кринът нежен
и не гори в подобен блясък
дори кристалът под луната.
Под мен в уплаха като риби
изплъзваха й се бедрата,
ту пламнали като жарава,
ту като сняг и лед студени.
По най-добрия друм безумно
през тая тъмна нощ препусках,
седефена кобила яхнал
без никаква юзда и стреме.
Аз като мъж не ще повторя
това, което тя ми каза,
защото моят ясен разум
ме учи предпазлив да бъда.
Изцапана от кал и ласки,
аз я отведох на реката.
А кремовете с дълги саби
се биеха под злия вятър.
Държах се както подобава
на всеки циганин достоен.
Дарих я на раздяла щедро
с красива кошница от слама
и не склоних да я залюбя,
защото имаше си мъж,
а каза ми, че е девойка,
кога я водех към реката.

Ars Poetica – ЗА НУЖДАТА ОТ ЗИМНИЯ СТУД

ЗА НУЖДАТА ОТ ЗИМНИЯ СТУД

Дървото и камъкът от студ щом се пукат
и котката щом при кучето нощем ляга да спи,
двамата си спомнят, че са още съпрузи
и един към друг стават внезапно добри.

Той от бъбрежа й вече хич не се дразни,
тя преоткрива го с усета на улична котка
и от студа вън покрай тръпки и спазми
любовта им сякаш се завръща в живота.

Бедрото си голо прехвърлила върху него,
дъхти му в носа, в ухото и той някак разбира,
че точно тя е момичето, което толкова нежно
не го е целувало досега в тази квартира.

Зимният вятър фучи вън, в клоните бръсне
като ножче за бръснене, съвсем изтъпяло;
Какво я прихваща, Господи? Нима не е късно
да усещам обичта й с цялото тяло?

Толкова болезнени свади, раздели, обиди,
подли женски капризи, тъпи мъжки измени! –
с тояжка, куцукайки, Зимата бързичко иде,
въобще къде ли остана лятното време?

И ако някой случайно тогава зърне жената
колко е хубава, знойна и мила такава,
ще я гушне да й запечата с целувки устата
и ще я люби, както само тя заслужава.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited 22 sep. 2018

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...