tisss: 01/10/20

петък, 10 януари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (30.)

Не знам защо сме тук, но съм сигурен, не е да се любуваме на себе си.

25.10.1998., продължение 1

Снощи Евгени криминалистът ми подава вестник, където е описано как цялото Старо Оряхово, Варненско, според нашенската криворазбрана представа за право солидарно застава откъм страната на двайсет изнасилвачи на 12-годишно момиче от града. Неандерталската задруга в това престъпление изважда над закона и съселяните на психопатите. Така живеем в България – гушнали бурени, мечтаем робската помия да роди чисто жито. Че как става то! Вж. "Седмичен труд" от 22.10.1998 г.

26.10.1998.

В четвъртък намирам в пощенската си кутия честитка от местния офис на НЕК – Националната електрическа компания, един от най-хищните монополисти в моята държава. НЕК ме предупреждава "незабавно" да им заплатя седемнайсет хиляди и няколкостотин лева; в противен случай ще ми прекъснат тока. Четвъртък беше 22 октомври, заплатата ми я изплащат след 28-я ден на месеца, ала понякога и със закъснение от 3-4 до... 20 дни. От началото на август три пъти ходя да се издължа; три пъти служителка от офиса на НЕК ме връща с обяснение, че изчисленията още не са готови, имат проблеми с компютърния софтуер. Точно днес пари нямам дори хляб да си купя, ала не защото съм се разживял нашироко, а понеже с аванс от 60 хиляди* ми се наложи да платя за водата в офиса на Общинското ни предприятие "Вода и канализация", да заредя с газ бутилката за котлончето, сметката си към телекомуникационната компания БТК да платя, и все пак да се храня близо трите седмици. Сметките е редно да се плащат навреме; но учителската си заплата не получавам в определения ден, а идва, когато районното финансово управление сметне за нужно. И какво се получава?

Служителите в НЕК всеки миг са си в правото да ми изключат електричеството, хем със съответната глоба според вътрешните им инструкции; а моето право да получавам заработените си пари моята държава не е предвидила как да защитя. Правото да не бъда притискан като престъпник до стената, без да съм виновен.

Че живеем бедно, е факт. Пък сме и свикнали да бедстваме. Но как и кому в тази моя държава да обясня аз – гражданинът, електорална единица, овца за стригане и доене, задължен да отдава високи за ниския си стандарт на живот данъци и такси, аз – прост българин, който плаща и за куп несвършена работа от моите служители? Между другото, служител иде от "слуга". Че тези мои слуги вече са ми се качили на главата и ме действат както им скимне – пишат си такива инструкции и допълнения към правилници, които ги поставят в привилегировано право на вечно получаващи, а аз – уж стопанин, гласоподавател, изконният суверен, съм задължен точно когато ми подсвирнат моите слуги, да препусна в галоп, да им снеса дължимата сума. Не дай, боже, да просроча макар само с ден – глобата, барабар със съответната лихва, не ми мърда! Никъде не съм прочел обаче в тези писани закони, че и Държавата ми следва да е изрядна към мен и към моя личен интерес на данъкоплатец.

Да предположим, в един "слънчев ден на българската демокрация" по израза на екзалтиран оратор в Българския парламент, нещата в моето отечество се уредят; но как да проумее Европейският валутен фонд, дамите и господата чиновници от благоустроения Запад, воглаве с любезната Ан Макгърк и цялата им европейска общност, че нравът ми, манталитетът ми на пожизнен спринтьор между членовете, членчетата, параграфите и алинеите на същия закон са, за да оцелея не духовно, а физически?! Че характерът ми е изграждан въз основа на тези печални хрипове на неуважението към гражданина! И за да оцелея, мило мое Отечество, принуден съм да приема целия набор издевателства над достойнството ми на българин. И тъй си я караме ние, дето не сме малцинство, а сме имали щастието да се родим българи тук, в България. Малцинства се хранят, поят, обличат на наш гръб, сметки, данъци не ми е ясно дали плащат, но разбирам – могат да сторят всичко, което и където си пожелаят, имат кой да ги защити и в чужбина, и в българското Народно събрание, защото са електорат за всякакъв род партии и политически движения; или защото са същинският електорат на... демокрацията от 1990 г. насам?

Ей тъй живеем около шест милиона** души в майка България. Не разполагаме с влияние в сферите на властта. Изправени сме пред система неясна, но скудоумна. И единственото ни средство, защитна реакция към тази екзотика е шикалкавенето, търсенето на пролуки в закона, написан, за да го спазвам, и като че за моя изгода. "Скудоумна" ли казах! Че защо скудоумна?! Ами защото същата администрация мога да онагледя чрез "любимите на цял народ" персони – висшите технолози на властта у нас. Тази същата администрация в сферата на т.нар. три власти допусна кредитни милионери, шефове на финансови пирамиди, ликвидатори на родната ни промишленост и селско стопанство, дори убийците от "китните" концлагери на соца щастливи да се разлетят по света, да си устроят честит живот из най-екзотичните местенца на планетата, да представляват България в далечни и близки страни с държавна заплата и с атрибутите на държавата ни.

Към този стопански и политически елит мутрите са само романтичен аксесоар.

27.10.1998.

Мечтая си за държавник, когото да уважавам като български гражданин и човек заради нравствените му качества.

Като че заръмя. Едва шест и двайсет е. Сумрачно и тъжно, ала нов ден започва. Човекът по природа е оптимистично устроен, ако фанатична религия не му изпие мозъка. Уверен съм, че няма да продължаваме все така. Ще се появят по-нов тип личности в управлението, в политиката, колкото и за подло занятие да я смятаме днес тази родна политика. Котката е вперила зелени немигащи очи, следи ме как шумоля или как химикалката ми издава звуци, които само животно-ловец долавя. Толкова фини вибрации изпълват пространството наоколо и вътре в самите нас!

Следва