Божието учение наподобява вода: както водата се спуска от върховете и се стича към ниското, така и Божието учение се възприема само от скромните. – Из Талмуда*
17 fev. 2001
БЛАТОТО И ЛИЛИИТЕ
Задушница. Всичко се е родило от недоимък. От недоимък, казано с друга дума – от неудовлетворение. Защото ситият е спокоен и не се изкушава. Неудовлетворението е раззинала уста; шета назад и напред, обикаля света, а очите му гледат внимателно за плячка. Всичко тук се е родило от недоимък, което си е самото нарушено равновесие, самата нарушена хармония, самата ранена Любов. Ситият не твори, не създава; той и не търси, понеже всичко му е под ръка. Кой мечтае най-силно, моля? Онзи, който най си няма, той най мечтае. И като назовава нещата, които желае, по име – значи, като ги кръщава, дава им златен образ, прави ги икони на мечтите си, на блянове. А това си е опитомяване на дивото, на животинското, на природното.
Ето как човекът се научил да говори. Всяка дума той издърпвал с копринена нишка от неудовлетвореното си, от изпълненото си с лакоми желания изгладняло сърце. И обличайки в звук, в членоразделна реч нещата наоколо, ние ги опитомяваме, караме ги да ни се подчиняват някак. Което бяга подплашено встрани и съзнанието не успее да го улови, да го опише, да го изкаже, то си остава неясно и чуждо, и така е сянка на облак, нещо заекващо с оросено от пот лице и тяло, ала неопределимо. То е самият хаос, но и вече предчувствие, вече предвкусване на ловна страст. Че кой твори, кой бленува, ако не гладният!
Нарекох я "гургулица" и не знам защо, даже не се и бях замислил – думата сама ми дойде на устните. И то е представа за нещо с бяла лебедова шия, вдигната брадичка. Не трябва да звучи обидно – гургулицата не е гугутка, макар двете да назовават като че едно и също. Ето как странно се държат понякога думите с нас; оказва се, самата подредба на звукове вече говори над смисъла – понеже "гугутка" е нещо сивеещо и обикновено, което кълве трохи по земята или си чисти перата, кацнало на стряхата, а "гургулица" е птицата, когато лети, предизвиква възхищението, подканва ни за улов. Едното е самата скромност, другото е недосегаемото – и точно в него е изкушението, гладът за творчество, което вече е самата красота, самият Космос.
Всяка дума за нас, освен назоваването, е образ от звукове и сенки на облаци. Така си обяснявам защо моите приятели така невероятно съответстват на собствените си имена. А оттам може би иде и желанието да доработваме сами официалното си име... Защото "Георги" не е "Гошо", ни е "Жоро", а и версиите на името "Георги" са повече от петдесет в българския ни език Тези варианти на името са като нюанси в палитрата на художник; и художникът най-добре си знае защо посяга към една, втора и трета от представите си за строго определена натура... А може би това става интуитивно, т.е. импулсивно, вследствие неподвластен на разума вътрешен подтик? Назоваването е хвърляне на ласо, на тънка копринена примка върху общите настроения и представи. Назоваването определя не само целта, но и кой е ловецът: добър човек ли е той или лицемер. Ой, как силно ни говорят цветята, птиците, обикновените предмети, с които така сме свикнали, че вече преставаме да ги забелязваме! Обаче да сътворяваш, то е да видиш обичайното наоколо в златиста премяна и значение. Мен пренебрежението от страна на общността ни към едно или друго ме зарежда с желание за работа.
Човечеството, хората сме като мравки, които: нещастни бедстващи, издигат чудни дворци, създават великолепие и се съревновават с представата ни за Бог, Когото ни го има, нито ни забелязва от Космоса. Живеем като термити – достатъчна е стая, три на три метра, и ако крехката врата е добре затворена, сме спокойни; въоръжаваме се до зъби, а врагът ни най-страшен си е в самите нас: носим го в гените си, носи се той като тресчица по вълните на алената ни кръв пенлива – невидим и недосегаем. Какви наивници сме, Боже мой! Чуждите богатства ни в очите, а своите богатства не ценим.
И що му е на човек да се съизмерва с някакъв си бог, чудна работа! Ама че глупаво, вместо да се радваме на това, което ни е дадено, ламтим света да нагълтаме, с думи да го смелем, с думи и език нахален. Че смиреност ни липсва – това е пределно ясно. Ала не е ли разкош самото бленуване, подготовката за битки, потягането на ловното снаряжение? Мравки ли! Че какви мравки сме ние, наивни, но и така жизнени именно с илюзиите си!
Амон – онзи, който крие себе си (от древноегипетски), т.е. Неназованият, Творецът на вселената; "скрита същност". Амон е "Онзи, който сам се създаде". И който опита да го обясни, загива. Нещо като любопитство с голи сетива, като да галиш къс радий. Вселената била тъмна, мълчалива, неподвижна. Амон е творчески изблик на енергия и от него започнало "времето". Змията е като изстрелване на семе в утробата; затова вероятно преди три и половина хиляди години змията назовавали Кем-Атеф – "Онзи, който е завършил своя миг". Че има ли по-върховен от екстатичния плътски фокус на съвкуплението, мисля. Жреците на Древен Египет не са за гледане отвисоко; грешим, като се мислим за по-напреднали – логическото познание не трябва да се състезава с интуитивния образ, а да се допълва от разкоша му, а защо пък не понякога да му дава преднина, старателно описвайки сетне гъвкавите му откровения.
Ако, строго погледнато, Истината е трансцендентална, т.е. винаги изплъзваща се от логиката ни, не е ли интуитивното познание онзи светкавичен лъч, дето ще я фиксира върху хартията или папируса! Древните митове са кодирани откровения за човешката душа, за Духа, който е у нас, за собствените ни странности. Ето, например, цикъла от сюжети около митичния град Тива. Върху им се гради философското великолепие и величие на цялата Древноелинска драматургия (Есхил, Софокъл, Еврипид...). И какви хоризонти за изследване са това! Съвременната модерна философия бледнее пред тяхната многопластовост и многопосочност. Подозирам, че самата философия, като човеколюбие, е по-малко изящна и много по-малко ужасяваща в апокалиптичните си видения от космическата мразовита яснота на Древния мит.
Не говоря за постиженията: като крайна цел, като стремеж към завършек; говоря за самия ход на познавателния процес, като безкрайна спирала от собствения ни буйно пламтящ интелект (което ще рече "усет") към ледената сърцевина на Космоса... Не се притеснявам от любопитството си в тази супер-тъмна сфера. Тракийската пепел под нозете понякога скърца между зъбите ми, за да не забравя, че не съм нищо повече от остналите простосмъртни: просто стрък трева, който се любува на небесата над нас. Ако не аз, друг ще го запише – ако вече не е отбелязано в книги, които не съм чел.
20 fev. 2001
Няма по-висок духом от онзи, който твори в смирение за другите, пренебрегвайки своето – самолюбие, разни суети. Висок е орачът, на чиято нива се уповава светът, без да се интересува кой е орачът. Нозете му в калта газят, а очите му са в облаците. Приоблачен е погледът, с който ни гледа, ала ние крещим: "Наивник ли е този? Защо е такъв отнесен, сякаш не е от този наш свят?" ...И друго крещим: "Този пък за какъв се мисли! Я да го смъкнем долу, сред нас! Стига е броял звезди посред бял ден". Но кой е този?... Мисля си – човек като всички ни, само зрението му е малко по-остро, та ни плашат тези негови очи. Поне упрек да имаше в тях, ала не – няма назидания, няма мръщене от негова страна. Така ни съзерцава и Космическата бездна отгоре. Е, няма прошка за такъв човек. И ние се втурваме да му покажем каква мизерия е животът... Ала колкото повече го мачкаме и бием по лице, толкова по-висок израства. Пък ние – джуджета мамини любави, боричкаме се да се покатерим върху глезените му.
Лоша работа. Цигански банди от няколко години върлуват – крадат по автобусите и няма кой да ги озапти... Дотам са станали нагли, че вече открито грабят пред очите на пътуващите българи. Чувам разкази за грабежи по градския транспорт, линия "36" и линия "26", и линия "6" на Пловдив. Жертвите обикновено са жени или по-възрастни хора. Граби се по най-хайдутлъшкия начин, по всичките правила на мародерството и откритата престъпност. Кого да обвинява народът!? Простият обвинява манговците, циганите са му в очите; пък си мисля: виновни са онези там с белите ризи и скъпите вратовръзки, дето съсипваха – разрушиха я издъно държавата ни, уж демокрация да градят, ала тяхната демокрация превърна българския гражданин (бил той българин, циганин, турчин, арменец, грък, евреин) в измет, в наплашено овче стадо, което търчи назад-напред из кошарата и се блъска в бетонни стени с избелели от ужас очи.
Отнеха ни гордостта да се назовем българи – достойнството опитват да изкоренят. Бедният, гладният е готов ръката и на касапина си да целува; жените станаха само за подгавряне; младежта се изражда поради отсъствие на друга галерия образци освен проспериращи лекета, мухльовци, побойници, разбойници, тарикати, опропастители на българщината. Къде са бащите и дедите, къде сме ние! Зъбите ни тракат от шубе, и има защо даже от един сополив манго да се страхувам вече, че ще ми влезе в стаята посреднощ да ме ограби, да ме убие, жена ми или дъщерите ми да изнасили. Ей това е целта на занятието: да се хванем с циганина гуша за гуша, та онези отгоре да си веят байрака безнаказано. Е, да продължим да си делим народеца на враждуващи партии, на късове да трошим нацията! Не сме нито "сини", нито "червени", нито "зелени", ни "жълти" и "оранжеви", ни "виолетови". Глупаци сме, щом сме пуснали вълци между нас да ни кръщават ту в Светия Дух, ту в Аллах акбар, ту в цивилизасиона на Западна Европа и Щатите, ту в богатирските билини за Матушка Русь.
Хей, отродници ли сме? Забравихме ли си родовете, корените, историята? Защо да се опираме на някого отвън и отдалече, оттатък Атлантика!? Отписахме ли се вече от тефтера на стопаните? Господар ли пак си търсим? – хем милостив и нежен бащица с кралимарковска сила, да нареди как да живеем, как да се плодим, как да му слугуваме на имота и на банковата сметка? Единствено оптимистично пред онаглелите цигански банди ми иде на ум: Колкото по-зле, толкова по-добре! Най-разкошните лилии растат в най-смърдящите блата. Колкото по-зле, толкова по-добре: иде Видовден.
–––
.jpg)
.jpg)
.jpg)