Време е миналото да се чете не с възхищение, а с критично око! – Аноним (1947)
02.02.2007.
ЗАПЛЕТЕНИТЕ ВЪЗЛИ
Заплетените възли не разсичай! И Александър* жалък е, уви, от гняв че дръзко се увличал сърцето горделиво да кърви, но вместо, показно извадил меча, Гордиевия възел да сечеш, ти болката срещни с усмивка мека, защото си обикновен човек. Това, уви!... не всеки тук го може; далеч по-лесен – показният жест, и ето – ръкопляскат всички ложи в Театъра на смешната ти чест. Светът почита дръзкия палячо, а ти си просто тъй обикновен, за теб да театралничиш, то значи единствено жест строго забранен. Заплетените възли... Ех, момиче, мъжът до теб е тъй обикновен, понесъл участ на нехаен скитник, на книгите отдал се в плен. Ехти Театърът, тресе се даже от ръкопляскания из основи чак, а зад кулисите – като прокажен, си истински сред кадифе от мрак. Заплетените възли не разсичай! Достойнство ли? Не, слабост е това, да режеш там, където те изпитват за стойността на гръмките слова.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Рlovdiv, edited by 29 dec. 2020
Илюстрации:
- Александър Велики, юношески период на човечеството.
- Пловдив 1964, авторът на текста, когато бе едва на 17 г.
–––
*С един удар Александър разсече всички нива и всички ядра в тях. Ударът му бе като звук от пляскане с една ръка, ала вълната, която се надигна от Морето, заля цяла Азия. Легенда е, че с един възел, пък бил той и Гордиев, може да се решат всички проблеми... Вж. http://weiqiland.net/essay/gordy.html. Бел.м., tisss.
Брак – опит да направиш нещо трайно от случаен епизод.– А. Айнщайн (1879-1955)
24.07.2007. ГОДЕНИЦА
И братчедът
му вика:
– Не я гледай, че е дебела и църна, че мустаки има
по-рунтави и от твоите. Мустак с кола-маска се чисти, има и циганска дъвка за
тази цел, обаче кат ти метне премрежен поглед това либаво сладко моме и ти са
усмихне, шъ вденеш, че най-добре е да си са земете. Ай сега да не дигаме
патардия, зелен си, неопитен си, послушай опитен кво ти дума. То е за твое
добро.
– Ама ти кво си мислиш, бе – мънка оня, – да не съм аз в
гората раснал... – И рови с пета земята: – Шъ ида на морето, на плажа в Созопол
шъ ида, там моми хубави колко щеш. Хем всичките до една нагласенки, изписанки.
– Онез мискинки ли, ве? Брей, къв си бил аджамия! Мани ги
онез курви нефелни, ти мен слушай. – Шифьорчето не знаеше, че Тодор ми е
братчед, па Тодор продължи да намила, да ма фали: – Глей сега що ще ти река –
дума му, – аджамията смята, че една жена, като е грозновата, особено ако е сура
и космата и изпод носа, пет пари не чини. Ами домакинството бе, аланкоолу, кой
шти върти домакинството? Тая е кат биволица кротка и уредна, плодна, грижовна.
Щу работа шти свърши, щу дяца шти народи, не я ли видиш! Все здрави и читави
дяца. И поне шъ си сигурен, че са твои деца... Хем все сготвено вкъщи шъ ядеш,
опран, огладен шъ ходиш, на бел чаршаф шъ лягаш. А я се виж сега! Ми то на
чувяк не мязаш. Жив Освиенцим, кат та гледам. Сега си жив умрел, серсемин, дет
не знай кво е жена на ръце да го носи, да го гушка в мразовитите зимни нощи.
Преспа тая нощ у дома шифьорчето. Е го е, самосваля му пред
къщи стоеше. В цяло село у нас гаче бе най-охолно, най-скопосно, та му зех язе,
та му постлах, и понеже се бе налокало, бая замотано си беше, взе, че ма
прегърна, гушна ме милият, катурнахме се ний двамцата, па ме нацелива целата. И
аз му са оставих. Че кво да го правя! Мъж!
– Обичкам та – вика ми в тъвното, – ужасно та желая, утре
шта искам от ваште. Штъ та уважавам тъй до гроб.
И аз кво!... Рекоф, работата втасала, та и опечена, булка
шъ ставам, ой те тебе, Боже Господьо, и ти, Света Богородичке!
Обаче заранта на
тоз пиян мизерник друг акъл му дойде:
– Ни тъ познавам – вика, – и нищо не съм ти аз обещавал!
Коя си ти, ма-а! Ай сиктир! Ай да ми съ махаш от главата, че знайш ли, кат
грабна една кюския!
– А-а, обещавал си, обещавал си ми – рекоф, – ама не
повниш, че си беше кьоркютук пияно. Га си пияно, по-харен си май. Снощи друга
песен ми пейше.
– И ти верваш на пиян чувяк!?
– Па оти да ти не вервам? Млад си, либав си, ячък си. Що,
махна ли да ти намиргам? Мене мъж ми требе, а па ти анджък си мъж.
– Ай, мамка ти гювендийска! – крещи, та реве, и жилите на
врата му изпъкнаха. – Туй капан ли беше, мари?
– Нема таквоз нещо. Отде у теб тез черни мисли? Всичко си
беше честно и почтенно. Некой да ти е наливал зорлем вино и ракия у гърлото? Ей
на! Питай го тоз твой авер – говоря му и соча братчеда Тодор по двора. Ама още
не знай, че Тодор ми е братчед.
– Страх ме е – вика. – Само кат я зърна, и ей тъй на, от яд
настръхвам.
– Шъ свикнеш, не бой ся – дума му Тодор. – То и аз отнапреж
мойта мила Анастасия трудничко я возприимах. Бе па то едно кльощаво и злоядо,
вейка-вейчица, брояха му са ребърцата гаче клавиши на акордевон. Обаче идва
после един момент, ай да ти не разправям! Почваш да си я возприимаш таз женка
кат имотец, кат орна нива, бе. Нали вдяваш! – баш кат бахча насред кър. И ела
сега поглеж оназ тънка вейчица ква ми се е ошишкавила, ква ми се зашопарила,
жена за чудо и приказ! Оди из дома, хем ми шета, паниците в буфетя звънтят и
тракат, нищо, че две педи бетон съм лял под дюшемето.
– А бе, сирак съм – удари го на молба моичкият, – мислех
язе така некоя по-имотна, по-засукана. Виж ме колко съм окаян. Ей на, глей!
Само туй якенце ми е, и то вехто, та вехто. – Па си обръща джебовете. И хастара
на якенцето обръща. Да видим, демек, че и пари си нема миличкият. Жив артист!
И ми стана мъчно за него, дожаля ми... Харесва ми, ама па
доста е плах. Викам си на мене си, да не ма чуят: майната ти!... Ай, оди си по
пътя! И са врътвам, тръгвам да си уляза обратно в спалнята, да рева-да рева, да
се нарева. А пък Тодор ме завръща кат некой добитък къде куфнята:
– Тоз – кай, – хич не е за изтърване. Или сега – кай, – или
никогиш!
Както и да е, напи се пак шифьорчето, от мъка се напи.
Плака, човекът му и с човек, турихме го да преспи при свинете в кочината и…
годежът взе, че стана. Курдисаха ме в камиона и... Чао, Миче! Чао, Тоше!
Отпрашихме с камиона ний къде неговото родно Калимявково в отсрещния край на
България, нейде си ча-а-ак къде Врачанско... да ме покаже на майка си и на баща
си, и на цялата си рода да ме покаже, щото изведнъж се оказа, че въобще не бил
беден и сирак.
И ме посреща оназ начумрена, изгърбила се чак, на
костенурка мяза. Измуши глава из корубата:
– Куйо е туй плашило, брей Василе, де дома ми водиш, дет у
дворо ми улазя, да ми плаши кокошките? – съска.
– Не съм аз плашило, ма! Додох снаха да ти ставам.
– Снашица, оладжак – тури ръце на кръста, зъбите й до
кътниците лъснаха в злато. Усмихва ми се, демек.
А моичкият мълчи. И тейко му, и той мълчи, па се и муси. И
целият им джинс мълчи. И ма мерят всичките изпод вежди, все едно на кантар с
топуз ма теглят и все ексик им излазям. Седят като вкопани. Само оназ – злобна,
та чак весела, Мята бутове напреж-назаде по двора.
Ми сега!...
– Шъ са оплачам на полицията – викам.
– Па оплачи се – хили се, – ко щеш, и на селскио пъдарин
Митре, и на оня, дет пасе патките, и на арменскио поп оди се оплачи! – Хилят се
осем човека насреща, а мен ми се плаче, сърцето ми се къса и една буца ай тук
на... под лъжичката. Рекох си: а-а, таз тъй няма да я бъде, я да обърна аз
другото листо.
– Ела! – рекох на моичкия. – Ела да ти пошепна нещо на
ушенце.
– Недей я доближава-а-ай – пищи майка му, – шта омагьоса...
А па тя те омагьосала, та кьорава ли съм да не видя! – Проплака, та и взе да си
скубе косите: – Туй не е вече моя син. Моя син... акъля му чавка го изпила.
Зачерни ма тоз моят син непрокопсаник. Къщата ми изгори.
– А, ма – моля й се с добро, – остави сина на мира... – И
го прихватям полечка изпод лакътя: – Слушай, мой човек, не съм веке аз онуй моме с
пръст небарнато. Знаеш ли, че мога дете да родя и шъ го писувам на твое име, на
твойта фамилия туй дете? Щото ти шъ си му бащата!
Мълчи, въси се, устните си хапе... Да ги хапе! Да не съм го
аз калесвала в наше село да дохадя, в Тодоровата къща и в моето си легло! А оназ
вещица по двора се тръшка, косите си хептен оскуба. Дворът цел на фъндъци
стана.
– Ле-ле-е-е! Ле-ле! Ле-ле! Ле-ле! Отде се домъкна у назека
таз чума мразеща? Отдека па баш назе уцели? Що сме ти, Боже, сторили, що сме
ти, Боже, накривили!
Показвам се аз на балкона, косицата си оправям и везаната
бяло якичка:
– Що да съм чума, мари? Затуй, че го допуснах до менека ли?
Да бех чума, щеше ли мен той да залиби! Нъл тъй, бе – ръчкам го изотзад, – ти
мъж ли си, или какво? Айде, кажи им кога шъ ни й сватбата. – А той мълчи,
преглъща на сухо преглъща милият. – Чуйте ма, бре, е-ей – дера се аз от
пeнджерчето, – таз неделя ний подписуваме, па вий квото щете правете.
И се залостихме двамца с шифьорчето, емен-емен, до неделята
нос не подаваме от спалнята. Пък в неделя тъй рано-рано сабахлен дигаме се от
постеля в кметството да ходим. И кат открехнах язе лекинко перденцето, и кат
попоглеждам вън, що да видя... Онез осмината двора премели и с вода напръскали.
И улицата отпреж подредена като за сватба. Майка му ми носи булчинската
снежнобяла премяна. Трите й етърви косите ми решеха, пудреха и с купешки мазила
намазаха от глава до пети. Братовчедка му ми мери бели едни обущенца лаченки с
висок ток. И ми турят сребърно венче на главата. Баща му и чичовците му по едно
време фанаха с пищови и чифте сачмалии да дънят. Къртят тавана тез ми ти яки
мъже пощръклели с ей-таквизи ми ти сачми, като грахови зърна: дан-дан-дааан.
Гърмят и врещят пощръклели. Таквоз чудо кой да повярва!
– У-дя-дя-я-я! Йеп-па-а-а! Ай, сбирай се, велик наш роде.
Наш момък се жени. Селото да заповеда да ни почете да се не помайва! На хаирлия
да е, на хаирлия и на берекет!
Всичко харно, та харно, само братчедът Тодор дет се не яви
на таз моя сватба. Бре-ей, сватба невидяна по нашия бедняшки край, най-бедния
край на Тракия! Щот аз инак нийде никого си нямам. В къщата му се запознах с
туй шифьорче либаво; и Тодор бе, дет ми направи работата за шифьорчето: напи го и
го бутна в постелята ми. Майчица си нямам щото, чеиза ми от умрели баби и
прастари лели комшийките сбраха, тате се спомина поради офтика преди сто
години, Бог да го прости! Ни братец, нито сестрица край мен. Ама сега,
като ги народя пълна къща дечица, шъ го викна у дома аз тоз щур мой братчед. И
само тъй шъ да му река: "Ела, Тодоре! Ела ми, кучи сине!"*
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Рlovdiv, edited by 29 dec. 2020
–––
* Помните ли кампанията около болестта луда крава? Помните ли как на нашите хора по селата им избиха свинете, после кокошките и гъските, после болестта страшна се яви по козичките и овцете; и изпратиха от гетата на големите градове санитари в бели премени да "евтаназират" (демек, щастливи да усмъртят) на хорицата добитъка. Дойде най-сетне и нашият ред. Сюжетът на текста по-горе от начало до край е сън от преди години. Нищо не съм добавил, нито съм отнел. Аз-героят, в случая – героинята, оставих сама да се представи с нейния си речник и обрати на разкошната простонародна българска реч, каквато си я говорят асъл българите, които все повече оредяваме и оредяваме, и оредяваме, и тъй докато България изчезне и дойдат други хора тук да се заселят и да възвърнат хубостта и радостта от този най-райски кът на Европа.
От три десетилетия ни унижават като нация; и нашите момичета не случайно все по-рядко и по-рядко се осмеляват да раждат. Пренаписаха ни историята, изгавриха се с Левски, съсипаха всичко, що е направено и засято с мерак от поколенията преди нас. Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (409.)
.jpg)
.jpg)
.jpg)