Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 13 март 2014 г.

Публицистика - Тема с продължение (3.)

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО
 Ерих Фром*: Любовта не е само чувство... Чувствата рано или късно умират. Любовта  е изкуство, което повечето хора смятаме, че владеем, но не е така. 


       Продължение
      
       Познанието дори само на един човек включва познание върху цялото човечество. Биографията на всеки от нас, взета сама по себе си, е всъщност биография на отрязък от живота на цивилизацията. Нямаме дотолкова услужлив образ пред очи, който да представи колко силно сме зависими едни от други, как влюбването, разочарованието или смъртта на някого, за когото дори не си подозирал до последния момент, ти влияе - и после се чудиш: защо днес нямам апетит, свят ми се вие и ми е болно!

       Според парадоксална хипотеза египетските пирамиди са изградени не с физическо, а... с психическото едновременно съсредоточаване на стотици хиляди човешки същества в мястото, откъдето да се повдигне 4-5-тонният каменен паралелепипед; и така хиляди базалтови паралелепипеди един по един кротко се възнасяли до полагащото им се в общата пирамида разположение.

       Действително Космосът е нещото, достойно да съзерцава пирамидите. Ала има и неща, по-сърцераздирателно звучащи - едно от тях е собственото ни въображение, в което - подозирам - има участие Божественото, Богът (ако го има).

       Големите послания идат, просмукват се до нас през талазите на стотици отишли си от света на живите... поколения хора. Даже не са и подозирали какъв дар ни пренасят тия някогашни живи.

       И ние - като тях, продължаваме пътя на огромните облаци познание, без да проумеем каква ценностна за човечеството информация пренасяме на гърба си. Е, проумяваме, успяваме криво-ляво да разкодираме нещичко, да го добавим към вече разкодираните енергии, които просвредляват хаотичния ни, сякаш мравешки, свят.

       Не ми е присърце сляпата Вяра, Аксиомата - дето уж ни помага да разберем самите себе си. Присъствието на Свръхразум над главата ми ме изпълва с бунт, точно когато искам трезво и смирено себе си да огледам... но с моите си очи, не през очите на някой Друг, който ни гледа от космоса. И като зная колко сме беззащитни, отбелязвам си: в уязвимостта ни е духовната ни сила.



Край реката с Чечо

       Вижте колко беззащитно е влюбеното сърце! Какви мъки, какви премеждия, докато изведеш флотилията си от океански платноходи из фиордите на Невежеството в откритите слънчеви простори на Познанието. И нищо не те застрахова, не ти се притичва на помощ, нищо човеколюбиво и майчински не кърши ръце зарад тебе! Ти си сам, толкова беден и толкова щастлив, че устата ти може да изрича думи, важни за шест или осем милиарда такива самотни души като тебе.

       Наричат това "призвание", "да откриеш бога у себе си" или "откровение", но не е измислена все още точната формула на таланта; всеки, който има малко от малко усет, го усеща, но не успяваме да го определим, да го назовем точно, да го оковем в златна рамка - и това е чудесно като Любовта.

       Как ще почувстваш Любов, ако не си бил наранен: в кървенето на сърцето блясва Тя в цялото си великолепие. И дали съвършеното не се съдържа във факта, че сме създадени несъвършени, т.е. вечно стремящи се?

       Ужасно и хубаво е, че Вселената няма край, че собственото ни въображение е свободно да моделира образи на непонятното, без да се притеснява, че има издигнати навред около нас дебели крепостни стени и издълбани ровове, пълни с отчаяние от крайното познание на света и живота.

       За мен християнската религия не е нито основа, нито предел; тя може да ме съпътства, да ме държи за ръчица известно време, докато сам проходя, а после...? После да се завръщам към нея като в майчиния дом, за да й разказвам за подвизите и страданията си. Тогава защо така силно желаят да ме ограничават с религия!

       Та аз и без техните напътствени тревожни и назидаващи погледи съм си неин син... Но не! Те искат доказателства за вярност... Наивници! Това е най-сигурният начин да започна да ги пренебрегвам.

       Та ето що! - Любовта и Свободата са сестри; биографията на разума произтича от това съчетание. Моята вяра е в моя скептицизъм. Желая да се обръщам към тоя дом на Иисус Спасителя, когато наистина ми е нужно, а не по задължение, не и според календара на черковните празници и ограничения.

       Поставиха птицата в изящна клетка и се чудят, че забравила да лети. Всеки, правещ откритие, се е сблъсквал с необходимостта, с драмата да разчупва канони, ограждения и окопи да прескача, гранични стълбове да отмества с пот на чело.

       Не, това не е от тщеславие - самовлюбен ли ще наречете запретналия ръкави да оре нивата?! Не отчитат, правят се, че не забелязват очевидното: той откривателства не за себе си; иначе не би търпял да му се подиграват, присъди да му отправят, да понася оскъдицата на собствения си простодушен стил на живеене.

       Та вижте посредственото, убогото, кекавото в какъв разкош ни се представя!... То са накити, знаци на власт и слава, хермелинови кралски наметки, златни и диамантени скиптри... Ровнеш ли под лъскавичката повърхност обаче, няма никого освен зъзнеща, тракаща със зъби притеснена и гола мизерна душица.

       Не мисля, че Иисус точно такива има предвид, когато е поемал пътя към Голгота. Над Богочовека виждам звездното небе, не купола на богато изографисана черква.

       Какво значение, че си пренебрегван, ако си силен и си в съгласие със себе си! Същественото, основното е да изнесеш Нещото от себе си, от личния си опит и наблюдения; пък ще дойде часът и за прочит, ако е важно написаното.

Сократ (469- 399 пр.н.е.)

       Защо да дебна момента, когато ритъмът ми е в значително по-пространни периоди от време! Чувствам около масата си Сократ като жив човек - та той дори не си правил труда да записва, просто - говорел, подреждал в разговорен стил онова, което съзирал отвъд хоризонта на видимите повърхности.

       Дали го приемали или отхвърляли с възмущение, не ми е ясно, но го наказали жестоко заради пренебрежението му към уюта на материалните стойности. Убили го...

       И си преставям как доволно потривали длани екзекуторите, а народът (по-точно изречено - простодушната тълпа) пеел дитирамби на местния сатрап: "Ола-ола, няма го вече Смутителя, светът отново е двуизмерен и плосък като долната кора на хляба наш насъщен".

       Триста години шепнешком се предавало изреченото от Сократ. Триста години креяло и християнството подир разпването на Иисус... Ето в какви тактове, в какви отрязъци от време кълни великото! Струва ми се, триста години подир смъртта на Омир са записвани и 27-те хиляди стиха на "Илиада".

       Триста години били необходими, докато се открие заровеното съкровище - това са дванайсет поколения; заслужава да се спомене тоя факт пред обвиняващите в тщеславие, на които творецът непрекъснато разбърква представите и ги кара от нерви да подскачат в креслата си. 


Огюст Роден (1840-1917) - "Гражданите на Кале"

        Създавайки поръчана от общинската управа на френски град групова скулптура на достойната отговорност да си гражданин, 
Роден  първо извайвал детайлно голите тела, после ги загръщал в дрехи... с шеметната прецизност на твореца. Напразни усилия, ще кажете, защо да се трудиш над форми, които накрая ще скриеш!...

       Замислим ли се обаче, няма как да отречем - за да е вярно на повърхността, преди всичко маскираното под нея трябва да отговаря на истината за живота.

       Епигоните не проумяват таланта, наподобяват го: и в резултат - няма я магията, внушението липсва. Колко самотен е човекът, пожелае ли да чуе посланията на тревата, да пришие ромона на дъжда към ствола и клоните, да насели със стрелкащи се албатроси хоризонта над разбушувалото се море!

       Елементарното, посредствеността - те винаги се движат маршово, в стегнат строй: веят знамена, скандират лозунги, дисциплинирано и чинно носят плакати с големи червени букви. Но това не е празникът, а заместител на откровеното вдъхновение, форма на тържество за стоящия над главите им. И няма как да не видиш изнурените под бича, унижените да демонстрират привързаност и съпричастие.
       

       Уморително е така да се живее.


_________

* Ерих Фром  (1900-1980) - психоаналитик, философ, психолог. От 1940 г. гражданин на САЩ. Дейността му се свързва с известната "Франкфуртска школа на критичните мислители".

Публицистика - Тема с продължение (2.)

Реплика

Ellia 
Re: Любовта царства отвъд позволеното (1.) 
    20.10.2010 12:57 [Re: tisss]

       Мислите ти направо скачат, tisss.
       
       Политиката е вид доминиране (рафинирано), войната - също, макар на друго, по-грубо ниво. Тези двете нямат нищо общо с любовта, нито има нещо свещено в тях... колкото и да се обличат със свещени "одежди".

       Нашите представи за Добро и Зло, Хаос и Хармония могат да бъдат подвеждащи, спомни си колко кръв се е изляла в името на "свободата", "равенството" и "братството"... Даже и средство за екзекутиране е измислено, за да въдворява представата на едни хора за "свобода", "равенство" и "братство ".
       
       Нищо ново под слънцето - Страхът е основен инстинкт и много по-бързо средство за постигане на цели в сравнение с Любовта.


Цитат:


Любовта не е само чувство, защото чувствата рано или късно умират, по своята същност тя е действена, тоест действие, изкуство, което повечето хора си мислим, че владеем, но не е така. Фром



       Тя е откровение, опит, ако щеш дори - и мъдрост...

       Нищо общо с политиката или политиката на религиите. Без значение на коя религия. 


  * * *  
tisss  
22.10.2010 06:42 [Re: Ellia]

       Цитат от репликата на Ellia:

        "Страхът е основен инстинкт и много по-бързо средство за постигане на цели в сравнение с Любовта".

       Вж. http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=649922. Не ми се влиза в спор заради самия спор с бла-бла-бла (например: фрагментът, който си позволих да оцветя в червеничко). Даже и Ерих Фром не Ви спасява в назидателността Ви, уви! - въпреки симпатиите ми към Вас, Ellia.

       Поздрави от Пловдив, крайния квартал отвъд гетото Столипиново.

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО

     Продължение

       31.07.2004.

       Не всяко идеално женско тяло, лице, присъствие в пространството (глас, аромати, жестове, докосвания) привлича и изкушава. Не всяка идеална структура предизвиква положителни емоции. 

       Орнаментите върху фасадата и във вътрешността на мюсюлманския храм, например, би трябвало да ме очароват, а ме оставят равнодушен, понеже претенцията, че са красиви, е твърде очебийна, твърде настойчива, носи ми усещане за прекаленост, за преиграване, което за мен - сина на простосмъртния дърводелец Кирил от Харманли, може да бъде дори отблъскващо.

       Човешкото е нормално, когато допуска грешки в пропорцията. Иисус е уязвим, и това го прави много по-близък до обикновения човек от някакъв си строго осъразмерен, могъщ в излъчването си - и затова именно! - потискащ... бог. 

       Аллах, или с други думи казано: Богът-отец, като образ ми е противен, може би защото хвалителите му опитват да ми докажат, че и красотата може да е жестока, назидателна, непоколебима и мрачна спрямо човешкото у мен. 

       Такъв образ не може да ме увлече.



       Чувствата се пораждат в гранична област, където идеалното се разкрепостява в обикновеността. Човекът изкушава именно защото е грешен, не се поддава на строгата логика. Всякакви всеобемащи и уж обясняващи света докрай теории, идеи, религии отблъскват със своята строгост, скованост, едва прикрита неприязън към грешния човек зад кухи фрази за любов. 

       Фанатикът безусловно вярва, понеже е посредствен, а не защото духът му е силен. Силният дух не би позволил да го оковат, над главата му не звездното небе, а орнаментираната везба на изкусни манипулатори да го очарова. Това, което назовават "вяра", в повечето случаи изобщо в религиозните общности, тълпящи се в нозете на всяко божество, се оказва подчинение, сурова дисциплина, ужас да не сбъркаш канона, да не разгневиш Силата.

       В името на човечността унищожават най-човешкия рефлекс - склонността ни да грешим, да се изкушаваме, с други думи и по-ясно изречено - сурово потискат стремежа ни да мечтаем, да опипваме граничните забрани с риск дори за живота си, но и с тръпката на откривателя.



       Фанатизмът роди инквизицията на католицизма, фундаментализма в исляма, бетонната самоувереност у комуниста, нациста, иранския аятолах, афганистанския талибан, роди самоуверения завоевател и грандоман, прекосил Атлантика, за да пренареди Арабския Изток.

       Любовта се обновява не в строгата вярност, а в стремежа към вярност и съвършенство. Съвършеното ме прави безразличен; то е свършен факт и аз не съм му нужен другояче освен като апологет, като отдаден докрай последовател, готов да се подчинява.

       Учениците на Иисус са вдъхновяващ пример именно защото се стремят към Него, без да са копие на Богочовека. Някои хора у нас, в България, съжаляват, че Левски не се поддава на канонизиране като християнски светец (защото е убил чорбаджийския слуга), а не би трябвало да съжаляват...

       Левски е такъв образ от граничната зона, където високите духовни енергии се срещат с тленността и присъщите й страсти. В това е обаянието му: хем прилича на нас, хем носи у себе си в много по-висока мяра Божествената искра за свобода и хармония между човеците. 

       Ако сте забелязали, подире му шетат неколцина самоуверени (Анастас п. Хинов, Димитър Общи...) сеячи на раздори, но той никога не слиза до тяхното ниво на ненавист и ожесточение.

       Идеалният кръг е символ на съвършеното, т.е. на свършеното. Като основен творчески импулс в реалния материален и духовен живот на човека, Любовта е призвана не за съзерцания, а за действие. Тя се възражда там, дето предстои да се появи нещо ново и различно от досега установеното. 

      Докато има грешници, ще има и Любов.

      01.08.2004. 



       Ако няма съпротива, няма Любов. 

       Любовта е априори творчество, стремеж към нещо ново. Където всичко е открай-докрай подредено, точно отмерено, балансирано в идеални пропорции, Любовта отлита; нейната бледа сянка е Уважението, но Уважението, Респектът, Подчинението няма как да я заменят.

       Парадоксална е връзката между Бог-отец и Бог-син... Старият Бог приковава с пронизващ поглед, унижава чрез назидателността,чрез настояването множествата да повтарят колко е всеопрощаващ, колко е великодушен, колко е незаменим; Иисус - напротив - уязвим е, и колкото по-зле се отнасят към него човеците, толкова по-близък го усещам. 

       Иисус се уподобява на простосмъртния, за да вдъхне увереност, че - може и да си губещ в изпитанията на материалното, но именно за губещия звучи Химнът на живота, а човешкият дух се очиства от налепите на самодоволство, лакомия и от най-страшния грях - високомерието, възгордяването, надменността.

       Позволеното е територия на Бога-отец; Иисус е великолепен именно като унижаван и страдащ дух, който ни учи: където е Любовта, там са гейзерите на божественото, не се колебайте да прекрачвате правила и забрани, ако това, което ви води, наистина е Любов, а не страст за притежание!

       Бог-син е най-силният аргумент за необходимостта от Бог-отец, и то е диалектическо единство. Богът-отец е могъществото на Силата, която с нищо се не съобразява освен със Себе Си; Богът-син е облагородената от човеколюбие Вяра. Иисус в човешкото си пребиваване, когато е човешка плът, неуморно се позовава на Бога-отец, от когото черпи енергия за своите чудеса. 

       Какво излиза? Духовното укрепва и просиява именно очовечавайки, изпълвайки с човеколюбие жестоките стихи на Абсолютната власт, която тиранизира всичко живо на земята и във вселената.



       Фундаментализмът в исляма, доколкото в качеството на обикновен човек го разкодирам като философия, накуцва именно с огласените на висок глас претенции за непогрешимост, за свещена праведност. Според Корана всичко живо е под строгия надзор и във властта на Върховния суверен, следователно - няма движение, няма развитие. Пак според тая велика Книга Духовното ми се представя като застинали каменни облаци над нас, не като зов към хоризонти и небеса...

       В привидния хаос на простосмъртието се натрупва велика жажда за подреденост и хармония, зад стените на най-мрачните затвори Свободата е най-мила.

       Затова силно религиозните, обладани от фанатизъм общества нищо съществено не са сторили досега за човечеството, или - ако го има, същественото е сътворено въпреки канона, въпреки бетонния улей на претенцията за праведност. 



       Авицена* ми идва наум в тоя момент. Пък озлоблението, което възпроизвеждат тия общества на праведници вследствие унижения, на които сами са се подложили, потиска живота в материалните му плътски форми, обещавайки илюзия за Отвъдния рай под сянката на Върховния деспот.

       Фанатичният мюсюлманин ме отблъсква както всеки друг фанатик, както фанатизма въобще, понеже гори от желание да... умре, отнасяйки в Отвъдното тълпи мразени до пароксизъм "неверници". 

       Какво е това! 

       Може би - отчаяние, въздигнато до степен вдъхновение?! Тук няма място за Любов** и самият "правоверен" не е герой, а страст към унищожение, инструмент на Ненавистта.

       Християнството като подход към човека е ключово завоевание на нашата цивилизация. Без да оковава човешката ни природа, то е подтик да разширяваме териториите на познанието, без да громим любопитството, без да гледаме изпод вежди изкушенията, непресъхващата любознателност - така присъщи на слабия наглед силно уязвим в плътта си, но неукротим за творчество и откривателства Човешки дух.

       Представен като един от сто и двайсетте пейгамбери***, Иисус е според Корана принизен до един от многото пратеници на Бога. Чрез таз незначителна сякаш редакция върху християнската версия на Библейската легенда за отношението между Бога-отец и Богочовека Иисус... отнета е най-съществената част от християнската етика и философия: възможността чрез Любов да се решават жестоките противоречия между хората. 

       Бог-отец, Бог-син и Бог-дух в триединството си са фундаментален подход, обновяващ неандерталщината, нахъсването на огромни множества човеци срещу всички останали, които не споделят фанатичното едностранчиво мислене.

       Великолепието на християнския подход е в това, че - без да отрича Бога-отец, без дори да се усъмнява в неговата власт и енергия, го прави част от духовното мироздание. 

Избягната е конфронтацията, озлобяването е заобиколено или прекрачено. Пред човешката личност нещата са представени така, че личността (според жизнения си опит, талант, генетични заложби, умение, настойчивост) сама да прецени кое е Добро и кое - Зло. 

       Доверието, проявено към човека, е жест, възможен единствено от страна на духовно извисени мислещи умове.

       Тъй от древността до наши дни гласът на мъдреците ни помага да живеем със своята лична участ и драма на земята, настоява да търсим и създаваме хармония дори там, дето Злото и Хаосът тържествуват самодоволно.



       Модерното цивилизовано общество в момента се занимава с кървавите сблъсъци в Близкия Изток, занимава се с проявите на издевателства над невинни. Но това са крайни резултати от едно в генезиса си античовешко отношение към проблемите на света. 

       Наивни ли сме, или сме толкова интелектуално недорасли да не забележим сърцевината на Злото?

       Противопоставянето "християни-мюсюлмани" е непродуктивен подход. Мислещите умове би трябвало вече да са разкодирали посланията от Легендата за Богочовека Иисус, който - без да отрича Бога-отец, извършва поврат в мисленето - нежна, ала вероятно най-решителната революция в сферите на духа от две хиляди години насам.


________

* Абу Али ал-Хюсеин ибн Абдалах ибн Сина, известен като Авицена (ок. 980-1037) - персийски лекар, философ, учен, поет, музикант. Автор на 450 книги върху широк кръг теми, най-вече философия и медицина. Почитан като баща на съвременната медицина. Пише на персийски и арабски. Последовател на Аристотел и неоплатонизма. Съчинението му „Канон на медицината“ (състоящо се от пет части), преведено през ХІІ век на латински, няколкостотин години е основно ръководство за лекарите в Близкия Изток и Европа.

** Означаваните с курсив думи да се отличават от стесненото значение, когато са употребявани в разговорния стил.


*** Т.е. апостоли, пророци, агитатори, пропагандисти на върховния княз, деспот, тиранин. Бел.м., tisss.