Как самотно и глупаво е да си арменски писател в Америка! – У. Сароян (1908-1981)
03.07.2001.
ПИЯНСТВОТО НА ЛЕСНИТЕ ДУМИ
От пловдивския харесван от студентите университетски професор и забележителен поет г-н Владимир Янев (1950), пасаж из "Писмо до Димитър Кирков": В предградията на нещата винаги съм бил,/ а никога не съм ги завладявал". Приписки покрай прочита на издадените през 2000 г. две книги на г-н Владимир Янев – и особено: "Цигулката на Енгр": литературщини, дестилиран (три пъти претакан) снобизъм, митологизиране на пиянството буквално като вид героизъм. Цитатничество, въведено в качеството стил, демонстрации на рутина или начетеност заради самата демонстрация – да каже нявга народът: Бре-е-ей, ама то много чело, много знай! Всезнайство: авторът има отговор на всички световни въпроси, т.е. сборникът с есета и проч. "Цигулката на Енгр" е като готварска книга с рецепти за прилежната домакиня. Ето мимоходом някои приписки!
"Остроумия, зад които е мрачно..." (стр. 37 от "Съдържания" – сборник с нещо като разкази, "нещо като нищо на света", да използвам остроумното заглавие на г-н Уилям Сароян. Пак от тази чудна книжка: някой тип... "искаше да го измъчва или – по-точно, да види как се преструва, че се измъчва" (стр.44). Това какво ли иде да ми каже! Моят колега известният Николай Галов (1943-1993) от младежкия ни пловдивски вестник, с когото деляхме стая с четири бюра, тук би възкликнал: "Каква е тази духовна чекия?" Чета и – ах, Боже мой, каква чудесно напудрена дълбокомудрена проза! Всъщност, то не е и проза, а претенция за изключителни постижения в сферата на изящното слово. Лице ли виждам или строгия образ на пишещ чистофайник; чоглаво ми е заради него: чист, готин и толкова непокварен! Съзирам открит, откровено любознателен за света на нас, грешниците, характер. До дълбоки старини, предполагам, този изключителен тип образцови личности някак доживяват до 120-130 години, и винаги носят детското у себе си, като документ за благонадеждност в тези сурови времена на европейските духовни ценности; просто все някак не успяват истински дори да се отчаят, и затова страдат именно поради тази причина. Животът все някак си ги заобикаля-заобикаля, прегръща ги, но без дори да ги докосне – и както бялата зелева пеперуда те се носят по течението на река Марица сред Пловдив. "Животът с грубите лапи челични" като че ли внимателно се е погрижил да не изтрие пеперудената им окраска*, прашеца от нектар, вкуса на амброзия, който излъчват за наша радост, потрес и възхищение.
А не ми е под ръка книгата "Великият Гетсби"; под ръка ми е може би най-хубавата книга на Ърнест Хемингуей, издадена посмъртно, та тук ще се задоволя с по-обширен пасаж от господин Хемингуей за Скот Фицджералд... Университетският преподавател по литература доц. или вече проф. Владимир Янев заслужава този жест на внимание. Признавам – пристрастен съм към някогашния си състудент Владко Янев, какъвто го познавах в реалността, така че не мога да не се отнеса със симпатия към усилията му случайно да не излезе, че е масивен, а не игрив и занимателен. Имам сериозна лична причина поради жест преди трийсет и три години (през 1984 г.), когато ми позвъни по домашния телефон да ме окуражи... Смяташе, че съм отчаян и подтиснат от пасквила, които беше публикувал за едничкия ми сборник стихотворения "Сутрин рано" някой си Свилен Панков, син на партиен шеф от градски мащаб в Бургас... Свилен нито съм срещал, нито съм имал честта да го познавам поради отвращението у мен да се мотая из средите на пишещите братя и сестри в моя роден град Пловдив. Такъв жест как да забравя! Затова, а и за да няма илюзии помежду ни, ще кажа високо и ясно: Ами не си падам по прозата на Владимир Янев; харесва ми човекът, артистичният колега у него. Студентите от Пловдивския ни университет имат късмет, че именно той им преподава Българска литература. Та се изкушавам някой дъждовен ден да си залепя изкуствени мустаци, мощна брада на крепостен мужик от матушка Русь, и така обзаведен с тъмни слънчеви очила, "да вляза тихо, кротко да приседна" в залата, където доц. или проф. Янев свещенодейства – говори там нещо разпалено, ръкомаха, горещи се, преживява чуждите сюжети, както вероятно и самите им автори не са ги преживявали.
Та ей го въпросния пасаж, който не знам точно защо, но мисля си: приляга плътно към представата за почти връстник и съгражданин филибелия: "Талантът му – пише Папа Теди** в увод към пасажа "Скот Фицджералд" в посмъртно издадения "Безкраен празник" – бе тъй естествен, както шарките от прашеца по крилата на пеперуда. Едно време той не разбираше това, както не го разбира и пеперудата; така не забеляза кога прашецът му се изтри и шарките избледняха. По-късно усети, че е с повредени крила, разбра и как те са устроени и се научи да мисли, ала не можеше вече да лети, защото любовта му към полета бе изчезнала; можеше само да си припомня как непринудено бе летял по-рано".
Не зная как изглежда за посветилата се на филологическата наука днешна младеж, но ми е интересен у г-н Янев този романтичен стремеж от гледна точка на понятието "инфантилен" (вдетинен, вдетинил се), обаче не в назидателен, а във възможно най-добронамерен смисъл. Защо, например, някой желае да изглежда по-едър, по-умен и по-авторитетен! Досещате ли се?! В сборника "Съдържания" преобладават текстове, претенциозни до немай-къде, и пак авторът някак не е успял да развали от снобизъм очарованието на онзи чист, бедняшки, естествен, наивен, честолюбив, докачлив, тъп и глуповат, и щастлив в ориенталщините си Пловдив на крайните махали и беднотия.
Всички ние – родени и отраснали тук в древния наш Пловдив, сме негови рожби, и аз съм радостен, че професор Владко ми е съгражданин и че се явявам съгражданин на този велик български поет, писател, публицист, учен, общественик и мъж, "способен на мощни пристъпи на справедливото си възмущение".***
"Истинската история на Христос и Юда" от текстовете е, подозирам, упражнение по софизъм или по риторика за доказване на всичко и нищо, всеядност, устроена върху една от великите притчи в дзен-будизма. Многозначителност, дотолкова обширна, че преиначава и обезсмисля философията на дзен, в случая – послание за Предателя и предателството. А най ме изкефи, че авторът сам си вярва и личи колко е доволен от себе си точно когато плямпа кощунствено. Ами да, още един "пехотинец с маршалски жезъл в раницата"****. И какво от това! Какво пък толкова? Литературата е и веселие.
Не съм сигурен изкуството, и конкретно – художествената литература, какво е; има талантливи личности, на които това им е ясно, и затова изглежда ходят по площада с вдъхновено угрижено лице и избират подходящо място за мраморен паметник, който да ги увековечи за бъдещите поколения щастливи читатели – да речем, в снежнобяла тога със златисти ресни по краищата и широки дипли, лъчезарни, мъдри, мъжествени в лице и стойка, достойни за почит и възхищение. Но защо ли си мисля, че има някой по-велик и по-значим от онези местни оратори, които красиво ръкомахат и възгласят патетично от трибуната, инсталирана през нощта насред агората... специално заради официалните лица и техните любими философи?! Въпросът ми: Как нему да внушим колко именно от него Анонимния нашият живот зависи; пък всички ние, ръкомахащи и сладкогласни политици, поети, оратори, преди всичко само нему дължим уважение и справедливост. Това, драги мили автори на сонети и японско хайку, е Обикновеният простосмъртен човек, в нашия случай – униженият и оскърбен от калпавите ни, нагли и алчни управници Простосмъртен доверчив българин.
Не е ли тъй?
Сред анархистите, казват, имало известни духом чисти, високо морални личности. Това оправдава ли анархизма, отрицанието на всякаквите им форми за организация? Любопитна ситуация: Юда и Христос хвърлят чоп (жребий) кой от тях да е Предател и кой – Светец (стр. 91). "Истинската Идея не се нуждае от Организации. Организацията е лъжа – колкото по-съвършена и по-мощна, толкова по-вредна" (стр. 93). Задъхах се!
И по-обширен пасаж в края (стр.109), дето звучи като просветление, та преспокойно мога да го отправя към автора на книгата: "А самият ти се увличаш от пиянството на лесните думи, пронизват те тръпките на инфантилния ти възторг". Колко до великите Руски писатели, до спорове и възторзи, най-паче и общуването с тяхната атмосфера, нищо тук не мога да река, освен да завидя на поета Владимир Янев, ама ей тъй, най-приятелски и смирено. И между другото, макар съвсем в края – да призная, че някога, като студент третокурсник, и аз се изкуших – нанизах през 1970 г. три дузини сонети с претенция за поетически майсторлък, и не само написах, ами с царски сонетен венец цъфнах пред жилището като за изпит и оценка при такъв майстор на изящното слово, като всепризнатия тук от всички нас Атанас Далчев (1904-1978). И знаете ли какво пък ми рече учтиво поканилият ме в спартанския си хол поет Атанас Далчев, стрелкайки ме иззад очилата си с доста силен диоптър? Рече ми простичко: "Млади момко, не ви съветвам да си изнасяте кухнята на площада". И други доста неща още рече; спомена "Голото цвете на твоите устни" на Стефан Маларме, за който му напомнял стихът ми "Под стръмната умора на бедрата ти" от писания в казармата покрай Хасково текст за мераците на ефр. Бояджиев към знойна и влюбена в друг хубавец Емилия Попова.
Като пловдивчани в студентска компания, помня как Владко се лепеше като конска муха месарка за някогашния литературен разбойник, вече известен с вакханалните си стихове за секс, жени и руйно вино, които взривяваха аудитория 65-та на Софийския университет, Кирил Кадийски*****. Роденият в селото Ябълково край Кюстендил мой връстник Кирчо се гавреше с мераците на Владко Атанасов Янев да се приобщи към Прокълнатите френски поети: "Виж го! Нашил си кръпки върху студентското одеяло, а баща му е вторият човек в Пловдив по власт и влияние". Та показността е присъща на великите поети, великите политици и великите тарикати, от Банкя, да речем.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)