Своенравно и предизвикателно, много си го харесвам това рошаво гардже, това мое творение. Бях дръзко, палаво хлапе, което все си имаше проблеми с дисциплината, и класната ни от I до IV клас на пловдивското основно училище "Сашо Димитров" Дора Попова, която родителите ми с респект зовяха "госпожа Попова", когато всички други бяха другари, все намираше повод с костеливите си пръсти да ме защипе за ухото, да ме отведе да вися наказан прав до стената до края на учебния час. Веднъж от яд сама си строши показалката – не успя да ме уцели през дланите. Като я видях настръхнала и с присвити устни над мен, примижала как замахва, в последния момент си дръпнах ръцете. За назидание, а може би за авторитет пред III-a клас, заповяда ми да предам на баща ми дърводелеца да й изработи показалка. И баща ми, фронтовакът Кирил от Харманли, изпълни заповедта, без да каже думичка срещу Попова и училището. След като отнесох поредния пердах, понеже съм го изложил пред госпожата, тържествено след цялата операция заяви: "Сега госпожата, като те светне, ръчичките ще ти отнесе, толкова здрава съм я направил! Шест ката пресован шперплат са това, сине майчин! И като й поднасяш точилката, да й се извиниш на госпожата от мое име".
На тази женица, г-жа Дора Попова, още помня тънките синкаво-лилави жилчици под пергаментовата кожа на ръцете и лицето, кафявите старчески петънца, побелялата й силно оредяла косица, сплетена на кокче, пискливия гласец. Беше строга, а към мен – твърде строга. Хвалела ме инак зад гърба ми на т.нар. родителски срещи за успехи в ученето, ама и не пропускала да се оплаче. Рекла на майка ми: "Този ми е последният випуск, и се пенсионирам, но искам да знаете, че от вашия Гьорги ми побеля косата". След родителска среща майка си идеше с подпухнали очи. Как веднъж не изрече дума срещу училището или госпожата! Напротив, като магаре ме пердашеха с баща ми, пак чувах обичайните упреци: "Само ни излагаш! От теб, мама, стока няма да стане!" Или вечеряме след поредния пердах и двамата печално се споглеждат: "Боже, на кого ли се е метнал? В нашия род такъв си нямаме", докато баща ми се плесне по чело: "Ами да, на Насо Гащара се е метнал". И така естествено изостриха любопитството ми към родилия се точно десет години преди татко трети от петимата сина на харманлийския бирник Георги – Атанас Г. Бояджиев (1912-1976), издъхнал в барака над клиниката за душевноболни в Хасковско, въдворен в соц. концлагер, че говорил, ухилен до ушите, неприятни неща срещу Партията ръководителка и нейната държава.
От училищните ми премеждия с Попова, а и по-късно, в гимназията, най-ярко помня моментите, когато по някаква моя си много солидна в собствените ми очи причина не съм присъствал в учебния час. Бягал съм както затворник от пандиз, както войник от куршумите и шрапнелите на фронтовата линия, както осъден на смърт – от взвода за екзекуции. Опияняващият аромат на Свобода, когато всичко покрай теб е забило нос в тетрадката си, скрибуца ли - скрибуца с писалката, или тропкат като кълвачи, когато топкат тенекиеното си перце в мастилницата, ти да побегнеш от идилията. Леле, каква тръпка беше то! Напомня ми Любовта. Изобщо, ако ме питат, Любовта и Свободата не мога да си ги представя разделени, драги амбициозни бабки, лелки, майки и татковци, както и колеги строги учители. Казвам го, като даскал по български език и литература с четирийсет и кусур години педагогически стаж, натрупал педагогически опит. Освен от генетичните заложби, много силно зависи от обстоятелството кой ще се случи да е даскал на рожбата, особено първите даскали от ранните години са важни. Хлапенцата масово подражават на стила им, и във всичко. В паралелка, където класната госпожа или господин прилежно доносничи на школския деспот Негово величество г-н Шефа, хлапенцата масово доносничат с блеснали от щастие оченца: внушено им е от малки, че предателството е нещо достойно, нещо супер за което очакват похвала пред строя.
Не от днес, а откак се помня, Училището ни е бъкано с ренегати, особено пък сега, в години на внесения по план Отвън хаос навсякъде, дето някой има изгода нацията ни да ражда колкото може повече тъпанари, самовлюбени дървени философи, наглеци, грубияни, наркомани, дипломирани всезнайковци психолози, социолози, политолози, антрополози и мускулести тарикати от фитнес-залите за красиво и хармонично тяло! Преди по-опитните учители успявахме някак си в горния курс да пооправим работите, но днес сред нас вече властва американският стил, където духовната цел и щастието се свеждат до успех в кариерата и това колко печелиш. Радвам се, че двете ми щерки приключиха с Училището, като институция, преди в България най-горе да се устроят хората на г-н Дьорд Шорош и Компанията отродници. Преподавал съм в паралелки, където, особено момченцата, до такава степен ме копирали, че правеше впечатление на колегите. Говореха открито: "Бояджиев дотам ги омайва, че после не можем да ги познаем". Писал съм с тебешир по черната дъска с дясна, ама и с лявата ръка, и ела че гледай – половината паралелка хлапетии прописаха и с двете ръце, че и почерка ми пунтираха. Като дечурлига и юноши, младежта от моето поколение сме вършили и глупости, обаче имахме респект към учителя, който респект днес хич го няма.
Описал съм как бе по време на моето детство. Бил съм явно доста палаво хлапе, но как ни веднъж не съм чул родителите ми да кажат дума срещу учител или училището; напротив, ядял съм пердах като магаре от моите двама родители, след като вече са ме наказвали в училището. Баща ми, учил до някогашния III (сега VII) клас в Харманли, излъчваше затаено вълнение към учителя, да не говоря за майка ми, която по време на ученичеството и студентските й години в Пловдивския учителски институт "Тодор Самодумов", випуск 1946 г. над Понеделник-пазара, сградата си е там, според мен, ще да е била читанка-зубрачка. След родителска среща ме пердашеха: понякога двамата заедно, като си пречеха или в ожесточението си един друг се нараняваха; та понякога си мисля, че от най-ранно детство у мен ще да се развил т.нар. Стокхолмски синдром: притеснявал съм се за тях. А иначе, свил се в най-далечния ъгъл под дърводелския тезгях на баща ми, почти недосегаем за оръжията им (дръжката на метлата – у майка ми, и шперплатова лентичка – у баща ми) скимтях първо от унижението, че ме бият, а после – защото ги обичах, и се молех дано не се наранят един друг заради мен.
Вероятно съм бил хипер-активно хлапе, истината е, че постоянно се въртях на чина, приказвах, правех смешни муцунки и разсейвах другите дечица, дърпах момиченцата за плитките, разплитах им панделките, изобщо, правех маймунски гримаси, пулех се и се кълчотех зад гърба на Попова, докато Попова трудолюбиво скърцаше с тебешира по черната дъска. Спомням си, от V до VII клас имахме млада даскалица по физика с огромни цици, мощна една такава, та бях я кръстил Дизела. Дизела ме наказа веднъж да стоя прав с лице към стената, и ела, та виж какво се получи! Децата не внимават в нея и какво дращи върху черната дъска, ами се зверят в мен и се кикотят, че се кривя, правя се на клоун. И тогава тя си заряза урока, дотропка с твърда стъпка и ме оскуба, позеленяла от гняв, кресна: "Ей, Скицо! Я, марш в коридора!" От което мен повече ме заболя, от нейното "Ей, Скицо". Може би защото наред с по-рано от мен възмъжалите момци бях сред омагьосаните от циците й главоци. Десетина години по-късно отивам в някогашното ми училище "Сашо Димитров", вече вестникар в "Комсомолска искра", създал отдел "Образование" във вестника, и насреща ми Дизела. Говорим си учтиви, сладки приказки, между другото споменавам, че съм й бил ученик. Беше изненадана, искрено учудена: "Не-е, не може да сте ми бил ученик, с оня Гьорги Бояджиев нямате нищо общо! Друг може и да съм забравила, ама Гьорги Бояджиев си спомням". Писах естествено хубави работи за нея в "Комсомолска искра". Ами че хлапаците от шести клас нагоре през всички мътни и светли периоди в историята на човешкия род няма как да не са се заглеждали по напращели цици с щръкнали зърна под бялата блузка.
"Живей като обикновен човек и бъди благословен" ми е водещото начало от ранно детство. Помня, имахме и Час на класа, когато всяко хлапе трябваше да каже какъв си мечтае да стане, когато порасне. И класната стая на нашия VI-a внезапно се изпълни с естрадни певци и певици, балерини, мореплаватели, архитекти, инженери, археолози, футболисти – магьосници с топката, хирурзи, пътешественици, началници на пожарна команда, художници, Авакум-Заховци***, капитани на презокеански лайнери и пилоти на космични ракети до Луната. И онемях. Пита ме тогавашната ни класна, географката Тотка Харалампиева: "А ти, Гьорги, що мълчиш, иначе много бъбриш, ти нямаш ли си мечта?" Рапортувам: "Мечтая да стана свиневъд, другарко". На първата й среща след седмица с родителите наша Хърла се оплакала, че пак съм й провалил урока. Хърла я зовях не само заради фамилията й, но и заради навика като хипопотам да изхъхри по някое време с носа си. Понеже усърдно съм я пунтирал, като че ли Господ ме наказа. Минаха години, минах през казармата, през университета, и едва към края на първата ми година като учител в Гурково на дванайсетина километра от Балчик, се отървах от ужасния навик, който бях прихванал от Хърла, която чат-пат ни се появяваше в час по география в два разноцветни къси чорапа (червен и син) нахлузила подпетени мъжки обуща, умирисана на манджа и наметнала като комисар от съветски филм за войната отровнозелено вехто дамско зимно палто. Та се чудя на широко разхвалваните сред нас нашумели писатели на фантастични истории, изсмукани очевидно из пръсти, като томовете словесен боклук за "Хари Потър", да речем. Кога действителният ни живот е дотам фантастичен, защо им е да измислят! Животът е с разюздана фантазия, скъпи дами и господа. Само се вгледайте, сменете блендата и фокуса, и ще усетите великия разкош от невероятни образи и сюжети.
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Plovdiv, edited on 2 avg. 2024
Илюстрации:
- Внукът Борко, навършил своите 10 години.
- Дядо му,13-годишен с намалено поведение.
–––
Николай Заяков (1940-2012)
* Вж. https://liternet.bg/publish23/n_zaiakov/index.html
** На днешния ден преди 14 години по-малката ми дъщеря Надя роди син, когото нарече Борислав, и така повтори името на дядо ми по майчина линия Борис Ненков Ангелов, внук на боеца от Хвърковатата чета на Георги Бенковски: Ангел Керемидов от Калугерово, за когото съселянинът от четата Христо Сираков пише в спомените си оскъдно: "Ангел беше сърцат момък". Дал Бенковски на десетима с по-здрави коне пунгия с пари да купят брашно, пресреща ги башибозукът и в завързалата се пукотевица, казват, бил убит, а според родовата ни легенда, всъщност, тежко ранен османлиите го отнасят в родното му Калугерово и на мегдана за назидание пред насила сбраните калугеровци със сатър му отрязали главата.
*** Литературен образ на смел разузнавач от Държавна сигурност от поредица книги за юноши в училищна възраст на любимеца на БКП и казионния Писателски съюз Андрей Гуляшки (1914-1995). Бел. м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)