Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 8 януари 2017 г.

Публицистика – НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ПОЛУЧАВА (2.)

НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ПОЛУЧАВА (2.)


    Най-детайлно разказват за жестокостите хора, оказали се по-далеч от лагерите в Скравена, Белене и пр., които в никакъв случай не са били обект на издевателства. Едва оцелели физически, душевно измъчваните до смърт, до полуда, избягват да говорят какви унижения, какъв потрес са преживели. И това е логично; защото от ужасите най се интересуват хора, които не знаят всъщност що е ужас – за тях ужасът е тръпка от екшън или от роман на ужасите, където удобно изтегнат като страничен наблюдател, с вътрешно задоволство се
дивиш: Леле, какви гадости ставали по света!

   Така, помня, баща ми хич не обичаше да го питам какво е преживял на фронта; ядосан, веднъж рече: "Какво да кажа! Първата седмица в окопа от вонята на мъртъвци повръщах, залък хляб не можех да туря в уста. Касапницата ли те вълнува!" А се върнал от фронта с Орден за храброст ІІ степен, със сребриста лентичка, който орден се подмяташе из шкафовете.

   Защо не желаеше да се покаже герой, пред сина си поне?

   Веднъж все пак отстъпи на ината ми. Разправи случай, когато войник от ротата, чийто вътрешности висели от разпрания му корем, крещял, със сълзи на очи молел приятелите да се смилят над него – да го застрелят... "И какво направихте – продължих да досаждам, понеже замълча, – убихте ли го?" Само изсумтя, надигна се от стола, слезе в избата, където криво-ляво си бе подредил сиромашката работилничка, и работи до късно онази нощ, а масата тъй си остана с чашата му недопита и яденето недокоснато.

   Та за гласовитите лъже-мъченици говоря!

   През май 1990 неколцина бивши политически затворници, осъдени от предишната власт, бяха пратили послание до вестника ("Демократическо знаме", 19 май 1990 – 26 февруари 1991), че се отказват от пенсия, която правителството на Андрей Луканов "великодушно" им беше определило като компенсация за преживяното насилие. Те не настояваха за съдебно преследване спрямо извергите; желаеха единствено имената на извергите публично да бъдат огласени. Народът да знае кои са.

   Впрочем, ето част от адресираното до политическия печатен орган на първата регистрирана у нас Демократическа партия със седалище Пловдив и председател доц. Илия Кожухаров, писмо от концлагеристи и политзатворници на Онзи режим. Поместихме го на първа страница под името на вестника в брой 2. от 29 май 1990 г. под надслов Обръщение, подписано от жителите на Карлово Господин Тачев, Христо Велинов, Иван К. Петков, Матю Астарджиев, Матей Недялков, Минко В. Цолев, Величко Канев. Има там редове, на които не им е нужен коментар.

   Така красноречиви! И рязко се различават от лъжестрадалците, които се нароиха подир Десети ноември с дивната претенция, че са най-първите демократи в Отечеството; разбира се, претенция за привилегии... Заради сравнението, което се налага между стила на истинските и на фалшивите страдалци от властта на БКП, ето съществена част от писмото.
КЪМ ДЕМОКРАТИЧНАТА ОБЩЕСТВЕНОСТ В БЪЛГАРИЯ

    Копие: До гл. редактор на вестник "Демократическо знаме"

      Господа,

   Управляващите комунисти от БСП изиграха последния си коронен номер. С постановление на Министерския съвет 38 от 28 април 1990 ще "обезщетят" своите жертви, репресирани след 9 септември 1944 година. Какви са подбудите и каква е целта на този акт?

   1. Да се създаде впечатление, че сегашното партийно и държавно ръководство, както и членовете на сегашната БСП, нямат нищо общо с комунистическата партия, извършила тези престъпления.

   2. Да запушат устата на опозицията и замажат очите на репресираните по елементарно демагогски начин, за да не се споменават вече позорните деяния на комунистите.

   (Следват три точки към тези дотук, после – част от останалия текст.)

   Ние смятаме за очевидна истина, че не може да има компенсация или обезщетение за всички морални и социални вреди, нанесени от БКП на хората, които тя репресира физически и духовно. Няма компенсация за избитите, които сега лежат в знайни и незнайни гробове и чийто дух витае над тази изстрадала страна и зове не за пари. Този дух вечно ще нашепва за позора на едни нечовеци, вилнели през годините след 1944. Безкрайни са злодеянията на комунистите в България. Историята вече е произнесла справедливата си присъда, и това е единствена утеха и удовлетворение за страдалците.

   Ние не снемаме отговорността на всички, които продължават да са членове на БСП, както и на новопостъпилите в тази партия, и ги считаме за потенциални продължители на безчовечните й идеи. Колкото и да се стараят, че са други, те си остават пак те.

   Ние приветстваме онези будни съвести, които бяха в редиците на БКП, но в последните месеци напуснаха тази компрометирана партия и с душа и сърце прегърнаха идеите на демокрацията и християнския хуманизъм.

   Ако трябва да се даде обезщетение само за материалните щети на репресираните, КОЙ ТРЯБВА ДА ПЛАТИ И ПРИ КАКВИ УСЛОВИЯ? Тези репресии не са акт на един, двама, петима. Те са дело на партията. А БКП са нейните членове. Идеологията на тази партия е градена върху насилие и безчовечност. Всеки член на БКП (БСП) е приел тази идеология и носи отговорност за осъществяването й на практика. Не може онзи, който ред години е членувал в тази партия, макар мълчаливо само да е подкрепял нейния стил, да смята сега, че е свободен от отговорност за деянията й...*

*  *  *
   У всекиго – може и да се заблуждавам, но ми е необходима тази пищна илюзия! – у всекиго има глъбина, където е нежно, уязвимо, пулсира обич, примесена със страхове и опасения. Това е то лоното на душата. Усилията на всякакъв род докосвания са прицелени точно към това най-съкровено кътче; то е капризно, своенравно, не се поддава на логически средства за манипулация, страстно се съпротивява на всяка абстрактно права линия, преди да стигнеш до него, има движещи се пясъци, мочурища, пустини, понякога – настръхнали предизвикателно телени заграждения.

   Седнал съм покрай маса, отрупана с ястия и напитки, до Христо, брат на приятеля от ранното ми юношество инж. Тодор Ряпов: Ицо е година по-голям от нас, двамата с Тодор, и значи разменяме си фрази, изпразнени от съдържание. То е ритуал, не думите имат кой знае какъв смисъл, ами общото послание зад тях – че нямаме нищо против един друг, приемаме се каквито сме, ще поседим, ще погледаме сватбеното празненство (жени се по-малкият син на приятеля Ряпов). Ресторантът е "Ловна среща" край пловдивската Гребна база: чудесно обзаведен, доста уютен, изискан ресторант, пращи по шевовете от мила родна суетност (да се покажем и ние) – официални одежди, дамски тоалети, бижута, фантастични дамски прически, леко приповдигнати вежди, учтиви изражения, глъч, отмерени жестове, приветливи погледи, горещи ръкостискания, музика.

   Всеки е дошъл тук да засвидетелства уважение, да се покаже откъм възможно най-представителната, най-добрата си страна. Ще се гледаме, ще побъбрим, ще се повеселим и... фактически нищо няма да си кажем.

   Наоколо, освен нас двамата с Ицо, тук са и съпругата му – гримирана, ондулирана, с леко повяхнало личице, най-малкият и дяволит от тримата братя Ряпови – Никола (Колю), който сегиз-тогиз юнашки ми намига от отсрещния ъгъл на масата; тук е и неговата (на Колю) съпруга – оперена, попрезряла булка; тук е сестра им на тримата братя – Анастасия. Сийка е с четири израснали вече деца (тях ги няма тук), седи си кротко и полекичка, струва ми се – от неудобство се усмихва на света; в усмивката й откривам как трудно, но и с какво смирение носи товара на вдовишката си участ.


   И внезапно си помислих за моята Re., слязох при жигулата долу пред ресторанта, измъкнах от багажника подаръка, върнах се и ето ме, значи, седя, кипря се, побутнах Ицо по рамото: "Имам бойна задача!" – смигваме си... "Ей този порцеланов супник, тези битови грънци са... Нали знаеш!" – И крадешком, да не ме усетят другите, бързичко се изнизах. 

    В колата, вече на път към къщи, реших, че съм ужасно, адски щастлив с дяволитото, проклето и страстно, и с доста остър нрав огън-момиче.

   Не съжалявам. Ресторантът беше изпълнен с народ; гледах гостите как играят роля на самоуверени млади мъже и предизвикателни с прелестите си млади госпожици и съпруги, а възрастните... о, възрастните, те съвсем не ме интересуваха; какво ли бихме си рекли с възрастния в тази изкусно приповдигната ситуация! – любезности, реверанси, куртоазия и... толкова.

   Леле-е, как скучно, колко пустинно изведнъж ми се стори това шумно и весело празнично стълпотворение!

   Когато излязох изпод душа, изсуших се надве-натри, и освежен, едва ли не чисто нов, буквално казано: като новороден, се пъхнах в леглото, тъкмо в този миг от вечността сякаш иззвъня телефонът. Обаждаше се лъчезарната Re. да ми дръпне юздите, да ми се скара как тъй й се губя последните няколко дни.

    Ето нещо, което силно ме интересува, рекох си.

   Меди, съпруга на приятеля от детство Тодор, е наполовина с еврейска кръв – по линия на баща си Бенцион. Баща й Бенцион си беше завършен мълчаливец, доколкото го познавах, и си отиде от този шарен свят преди 16-17 години, ала еврейски черти носят двамата му внука от Меди, Янко и Венцислав. Венцо е по-слънчевият образ от двамата. Напомня ми по лице графичния образ на Франц Кафка от корицата на българското издание на сборник писма "Роден съм да живея в самота" – новоизгряващ доктор по стоматология, 25-годишен, възпитаник на местната елитна математическа гимназия, с нежно чувство за хумор, което ще рече: естествен. За разлика от по-големия му брат, когото подозирам, че подтиска вътрешен някакъв свой комплекс в демонстрациите на самолюбие.

   Като че няма връзка между Венцо и Кафка, който занимава напоследък съзнанието ми, освен известна външна прилика. Авторът на графичния портрет е предал излъчването от личността на гениалния евреин. Но има и нещо, което ми говори подсъзнателно за шанса светът да разполага със сюжетите, съхранени и пренесени до нас от евреите, от древността.

   В тези наши усилни години, когато преживяваме сгромолясването на куп химери, когато все по-голямо множество уста кълнат, хленчат, вайкат се, че сме били изгубили смисъла на собствения си живот и че загиваме, че сме обречени като нация, направо нямало смисъл да се живее нататък, та в тези подли времена на безчестие, мисля си, случаят Кафка е образец какво може да сполети човека, когато изгуби вяра и надежда, че да успява да преодолява потреса си от разгромената ценностна система наоколо.

   Слушам с едва затаена неприязън бъбривия оплаквач. Защото колкото и вярно да говори, посяга все към онази важна част от душата, която при никакви обстоятелства не бива да коленичи, да се снишава или да пълзи. Случайно ли кръстих щерките си Вера и Надя; Вяра и Надежда са жизнено необходими, за да не започна да се чувствам кал, тлен, обречена да умре.

   Нормално, докторе! – отговаряше в изнемога, събрал последните си съпротивителни сили, баща ми. Това, което ни се случва, се е случвало и на други преди нас; нормално е от време на време Злото, разрушителното да надделява. Но нима с това се изчерпва всичко, което имаме да сторим със своя живот?


   Ето пасаж от писмо на 21-годишния Франц Кафка, определящ ролята на книгата, т.е. на обмисленото слово, в такива именно трудни периоди...

   "Добре е, когато в съвестта зейват дълбоки рани: защото така тя става чувствителна към всяко докосване. Изобщо мисля, че човек би трябвало да чете само такива книги, които хапят и бодат. Ако книгата, която четем, не ни събужда като удар с пестник по главата, за какво да я четем? За да ни направи щастливи (...)?! Господи, та ние бихме могли да сме щастливи и ако нямахме книги, а такива книги които да ни ощастливяват, бихме могли в краен случай и сами да си ги пишем. Ние обаче имаме нужда от книги, които да ни въздействат подобно на нещастие, от което много ни боли, като смъртта на някой, когото сме обичали повече от самите нас, като прокуждане вдън горите, далеч от всички хора, като самоубийство; книгата трябва да бъде брадва за заледеното море вътре в нас."

   Ако не събужда, ако не вдига на всеоръжие съвест и достойнство, какъв смисъл да ни се случва, да ни се струпва върху гърба толкова наглост в тази наша България! Нищо не иде случайно в нашия живот. Достатъчно дълго сме живели глухи и слепи като нация, значи, дошло е време да преоценим преди всичко своето място в собствения ни живот.

   Четох преди час-два гробищната статия на пловдивския автор Марин Халачев (1933), известен като писател-белетрист (статията е отпечатана в един от последните броеве на снобското вестниче "Български писател"), гърмяха над мене апокалиптичните прогнози: "Обречени сме да загинем. България ще изчезне от света. Да помислим значи кому да завещаем поне спомените си от миналото на този народ, историческите ни паметници". И пр., и пр. все същият запев на тъпо отчаяние. Питам, на масата в кафенето е и Емил Калъчев (1932): "Как с такива мисли в ума да уча моите ученици на чест, родолюбие, достойнство?"

   
    Страшно е не когато врагът е многочислен и те побеждава, страшно е, когато сами коленичим и сме се предали. Този образ – нещастният Марин Халачев, ужасно го боли, ала не мога да му съчувствам. Такъв тънък вид предателство, струва ми се, е най-опасният, понеже оттук нататък почват тарикатлъците, цинизмът, спасяването поединично, т.е. посята е Раковата клетка, която – превърне ли се в метастаза, в състояние е действително да ни погуби като нация и държава.

   Знам когато организмът престане да се съпротивява, престане да повишава температура, когато престанат гърчовете, световъртежът, трескавото бълнуване и мятане когато престанат, тогава настъпва затишие: огънят спада, съзнанието се изключва, болният престава да се измъчва, лежи си кротък, притихнал, полека гаснещ, вкочаняващ се труп.

   Защо тъй лесно ние, българите, сами се отписваме, Боже мой!

   Завчера, докато танцуваха някакъв специално обявен за родителите на младоженците танц, докато обикаляха в кръг по дансинга на втория етаж на луксозния ресторант под греещите насреща им прожектори, както и под благосклонните възторжени очи на празничната публика ("публика", пиша в условен смисъл, разбира се – защото, строго погледнато, всички бяхме актьори и публика едновременно)... Та като гледах как приятелят Т. Ряпов, с дълбоки прикляквания, с гмуркащи се движения от кръста нагоре наляво и надясно, въодушевен, усмихнат, та чак и малко по циркаджийски смешно се кърши с жена си Меди вда го нарека, буен, страстен танц, танго д`аморе може би! – сърцето ми се качи в гърлото: внезапно усетих жал, мъчно ми стана за него, не знам защо.

   Май точно това внезапно обзело ме чувство стана причина бързичко да отплувам от цялата менажерия. Ала той беше тъй щастлив: женеше по-малкия от двамата си чудесни сина, и всъщност, у мене нещо може би не си е наред.

   Мисля си, жена му не го познава тъй добре, както аз го познавам. За миг ми се стори, че не аз, а той е много самотен; доплака ми се за него – не точно заради сегашния му вид и статут на големия господин началник на поне две хиляди работници, трети или втори по длъжност в управата на някакъв си комбинат, а за хлапака у него внезапно ми се сви сърцето.

   Целия ден преди да се появя на това празненство, бях си припомнял как живяхме години заедно: като момчурляци, юноши и млади мъже. Обсъждали сме какво ли не, преживели сме какво ли не, а откак се ожени, откакто две години по-късно и аз се ожених и, значи, откакто всеки от нас си създаде семейно огнище, дом, дечурлига... животът ни дръпна в разни посоки, а детството остана далеч назад, зад хребета на други пътища и пътечки, други амбиции, връзки – моите многообразни връзки с жени, да речем, за разлика от него.

   За тази самота детското приятелство най-добре помни. И пак се питам: защо по празнични поводи тъй остро я усещам тази библейска самота под небесата, откъдето Някой е вперил зорки очи върху всеки от нас?

   Опитвам да запазя спокойствие при вида на връхлитащото време. Сега разбирам до каква степен Re. – изобщо, онова присъствие на сексуалното предизвикателство жена ми е нишка към детското очарование от живота. Пред жестокостта без особени проблеми мога да съхраня хладнокръвието и ината си на българин; нежността обаче ни превзема отвътре.

Пловдив – европейска културна столица за 2019 година
Plovdiv, 28-30 apr. 2001 – edited 9 jan. 2017
____
* Пълният текст е в посочения по-горе брой на вестника. Лицето на броя (първа страница) наред с първа страница на брой 1. от 19 май 1990 г. се оказа единствено от българските политически вестници сред първите лястовици на опозиционния печат и в бившия Съветски съюз; в. "Демократическо знаме", орган на първата Демократическа партия в България, бе показан в едър план на цялата първа страница на издание, разпространявано по целия свят в милионен тираж, препечатвано в Атина, Будапеща, Кьолн, Лондон, Милано, Москва, Париж, Талин – вж. вестник „Московские новости" от 19 август 1990 г., по-късно – и в броя от 23 декември 1990 г. на същия вестник.