Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 1 декември 2017 г.

Story – ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (прод.)

    Не спирай това, което си отива, и не отблъсквай онова, което идва; тогава щастието само ще дойде при теб.* 

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (3.)

    23.01.2002. 

    Тема за размишление, заимствана от книгата "Морето, морето", стр.65: "Не мога да заменя магията на срещите и разделите с ужаса от вечното присъствие. Не обичам дори да спя в общо легло и много рядко изпитвам желание да прекарам цялата нощ с жената, която съм любил".

    Въобразявам ли си? Скъпа Re., никой не те е оценявал по-високо от мен. Вещи и удобства ли са ти нужни да разбереш колко струва любовта! Отдалечена, и дори накрай света, ще си близо, до мен, у мен.
    - - - -

    Срещаме се два пъти в училищния коридор на втория етаж; първия път – когато напускам библиотеката. Почти в края на голямото междучасие, чувам: "Жоро!" и я виждам да излиза от нейния кабинет.

    – Смятах да ти идвам на гости, но сутринта имах доста работа и не можах да ти се обадя да ме чакаш. Сега ти какво ще правиш? Не искаш ли да се видим?

    – Имам учебен час – казвам, – а после... Райчо (свекърът на по-голямата от дъщерите ми) иска да поприказваме в близкото кафене.

    – Аз пък в дванайсет без нещо трябва да съм в центъра на града – казва.

    – Друг път! – рекох. – Друг път ще се срещнем.

    – Да, да – отвръща, – ще видя някой друг ден да измисля нещо.

    Когато след дванайсет
заради дежурната оперативка се връщам в училище, виждам я да върви към изхода. Закова ме:

    – Запиши какво ще кажат, ще ти звънна да ми предадеш какво са ви казали.

    – Телефонът ми е блокиран от миналия петък, няма как – рекох, – но ако има нещо толкова важно за теб, ще ти пратя съобщение по джиесема. – Говорим край вратата на класната ми стая: – Тръгвай, тръгвай! – настоявам.

     И тя тръгна. Направи крачка, две, обърна се. Стои, гледа ме – великолепна, изваяна сякаш от мрамор, стои като вкопана в коридора, обърната към мен и ме гледа с онези нейни очи. – Тръгвай! – изсъсках, ядосан на себе си. – Друг път ще говорим. Когато имаш възможност.

    Не знам какво й е. Знам само, че я обичам. Но не е завладяващата ме доскоро сексуална тръпка, а спокойно, съзерцателно и сладостно чувство на лекота. И все пак, да, на дъното на този дълбок кладенец блести в сребристо доста омерзение. Свободен, свободен! – пее нещо у мен и ми носи чудната убеденост, че тази жена винаги ще я обичам, каквото и да ми се случи оттук-нататък; ще я обичам, обаче, не като гъвкава изящна плът, а така, както се обича мил и близък на сърцето човек: от него нищо не желаеш освен от време на време
да го виждаш, за да се убедиш, че е жив и здрав, че диша, че му спори в живота.

    А бих ли се жертвал за него? Дали не се вживявам в роля, която май силно ми допада, макар да не е извадена из торбичката стари номерца от селски вечеринки! О, как приятно да се виждам отстранен от самия себе си – уравновесен и солидно стъпил на земята! Хлапакът у мен обаче ехидно е присвил устничка, бърчи вежди от ирония и озлобление; сякаш заповядва: Не позволявай сантименталност да те владее! – докато Възрастният у мен кърши ръце, жали: Защо? Какво ти е виновна тази жена! Не виждаш ли колко и тя е раздвоена. На косъм ви се крепи връзката; всъщност, каква ли връзка е това вече! Хайде, смири се, че кажеш ли сега сбогом, възможно е никога повече да не срещнеш Любовта. И какво друго ти остава, освен авантюри със случайни жени, в които все ще търсиш, без да откриваш, до края на живота си ще търсиш единствената своя, голямата твоя Любов.

    Не-е, не съм се гласял за съпружески живот с нея. Като съпруг, мисля си, бих бил, дето се вика, пълна скръб. Бих я разочаровал, бих развалил и сам у себе си илюзията за любимото момиче. Изключително рядко, ала все още ми нагарча от изневерите на някогашната ми съпруга**, и не си пожелавам повече да изпадам в положение на рогоносец. Но как се обяснява това опасение точно на момичето, което обичаш! И въобще, струва ли си да се обяснява, че отдавна не вярвам в кристалната съпружеска вярност и привързаност, че където има "Длъжен си", свободата отсъства; нямаш ли свобода, за каква любов да говорим!

     А може би съм се превърнал в завършен жалък егоист?

    - - - -

    Телефонът ми все така не работи и това ме спасява; и защо си мисля, че ме спасява? Свикнах със самотата като с удобна вехта дреха. В самотата съм спокоен. Понякога отчаян си казвам, че не разбирам нищо от живота, че жените ме плашат и ми е добре да съм сам. Появи ли се наблизо хубава жена, всичко става нестабилно, двусмислено, противоречиво; предметите и хората губят резките си очертания; от ъглите изпълзяват интриги, лицемерие, показност; най-верният приятел неочаквано се оказва най-върлия ти съперник. Ето това са те, Даровете на Афродита, Евините сладости, които разколебават мъжа, правят го зависим от собствените му, вдигнали се отдън душата, страсти и бесове.

    Но това е и Адът на сътворението, хаосът, като преддверие към лъчезарна хармония. Губим си ориентирите за космоса, за живота и човека, защото са ни изкушили, извисяваме се в собствените си представи като опитни ловци, а в действителност чаровната Евина щерка вече ни омотала в тънките си мрежи и си играе с мъжкарите наоколо й като с боричкащи се в подножието й гладни палета.

    Преди години суетна хубавелка, Антония Желязкова, заливайки се от смях, ми разправи как уловила за вратовръзката му като юлар на говедо страховития шеф на пловдивския завод "Елпром", от чиято сянка трепереха поне две хиляди работници и служители, как клекнал на четири крака го накарала да пълзи и го развеждала като добитък по дебелия персийски килим на шефския му кабинет.

     – Гледаше ме предано като кученце. Накарах го да лае, вдигнал лапички пред гърди. И защо! Мерак имаше да си легнем; нищо, че му бях в лапите, бях някаква си там лична секретарка, дето по закон не той, аз трябваше да завися от капризите му.

    Седяхме в полутъмна кухня на първия етаж в неособено богатото жилище на родителите й на Антония. На масата беше извадила леко вмирисан пържен дроб, купен пътьом от супермаркета. Взели бяхме и бутилка вино. Вкусът на виното не помня; червено вино беше, но докато описвам тази авантюра, пак миризмата на престоялия кой знае откога на витрината телешки дроб ме блъсна в носа. Друг може и да не би усетил, но мен явно ми е развито обонянието. И... ами нищо не се получи от авантюрата. Палавата Антония всичко развали, въпреки че бях точил зъби по нея; а нямаше как да й кажа, че майка ми двайсет години беше в задухата и тревожната атмосфера на този именно "Елпром", и някакво внезапно появило се ожесточение ми попречи да си легна с момичето. Същият директор беше изпращал юриста на предприятието му да снема записите от мой репортаж по Радио Пловдив, за да ме съди. За същия този чешит майка ми беше споменавала неведнъж, че е властен, ужасно властен: крещи на работничките, заплашва ги, военна дисциплина въвел и никой гък не смее да му каже.

    - - - -

    Поради каква причина влюбеният свято вярва, че точно любимата му е ангел небесен? Има ли интрига на този свят, в основата на която да не лежи някоя умна красавица, някоя Хубава Елена, заради която се водят десетгодишните Троянски войни и все някой Омир ще се намери да разкаже колко героично се били държали мъжете върху рохкото, разкаляно от женски капризи Поле на честта.

    Унижените жени – известна ми е донякъде драмата им, но не за тях пиша сега. Не ми се пише точно днес за женската преданост и саможертва. Не сега... Може би някой ден и за това ще разкажа: друга тема, друг мотив от симфонията на живота.

    В действителност ли една жена има цената, която мъжете определят? Не съм склонен да обвинявам крехките Дулцинеи, затова че мъжете в отрязък от време ходим като Дон-Кихотовци, понеже сме се влюбили и ни е нужна женска плът, а от друга страна, смятам, че склонността у мъжа да се самоунижава е нещо, което уважаваща себе си самка не би трябвало да прости на зашеметения от сексуалния си нагон глупак.

    Мило момиче, нима си удовлетворена от навиращия се сам в ловните ти мрежи глиган? Подир грандомана и лицемерния подлец, не виждам в този свят по-жалък от пропълзелия към скута ти сладострастник, готов да го водиш на юзда и каишка, докато бедняците тръпнат от сянката му заради огромната власт, с която разполага.

    Следва



Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 1 dec. 2017
___
* Омар Хайям (1048-1131), вж. http://magnifisonz.com/2017/11/26/%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D1%80-%D1%85%D0%B0%D1%8F%D0%BC-%D0%BD%D0%B5-%D0%B7%D0%B0%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B9-%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D1%81%D0%B8-%D0%BE%D1%82/

** Момичето в едноименната новела "Ася" от 1977 г.