ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (891.)
Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: Българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е, или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947)
ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (2.)
25 noe. 2000
Предпочитам градивната лъжа пред унищожителната истина. Някой ден човешката ни цивилизация ще приключи, както приключили динозаврите преди нас. И вероятно последният представител на Homo sapiens ще знае горчивата Истина за всичко, което днес не знаем и толкова живо ни вълнува. Не мога да си представя обаче по-дълбоко нещастен човек от този глупав всезнайко; заради Истината той ще е изгубил завинаги илюзиите си и в сюблимния миг на бленуваното съвършенство (което пък е синоним на свършека) просто ще му бъде непосилно повече да остане човек в образцовия ад на една стройна хладна математическа космогония*. Движението към познание е като стремежа към мечтата: постигнеш ли я докрай, губиш я.
Достоевски е обременен от стрес, преживян в младостта (извеждали го от килията уж да го екзекутират); мога да разбера пристрастното му отношение към каноните на ортодоксията**. Само който е бил сериозно изкушен от Сатаната, може така трескаво да се притиска към Бог. Богът не играе кой знае каква роля за праведниците; цялата християнска философия и дидактика е съсредоточена в простосмъртния грешник. И тъй като сме в един случай праведни, в друг (в повечето случаи) грешни, Иисус ни се явява само там и тогава, където и когато сме в противоречие със съвестта си.
И Ханс Касторп дълбоко вдъхна с любопитство за проверка чуждия му въздух. Той беше свеж – нищо повече. В него нямаше ухание, нито съдържание, нито влага; леко се поемаше, но на душата нищо не казваше. – Великолепен – забеляза той учтиво.*** Този пасаж абсолютно пасва за отзив върху стихове, прилично римувани, ритмувани, с метафора, образ, идея, пейзаж и прочие тънкости, но оставящи те безучастен; нищо не трепва у теб, казваш си: Е, харно, и какво от това? Подобни "дивини" ("хубости") пълнят антологиите, а и представителните сборници на известни поети. Като свърши четенето обаче, у теб нищо не остава за доизясняване – за работа на любопитството върху ума. Уж всичко си е както трябва да бъде, а може би точно затова, че всичко е отмерено като с аптекарски везни и затова може би седи наперено, показно, ала кухо като редник, който си иде в седмичен отпуск с фалшиви ефрейторски нашивки, за да очарова момите на село.
Изплащаме греха на цялата ни нация заради овчедушието и мижитурството, заради смахнатия ентусиазъм на агитпропчиците и партийните секретари, които с пламенни речи вдъхновяваха неопитната младеж по селата и градовете на България да замеря с гнилоч, запъртъци, с буци спечена пръст и цветисти попържни и проклятия не кого да е, а трудолюбиви, уредни стопани, титулувайки ги с прозвището "кулак" и "враг на народа". За илюстрация на този род вдъхновение, което е вакханалия на ненавистта, може да послужат и такива симпатично предизвикателни римушки:
"От днес заебавам държавата,
тя от мен не изпитва нужда.
Ще си метна кура на рамото,
твоята я вземи под мишница
и да отпрашим отново двамата
към някоя солунска митница.
Ти – безразсъдница и безсрамница,
аз – да не говорим за мене
и да преминем онази граница
на безглаголното ни търпение. Нека оная, трицветната, хленчи като смачкан априлски олук…"****
Разбирам откъде иде лошото настроение у т.нар. лирически герой, ала поради что е тази жлъч! Не е ли великата тайна цел на всяко мракобесие на себе си да ни уподоби, на предизвикателния си нагъл цинизъм? От автора на гордите (по-подходящо е да се каже: самодоволни) редове не виждам нищо друго освен тъжно заявена пошлост*****. Ей така, в подобен оглушително циничен стил, със същия тип отношение към човека, по селата в Добруджа слушах от хора, преживели колективизацията, как за назидание партийните секретари и милицията разкарвали същинските стопани. Качени в каруца по трима-четирима, наблъскани прави в каца, с омазани в катран и с прясна фъшкия лица, и всеки – с табелка на врата: "Аз съм кулак – народен враг!" Диктисват каруцата срещу хоремага край мегдана, изстъпва се партийният секретар с огнено слово срещу световния капитализъм, срещу онези идиоти, които са прът в Колелото на Историята и на Светлото бъдеще, вредят на Световния прогрес... И ето, младежта (край селските лумпени, дембелите и простотията) с весел кикот и презрение мята запъртъци, пръст и всякаква гнилоч по врага. Това е друго, малко известно лице на България – нали не си въобразяваме, че това там е била същата онази България, която руският академик Дмитрий Лихачов (1906-1999) нарече "Държава на духа", за чиято просташки озъбена муцуна чужденецът не е задължително да знае, ала ние не можем да се правим, че не знаем. От онзи селски мегдан с лумпени и простаци до чалга-културата и до гаврата с национални традиционни ценности пътят е добре утъпкан.
Какво унижение! Не те трепят скришом, далече от село, не ти трошат костите тайно, не те принуждават сам да си копаеш гроба. Издевателството над съвестния стопанин ми се вижда по-жестока гавра с българина, защото се върши пред ухилените до уши селски тарикати, щастливи да се усетят "гробокопачи на Старий свет", както реди още Димчо Дебелянов или Христо Смирненски, пък и – да се не надяваш! – толкова нежен лирик, като Николай Лилиев. Аргатите на селския мегдан, току изскокнали подквасени от кръчмата, в роля на победители над стародавния ред и обичаи. Имаме си доста да плащаме! И не е виновна нито чуждоземната армия, нито са ни виновни патетичните речи на преустроилите се за една нощ бивши любимци на Партията, колкото страшна е вината на онези, които имали влияние върху общественото съзнание, но страхливо мълчали или просто отърчали да се наредят в стройните редички на Новата власт.
Изродили ли сме се вече ние, три поколения граждани на Републиката! България не е губила толкова млад свеж народ в най-плодната своя възраст вероятно през всички онези исторически бедствия и войни от последните осемстотин години след краха на Второто българско царство. Продажна, мизерна, навирила нос… интелигенция! Имал ли е основание Захари Стоянов (1850-1889) изпод вежди да съзерцава речовитите ни многознайковци, дезертирали от собствения род и нация, обхванати от амбицията да се устроят уж в името на всенародно щастие? Подгизна българската реч от аргатския манталитет на днешен любител на вносни сериали с аромат на кенеф и канела. Моите белокоси приятели не казват: "Отивам да си взема пенсията", ами казват: "Отивам да ми дадат пенсията". По села и градове все това ечи: "Еди кой си министър ще ни дава еди що си?" или "Що още не са ни отпуснали еди какво си?"... Синоптичната прогноза се коментира ето как: "По телевизията времето утре и в сряда ни го дават дъждовно".
Нейде в началото на възхождението си като вожд на Партията, велик стратег, Баща на народите, гениален ум, знаме на световния пролетариат и прочие галещи душата и ухото сладости Йосиф Сталин ей тъй говори (предавам по смисъл, на руски вероятно звучи по-яко): "Знаем как пилците обикалят мужика, вперили очи в крината с ечемика. Политиката успява, когато народа научиш да се върти около ботуша като тези гладни пилци. Хвърли му повече ечемик, и ще вирне глава. Даваш ли му толкова, че все да е недоял, в ръцете ще те гледа и ще те слуша: ще ти е предан, и от сутрин до вечер ще благодари, че се грижиш за него".
Странно ми е този заклет индивидуалист и буден човек българинът колко прилежно сякаш е усвоил кокошия рефлекс, според препоръките от сина на обущаря-осетинец. Дали ще продължим да бленуваме Добър чичко, някой Big Brother, от майната си тук долетял, нещичко да ни подхвърли, да ни почете, докато от горчивия си исторически и всякакъв опит не прогледнем, че когато чужденец даром нещо незаслужено ти дава, с този жест той те заробва: Timeo danaos et dona ferentes (Бой се от данайците, кога ти идват с дарове), докато за честно изработеното човекът отива не даром да му дадат, а за да си вземе своето******.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Илюстрации:- Правото да си свободен се отстоява всеки Божи ден.- 1946 г. Баща ми се връща от работа по ул. Перущица.___„* Наука за небесните тела и тяхното развитие.** Източното православие - следващо с достойнство и уважение към
човека Учението на Иисус сред многообразните версии на християнството
(католицизъм, протестантство, лютеранство и пр. , без да говорим за тъй модните
напоследък ереси).*** Т. Ман, "Вълшебната планина", изд. 1972 г., с. 40.**** Вж. https://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=print&sid=583.***** Възраженията ми към автора на такъв род стихове
не касаят естетиката, а са от сферата на етичното, по-конкретно – от област,
където става дума за печални предателства и прекрачване на неписани правила.****** Из послание на ап. Павел до римляни, гл.IV, ст.
4: "На оногова, който работи, заплатата се вменява не по милост, а по
дълг". Бел.м.,tisss.
ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (2.)
25 noe. 2000
Предпочитам градивната лъжа пред унищожителната истина. Някой ден човешката ни цивилизация ще приключи, както приключили динозаврите преди нас. И вероятно последният представител на Homo sapiens ще знае горчивата Истина за всичко, което днес не знаем и толкова живо ни вълнува. Не мога да си представя обаче по-дълбоко нещастен човек от този глупав всезнайко; заради Истината той ще е изгубил завинаги илюзиите си и в сюблимния миг на бленуваното съвършенство (което пък е синоним на свършека) просто ще му бъде непосилно повече да остане човек в образцовия ад на една стройна хладна математическа космогония*. Движението към познание е като стремежа към мечтата: постигнеш ли я докрай, губиш я.
Достоевски е обременен от стрес, преживян в младостта (извеждали го от килията уж да го екзекутират); мога да разбера пристрастното му отношение към каноните на ортодоксията**. Само който е бил сериозно изкушен от Сатаната, може така трескаво да се притиска към Бог. Богът не играе кой знае каква роля за праведниците; цялата християнска философия и дидактика е съсредоточена в простосмъртния грешник. И тъй като сме в един случай праведни, в друг (в повечето случаи) грешни, Иисус ни се явява само там и тогава, където и когато сме в противоречие със съвестта си.
И Ханс Касторп дълбоко вдъхна с любопитство за проверка чуждия му въздух. Той беше свеж – нищо повече. В него нямаше ухание, нито съдържание, нито влага; леко се поемаше, но на душата нищо не казваше. – Великолепен – забеляза той учтиво.*** Този пасаж абсолютно пасва за отзив върху стихове, прилично римувани, ритмувани, с метафора, образ, идея, пейзаж и прочие тънкости, но оставящи те безучастен; нищо не трепва у теб, казваш си: Е, харно, и какво от това? Подобни "дивини" ("хубости") пълнят антологиите, а и представителните сборници на известни поети. Като свърши четенето обаче, у теб нищо не остава за доизясняване – за работа на любопитството върху ума. Уж всичко си е както трябва да бъде, а може би точно затова, че всичко е отмерено като с аптекарски везни и затова може би седи наперено, показно, ала кухо като редник, който си иде в седмичен отпуск с фалшиви ефрейторски нашивки, за да очарова момите на село.
Изплащаме греха на цялата ни нация заради овчедушието и мижитурството, заради смахнатия ентусиазъм на агитпропчиците и партийните секретари, които с пламенни речи вдъхновяваха неопитната младеж по селата и градовете на България да замеря с гнилоч, запъртъци, с буци спечена пръст и цветисти попържни и проклятия не кого да е, а трудолюбиви, уредни стопани, титулувайки ги с прозвището "кулак" и "враг на народа". За илюстрация на този род вдъхновение, което е вакханалия на ненавистта, може да послужат и такива симпатично предизвикателни римушки:
"От днес заебавам държавата,
тя от мен не изпитва нужда.
Ще си метна кура на рамото,
твоята я вземи под мишница
и да отпрашим отново двамата
към някоя солунска митница.
Ти – безразсъдница и безсрамница,
аз – да не говорим за мене
и да преминем онази граница
на безглаголното ни търпение.
тя от мен не изпитва нужда.
Ще си метна кура на рамото,
твоята я вземи под мишница
и да отпрашим отново двамата
към някоя солунска митница.
Ти – безразсъдница и безсрамница,
аз – да не говорим за мене
и да преминем онази граница
на безглаголното ни търпение.
Нека оная, трицветната, хленчи
като смачкан априлски олук…"****
Разбирам откъде иде лошото настроение у т.нар. лирически герой, ала поради что е тази жлъч! Не е ли великата тайна цел на всяко мракобесие на себе си да ни уподоби, на предизвикателния си нагъл цинизъм? От автора на гордите (по-подходящо е да се каже: самодоволни) редове не виждам нищо друго освен тъжно заявена пошлост*****. Ей така, в подобен оглушително циничен стил, със същия тип отношение към човека, по селата в Добруджа слушах от хора, преживели колективизацията, как за назидание партийните секретари и милицията разкарвали същинските стопани. Качени в каруца по трима-четирима, наблъскани прави в каца, с омазани в катран и с прясна фъшкия лица, и всеки – с табелка на врата: "Аз съм кулак – народен враг!" Диктисват каруцата срещу хоремага край мегдана, изстъпва се партийният секретар с огнено слово срещу световния капитализъм, срещу онези идиоти, които са прът в Колелото на Историята и на Светлото бъдеще, вредят на Световния прогрес... И ето, младежта (край селските лумпени, дембелите и простотията) с весел кикот и презрение мята запъртъци, пръст и всякаква гнилоч по врага. Това е друго, малко известно лице на България – нали не си въобразяваме, че това там е била същата онази България, която руският академик Дмитрий Лихачов (1906-1999) нарече "Държава на духа", за чиято просташки озъбена муцуна чужденецът не е задължително да знае, ала ние не можем да се правим, че не знаем. От онзи селски мегдан с лумпени и простаци до чалга-културата и до гаврата с национални традиционни ценности пътят е добре утъпкан.
Какво унижение! Не те трепят скришом, далече от село, не ти трошат костите тайно, не те принуждават сам да си копаеш гроба. Издевателството над съвестния стопанин ми се вижда по-жестока гавра с българина, защото се върши пред ухилените до уши селски тарикати, щастливи да се усетят "гробокопачи на Старий свет", както реди още Димчо Дебелянов или Христо Смирненски, пък и – да се не надяваш! – толкова нежен лирик, като Николай Лилиев. Аргатите на селския мегдан, току изскокнали подквасени от кръчмата, в роля на победители над стародавния ред и обичаи. Имаме си доста да плащаме! И не е виновна нито чуждоземната армия, нито са ни виновни патетичните речи на преустроилите се за една нощ бивши любимци на Партията, колкото страшна е вината на онези, които имали влияние върху общественото съзнание, но страхливо мълчали или просто отърчали да се наредят в стройните редички на Новата власт.
Изродили ли сме се вече ние, три поколения граждани на Републиката! България не е губила толкова млад свеж народ в най-плодната своя възраст вероятно през всички онези исторически бедствия и войни от последните осемстотин години след краха на Второто българско царство. Продажна, мизерна, навирила нос… интелигенция! Имал ли е основание Захари Стоянов (1850-1889) изпод вежди да съзерцава речовитите ни многознайковци, дезертирали от собствения род и нация, обхванати от амбицията да се устроят уж в името на всенародно щастие? Подгизна българската реч от аргатския манталитет на днешен любител на вносни сериали с аромат на кенеф и канела. Моите белокоси приятели не казват: "Отивам да си взема пенсията", ами казват: "Отивам да ми дадат пенсията". По села и градове все това ечи: "Еди кой си министър ще ни дава еди що си?" или "Що още не са ни отпуснали еди какво си?"... Синоптичната прогноза се коментира ето как: "По телевизията времето утре и в сряда ни го дават дъждовно".
Нейде в началото на възхождението си като вожд на Партията, велик стратег, Баща на народите, гениален ум, знаме на световния пролетариат и прочие галещи душата и ухото сладости Йосиф Сталин ей тъй говори (предавам по смисъл, на руски вероятно звучи по-яко): "Знаем как пилците обикалят мужика, вперили очи в крината с ечемика. Политиката успява, когато народа научиш да се върти около ботуша като тези гладни пилци. Хвърли му повече ечемик, и ще вирне глава. Даваш ли му толкова, че все да е недоял, в ръцете ще те гледа и ще те слуша: ще ти е предан, и от сутрин до вечер ще благодари, че се грижиш за него".
Странно ми е този заклет индивидуалист и буден човек българинът колко прилежно сякаш е усвоил кокошия рефлекс, според препоръките от сина на обущаря-осетинец. Дали ще продължим да бленуваме Добър чичко, някой Big Brother, от майната си тук долетял, нещичко да ни подхвърли, да ни почете, докато от горчивия си исторически и всякакъв опит не прогледнем, че когато чужденец даром нещо незаслужено ти дава, с този жест той те заробва: Timeo danaos et dona ferentes (Бой се от данайците, кога ти идват с дарове), докато за честно изработеното човекът отива не даром да му дадат, а за да си вземе своето******.
Странно ми е този заклет индивидуалист и буден човек българинът колко прилежно сякаш е усвоил кокошия рефлекс, според препоръките от сина на обущаря-осетинец. Дали ще продължим да бленуваме Добър чичко, някой Big Brother, от майната си тук долетял, нещичко да ни подхвърли, да ни почете, докато от горчивия си исторически и всякакъв опит не прогледнем, че когато чужденец даром нещо незаслужено ти дава, с този жест той те заробва: Timeo danaos et dona ferentes (Бой се от данайците, кога ти идват с дарове), докато за честно изработеното човекът отива не даром да му дадат, а за да си вземе своето******.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 14 fev. 2022
Илюстрации:
- Правото да си свободен се отстоява всеки Божи ден.
- 1946 г. Баща ми се връща от работа по ул. Перущица.
___„
* Наука за небесните тела и тяхното развитие.
** Източното православие - следващо с достойнство и уважение към
човека Учението на Иисус сред многообразните версии на християнството
(католицизъм, протестантство, лютеранство и пр. , без да говорим за тъй модните
напоследък ереси).
*** Т. Ман, "Вълшебната планина", изд. 1972 г., с. 40.
**** Вж. https://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=print&sid=583.
***** Възраженията ми към автора на такъв род стихове
не касаят естетиката, а са от сферата на етичното, по-конкретно – от област,
където става дума за печални предателства и прекрачване на неписани правила.
****** Из послание на ап. Павел до римляни, гл.IV, ст.
4: "На оногова, който работи, заплатата се вменява не по милост, а по
дълг". Бел.м.,tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)