ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972)
Продължение
БАЛАДА ЗА ДЖЕНДЕМ
ТЕПЕ И РЕКА МАРИЦА
Аз горд съм, ти – свенлива,
от камък съм, а ти пенлива,
в мълчание живея сам,
а покрай теб е шум голям,
животни, птици, насекоми;
но моят връх небето гони.
Почитат ме и отстрани
ме сочат с пръст, но погледни
отбягват ме така далече,
че от самотност стена вечер.
По песъчливия ти бряг
цъфтят кокичета и мак,
макар че в ниското си ти,
а моят връх висок блести.
Ти весела, а аз – в сълзи,
от камък съм, а ти пенлива,
в мълчание живея сам,
а покрай теб е шум голям,
животни, птици, насекоми;
но моят връх небето гони.
Почитат ме и отстрани
ме сочат с пръст, но погледни
отбягват ме така далече,
че от самотност стена вечер.
По песъчливия ти бряг
цъфтят кокичета и мак,
макар че в ниското си ти,
а моят връх висок блести.
Ти весела, а аз – в сълзи,
единствен лишеят пълзи,
жестоко слънце ме жари,
снагата ми до смърт гори,
завие ли пък вълчи вятър,
в леда се криеш, аз оставам.
Щастлива бързаш – накъде,
по кой въздишаш нощ и ден,
Не знаеш нито миг покой –
ни зимен студ, ни летен зной.
От камък цял, стоя вкопан
в земята черна тъжен, ням.
XС
Не бих желал с усмивка тиха
да си замина от света;
видях как странни хора виха,
раззинали от гняв уста
срещу зората и нощта,
и как ли пропуск да направя,
ако не им оставя с такт
балада за добрия славей!
БАЛАДА ЗА СЛАВЕЯ
Като гадаете съдбата над чашката кафе,
за мен си помисли, къде съм тази вечер,
добре ли си живея в добрия стар кафез,
където мойта дарба да пея ме довлече.
Щом готин се откриваш, изваян от възторг,
за мен пак помисли – не ми ли е студено!
И аз съм любил страстно и плакал за любов,
но всичко отлетя ми с отлитналото време.
Мечтаеш чест и слава, и приказни страни,
но пак за мен мисли си, дали от радост пея!
Зората пръв посрещам и пълня твойте дни
с веселие до бога, а всъщност не живея.
Обричаш ли на нещо сърцето си без страх,
за мен си припомни – дали не се страхувам,
че времето нехайно ще хвърли шепа прах,
а бръчките поникват от клетви и целувки.
Когато свеж се радваш на шарения свят,
мен виж ме: остарял и толкова проскубан;
и аз връх се усещах, когато бил съм млад,
а вече пукнат грош не вярвам и да струвам.
Когато с кеф си лягаш в мечти от розов пух,
за мен си помисли – защо все пак живея!
Признавам, като всички предал би богу дух,
а всъщност не умира тоз, който знай да пее.
XCI
На нацупените устни
ланска слама завещавам –
сигурен съм, по е вкусна
от модерна книжна плява.
Ако леко нагорчава,
консумирай с вино сладко
и с мазоли по-корави,
рожбо на заможен татко!
XCII
И пак за други дребни риби,
които срещах всеки ден,
готов любезности да сричам,
инат ще им даря от мен.
Той няма мургав смях и тен,
ни със достойнства е богат,
но ще послужи за рефрен
на невръстния ми брат.
XCIII
Кажат ли, тук няма длъжност,
значи, ходом марш напред;
"Тодор Климентов* не лъже",
значи, нещо не е в ред;
"Стефан Бесарбовски* свива",
значи, честен млад поет;
"музата му – приказлива",
значи, тачен е навред.
XCIV
И така от ден на ден
в спора лют човек укрепва,
че за слава е роден,
не с обозите да крета.
Който сам се е отрекъл
от любовница с пари,
с халостни патрони стреля
по врабците, разбери!
XCV
София била море,
супа, пълна с едри мръвки;
туй, що може да гребе,
нямало трева да дъвче...
Тук въпросът е такъв, че
думата ми ще реши –
ще завърже, без да цъфне,
само който не греши.
XCVI
Срам да търсиш у крадците,
вместо с нокти да дереш,
Рим да гониш, без да питаш,
из калта да драскаш пеш,
да не пиеш и кълнеш,
честен-трезвен да въздишаш –
праведник ще си умреш,
няма да цвърчиш на шиша.
жестоко слънце ме жари,
снагата ми до смърт гори,
завие ли пък вълчи вятър,
в леда се криеш, аз оставам.
Щастлива бързаш – накъде,
по кой въздишаш нощ и ден,
Не знаеш нито миг покой –
ни зимен студ, ни летен зной.
От камък цял, стоя вкопан
в земята черна тъжен, ням.
XС
Не бих желал с усмивка тиха
да си замина от света;
видях как странни хора виха,
раззинали от гняв уста
срещу зората и нощта,
и как ли пропуск да направя,
ако не им оставя с такт
балада за добрия славей!
БАЛАДА ЗА СЛАВЕЯ
Като гадаете съдбата над чашката кафе,
за мен си помисли, къде съм тази вечер,
добре ли си живея в добрия стар кафез,
където мойта дарба да пея ме довлече.
Щом готин се откриваш, изваян от възторг,
за мен пак помисли – не ми ли е студено!
И аз съм любил страстно и плакал за любов,
но всичко отлетя ми с отлитналото време.
Мечтаеш чест и слава, и приказни страни,
но пак за мен мисли си, дали от радост пея!
Зората пръв посрещам и пълня твойте дни
с веселие до бога, а всъщност не живея.
Обричаш ли на нещо сърцето си без страх,
за мен си припомни – дали не се страхувам,
че времето нехайно ще хвърли шепа прах,
а бръчките поникват от клетви и целувки.
Когато свеж се радваш на шарения свят,
мен виж ме: остарял и толкова проскубан;
и аз връх се усещах, когато бил съм млад,
а вече пукнат грош не вярвам и да струвам.
Когато с кеф си лягаш в мечти от розов пух,
за мен си помисли – защо все пак живея!
Признавам, като всички предал би богу дух,
а всъщност не умира тоз, който знай да пее.
XCI
На нацупените устни
ланска слама завещавам –
сигурен съм, по е вкусна
от модерна книжна плява.
Ако леко нагорчава,
консумирай с вино сладко
и с мазоли по-корави,
рожбо на заможен татко!
XCII
И пак за други дребни риби,
които срещах всеки ден,
готов любезности да сричам,
инат ще им даря от мен.
Той няма мургав смях и тен,
ни със достойнства е богат,
но ще послужи за рефрен
на невръстния ми брат.
XCIII
Кажат ли, тук няма длъжност,
значи, ходом марш напред;
"Тодор Климентов* не лъже",
значи, нещо не е в ред;
"Стефан Бесарбовски* свива",
значи, честен млад поет;
"музата му – приказлива",
значи, тачен е навред.
XCIV
И така от ден на ден
в спора лют човек укрепва,
че за слава е роден,
не с обозите да крета.
Който сам се е отрекъл
от любовница с пари,
с халостни патрони стреля
по врабците, разбери!
XCV
София била море,
супа, пълна с едри мръвки;
туй, що може да гребе,
нямало трева да дъвче...
Тук въпросът е такъв, че
думата ми ще реши –
ще завърже, без да цъфне,
само който не греши.
XCVI
Срам да търсиш у крадците,
вместо с нокти да дереш,
Рим да гониш, без да питаш,
из калта да драскаш пеш,
да не пиеш и кълнеш,
честен-трезвен да въздишаш –
праведник ще си умреш,
няма да цвърчиш на шиша.
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 20 uni 2020
___
* Двама от дузината безпарични обесници,
които се мотаеха през 1969-1971 г. около студентския вестник "Софийски
университет", криво-ляво преживяваха от мижавите хонорари, пописвайки тук
и там каквото им поръчат, или като Тодор Климентов, пробил с писане на епиграми. Бел.м., tisss.
.jpg)
