четвъртък, 11 декември 2014 г.

Публицистика - СИРОМАШКО ЩАСТИЕ

Еква гръм. Руква яростен дъжд.
Литва птица със мокри криле.
Как животът е прост и могъщ
в това чисто и зряло поле!
 


Николай Гюлев (1942), из сб. "Пръст и вода" 

СИРОМАШКО ЩАСТИЕ

Литературно четене в клуб "Младост". 
Семейство Николай Гюлев и Елена Атанасова

17.07.1998.

        Минчо Палавров*. Зодия овен, на петдесет и една, а вече пенсионер; старшина-огнеборец, бивш... Тоз примижаващ насреща ми Минчо изтипосал двайсетина картини в неугледни рамки по стените на заличката на пловдивския клуб "Младост" зад спирката откъм "Капана"**. Платната му - средна хубост, ала самият художник ме убеждава в скритите им достойнства. И има голяма вероятност да е прав... 
        Попадам в това гнезденце поради внезапно плисналия дъжд, който като че само чакал да скоча от градския автобус №26, та да ливне на талази-на талази, хем с пльоканчета (мехури) отгоре. Бях се запътил към магазина за една автомобилна част, пък внезапният порой ме принуди да се огледам за сушина, и значи, втурвам се аз презглава към първите изпречили ми се пред очи стрехи, навеси, тенти, чадъри. 
        Ей ме под стряхата на мижаво кафене с пловдивския поет Николай Гюлев (1942), споменатия вече Минчо Палавров и край захабено-бяла пластмасова маса: поетесата Елена Атанасова - младата жена на Гюлев, и момиченцето им. Дамите сърбат пилешки бульон, свили се като мокри кокошлета; зъзнат, пък весели... Водата отгоре им плющи, шурти, капе, просмуква се от подгизналите рекламни чадъри. 
        Няколко разноцветни нишки ми се преплитат в таз вчерашна преживелица: 56-годишният Николай, поне 20 години по-младата му съпруга, артистичното им хлапенце Лили - от една страна; от друга - огнеборецът художник; от трета - личните ми дертове по ремонта на жигулата. Сега си мисля, моите грижи ми дадоха неочаквано преимущество в таз шарена компания: хем да съм сред тях, хем да съм вътрешно отстранен, зависим единствено от любовта и пристрастията си. 
        Каквото казах и сторих, си беше чиста импровизация, непукизъм, но привиден... Тъй да се рече, дегустирах, надникнах под черупките, разучих образите, кой как си играе ролята в това своего рода театро, но и какъв е под маската всъщност, доих нужна за книгата ми, която пиша ("Историйките на ученика Ламски"), информация - понеже тая среда на хора с единия крак в изкуството, с другия - в посредствеността на битовите неудобства, ми е отдавна позната, и накрая лекичко им поставих оценката си: на художника - с думи, на поетесата - с премълчано, на невъзпитаното артистично хлапенце - с пренебрежение, на Гюлев - с уважение заради изстраданата бедняшка гордост, която излъчва. 
        Появих се сред тях като извънземен със счупена автомобилна част на селска сцена. Жив театър. Но си бях пак истинският аз, Жоро Бояджиев: за час време събрах материал поне за десетина глави от романа "Ламски". Ей ги тия сюжети! 
        Първият... Огнеборецът в Калофер. Пожар. Двама униформени подполковници и нашият човек - цивилен, който "ги действа като редници"... Минчо Палавров ми представя таз историйка за оригинална случка, но - предполагам, то си е анекдот от фатмашкия фолклор. Моят сват от селото Руен над Пловдив, бивш старшина от армията, ми е пробутвал същата ситуация, само че уж в ямболския гарнизон, в забутано, забравено от Бога и от министерството поделение, дето той попада като най-обикновен служител по снабдяването. 
         Та натоварил камиона с продукти наш Райчо от Руен, па за свой кеф строява на плаца шматкащите се безцелно (в наши дни нормално състояние за храбрата ни и непобедима армия) офицери-кибици и им дръпва огнена реч за военната опрятност, боеготовността и националните идеали пред Майка България. 
        Вторият... Усилията на Елена да изглежда артистична... 
                Image
                          Кеми Тодороуф (1954)
        Същата картинка представя сред нашенките преизвестната Камелия Тодорова (1954), дето за не знам колко си години престой в Щатите дотам се вживя в американския манталитет, дотам като да бе забравила българската реч, че се появи в България с поамериканченото си изкълчено име Кеми Тодороуф, личен телохранител (или неколцина бяха...) и някакво дваж по-изкълчено кънтри-произношение на българската родна реч омайна, сладка; после главозамайването като да й попремина, отведнъж проговори чист български, та си спомни и майчиното име, спомни си дори такава една подробност: колко корав българин бил дедо й. Елена, както и префърцунената Кеми Тодороуф са ми симпатични. Но тоз плътен грим на повърхността, па и в таквиз обилни количества... За драмата им на красиви артистични дами иде реч. Мимолетна е женската хубост, а тщеславието е до гроб. 
        Третият... Малката артистична госпожичка на семейство Гюлеви. Сами сме за известно време в заличката на провинциалния литературен клуб "Младост". Пуша, издухвам дима навън през едва открехнатия прозорец. Тя пък високо подхвърля изпусталял котарак, учи го да прави задно салто... Пробвам да я заговоря:"Как се казваш?" Свива устенца: "Приятно ми е, аз съм дъщерята на Елена Атанасова". Светкавично отбивам удара й с шпага: "А пък аз съм синът на Кирил Бояджиев""Че кой пък е тоя?" - боцва ме с очета. Правя се на умряла лисица: "Ами-и, такъв един... обикновен дърводелец". И тя, обзета от съжаление заради тъжната ми участ: "А-ха!" И... престава да ми отделя от така ценното си внимание. 
        След половин час обаче от детските устица на изящната малка аристократка почват да изхвърчат невероятно гадни за възрастта й, сякаш специално подбрани едни:"Идиот!" (към пенсионирания огнеборец и новоизгряващ художник от световна класа), към баща си Николай:"Донеси ми вода, че ме мързи да стана!", към огнебореца пак, но зад гърба му: "Ще му спукам гъза на тоя!" и други такива, зафучени със страст като Стрелите на Амура по тромавия възпълничък, добродушен Минчо: "Простак! Тъпчо! Кепе такова! Педи!" (педераст, демек). 
        Четвъртият... Затрупаният в миньорската шахта Минчо Палавров заедно с 23-годишен родопчанин изкопчия. Шест дни (история, чини ми се, наедро тропосана с бели конци) яли дъски от кофража, близали от стичащата се по скалата вода, живели в пълен мрак. И оня превъртял; търси пипнешком в тъмнилката наш Минчо да го изяде... Докопва му ботуша, заръфал го и Минчо го фрасва с миньорската лампа. "Ако не му беше каската, одма да съм го усмъртил; нямаше да припадне, черепа му да съм пръснал!" Като ги измъкват на светло, черната му четина на помака била станала снежнобяла. 
                   Image 
                Художникът-огнеборец Минчо Палавров 

        Петият... Минчо Палавров в Москве. Или в Ленинграде, на Беларуской вокзале... В тарапаната някой опитва да му отнесе балтона; стига се дотам, че Минчо докопва апаша за крадливата ръчица и ей тъй начева да му говори: "Значи, аз, братушка милъй дорогой мой, пет хиляди километра път бия при свои хора да дойда, а ти, братушка, за "добро дошло" искаш да ме обереш, балтона от гърба ми да смъкнеш... Ну, гад! Паимай! - наметнал крадеца с балтона си. - Подарявам ти го. Влачи, Нещастник!" 
        ...И оня ми ти блядь (курва на руски) се разчувствал, разкиснал се, неговата мамица апашка! - горещи сълзи капят от зъркелите му, блъска се по муцуната с юмрук, косите си скубе, отчаян, засилил се под влака да се метне, та се наложило наш Минчо кураж да му вдъхва, вяра в живота, оладжак (както казват турците). 
        Хлътнали в гаровия ресторант; апнали-пийнали, приказвали си, взаимно се утешавали - ай мамка му, какво нещо е съдбата! - тупали се по рамена, прегръщали се, целували се; превалила нощта, заранта се помъкнали да спят в комуналката на Альошка; отспали си, значи, гледали се като котараци надвечер на другия ден, гладни и с пресъхнали гърла, а после поели към най-близкото, както се викало па русскаму язъйку, пъйтейнойе... По отработения вече тертип - "Ешчьо водку! Ешчьо сельодку, мат твая сукина!" . 
        ...И се заточват едни цветни делници и празници, не ти е, майко, работа! - летели неотлъчно нашите двама новоизпечени приятели, рамо до рамо като сиамски близнаци из петербургските кръчми; то бил приказен сън на българо-руската дружба, вълшебна приказка за омагьосания Ванка; двамцата запойчици не успявали да изтрезнеят и пак се налоквали до козирката. 
        Накратко, оня се явил същински Вергилий за нашия Данте в съветския Ад: даже много повече от гид - велик благодетел и велик духовен пастир и наставник. Асъл, Голям брат! 
        Сигурно преувеличавам, ала историйката е сладка, звучи ми чудесно. Рекъл (уж!) Минчо фразичка само; фразичка-фразичка, ама изречена хем с погнуса и прошка, хем с разбиране и присъда. Фразичка, дръпната от най-съкровено кътче на душата, оттам, дето си абсолютно сам като гол охлюв пред Съвестта, пред Бога у себе си, сам със своите страдания, които светът не бива да узнае... 
        Ей тук му свалям шапка на тоя пожарникар, ако и да усещам, че ми преразказва чужди сюжети. Защото струва ми се, чел съм някъде и таз история. 

                            Image                 
        Шестият... Николай. Уморен да бъде образът, който сам си избрал. И в същото време - онова надничащо иззад фасадата хлапе от първите години на болшевишката напаст у дома, в Пловдив - времето на убийците с червена лента на ръкава: "Знаеш ли, дядо й на Елена бил собственик на веригата хотели и магазини "Яффа"... Как! Не си чувал за тая известна верига хотели и магазини? Това едно време беше много известна фирма"... И малко по-късничко: "А моите родители оставили в Гюмюрджина двуетажна къща. Сега да я имам тая къща там, в Гърция, представяш ли си колко богат щях да съм!" 
        Седмият... Някога си братовчедка ми Нина Бояджиева 
(набор на актрисата Цветана Манева) довела Елена - ученичка в девети клас, при мене в редакцията на вестник "Комсомолска искра"... "Ти си първият, който е чел стиховете ми и ми е давал оценка""Тъй ли! И какво съм ти казал?" А тя се усмихва, притаява се; и в тоя миг я виждам загадъчно красива: "Ами-и, хубави работи ми казахте". И после, вече като ме гледа право в очи: "Искам да ти подаря моята последна книга. Не можа да си я вземеш (т.е. - да я купя...) на представянето, нали?" "Ами не - казвам, - имаше едни сантиментални баби, издърпаха ми я от ръцете." (Лъжа като циганин в небрано лозе, естествено!) Тя разбира, че лъжа, ала Николай се хваща на лъжата: "Я-я! Значи, натискали се за книгата ти, Елена... Виж ти! Виж ти какви работи!" 
        Осмият... Картините на Минчо... Непрекъснато скача да отваря врати, прозорци, въздух да влезе. А Николай ги затваря тия същите врати и прозорци - че ставало течение: духа му, пък и малката дяволица Лилия, "виж я Лилия как трепери". Минчо отсипва в чаша гореща вода подозрителна смес от заплескано бурканче за бебешки храни: "Пия си виаграта!... Ами то, смесил съм каквото ми е попаднало пред очи: чесън, магданоз, чушки, лук, домати, копър, чубрица, кервиз. Туй ми е на мене виаграта"... 
        Казвам: "Е, щом ти помага...!" А той: "Помага-помага, и още как". И захваща да обяснява как се оставял съседът да му надвива на шах през цялата игра, пък накрая - хо-оп! - в един ход само (Глупости, не знае на кого ги разправя тия!) матира слабака и как му прави кеф да си играе на котка и мишка с отчаяния съсед-шахматист. 
        Питам: "Що си приглушавал ярките багри в твоите картини? Какво толкоз ти се случило, че бягаш от яркото и свежото?" А той: "Яркото е характерно за платната на жени-художнички. Ний мъжете винаги приглушаваме интензивните бои. (И понеже го гледам учуден; мога да посоча поне три дузини мъже - световни художници, дето рисуват с ярки цветове, но си мълча. И понеже не го подкрепям в тия му "теоретични разгревки", опита да нападне.)...Можете ли (вече на Вие!) да ми посочите поне един мъж-художник, който да рисува ярко?" Отсичам решително: "Не! Няма такъв художник". И той мига-мига зачервен насреща ми: "Ама не е ли тъй?" "Тъй е" - отсичам строго и минаваме на друга тема. 
        Деветият... За това как случайно попаднах на това място. Ако не беше счупеният ограничителен болт за веригата на агренажа... Ако не беше внезапно изсипалият се порой... Ако не беше споменът за "Ганковото кафене" (по Вазов), когато предишния път с Венчето Ичевска и сестра й Таня, асистентка на проф. Иван Сарандев, бях идвал тука... 
                               Image 
        Това клубче, това спарено и леко зацапано като излъчване на душевност островче на Вечните Неостаряващи Илюзии за Голямото Изкуство сред стадата бясно правещи пари и кариера наоколо! 
        Обзема ме съчувствие и жал към тия хора тук - Гюлев, Елена, бившия пожарникар, дъщеричката Лили ("Аз всъщност се казвам Лилия!"). Гледах ги, а и сега тъй ги виждам - от огромна, от космическа височина. Но това моето не е грандомания, не. Нали и аз съм един от тях! 
                                                 
        Десетина-петнайсет години подир смъртта им никой няма да ги помни (и мен, разбира се). За тях главозамаяните, наперенки от общественото внимание поети и художници ще са забравили дори как изглеждат, за какво са страдали, на какво са се надявали; ще бъркат физиономиите, имената им.

                                   
Петнайсетина години подир оня кишав юли 
младата поетеса*** Лилия Гюлева (1987)

        Ала точно такъв тип хора, с такава жизнена нагласа (Гюлев, Минчо, Елена) трябва да има по всяко време, и особено в години на масово настървяване и наглост. 
        От друга страна, защо ме обхваща досада, като си мисля по-дълго за тях?... Няма я тръпката от непредвидимата игра на тоя вълшебник Живота. Лакърдиите, дето ми ги сипе Минчо Палавров, са жизнени, но защо е толкоз унил, защо сам вътрешно се е предал? Къде е интригата? Къде са големите залози? Какви са тез шегички на дребно! Което му се е случило - ако е вярно, е страшно, величествено, смешно; на мен такива премеждия не са ми се случвали, а и дали бих ги надживял... Не знам. 
        Тесничка, скучна е таз снобска клетка, но те си я харесват и сигурно са щастливи с това щастие назаем. Мизерният вид на стихосбирчицата, издадена от Тодор Чонов ("супер-експресно издание"), както хитро отбелязал отпред великият поет на селото Рогош... Също такваз книжчица, досущ църковно календарче (двайсет и четири странички, преливащи от текст), следващата сряда ще представи пред публика пак тук Николай. А редактор на стиховете и автор на предговора е пък съпругата Елена... И т.н., и т.н... Не! Решително не приемам тоя стил. Прав е огнеборецът, че все ставаше да отваря пролуки към океана от свеж, наситен с озон и влага, със сажди и кислород въздух. 
        Десетият... Видях ги тия хора в миниатюрен отрязък от живота им; по индукция мога да възстановя, да конструирам (умозрително, разбира се) начина, по който са смачкани тия някогашни ярки, неопитни, несресани, и поради това очарователни идеалисти. Но днес какво ти очарование! 
        Те самите - приели унилостта за свой принос в света на изкуството; и от нещо, призвано да носи просветление и радост на света, за тях то се превърнало в тягостна житейска драма.


          
                     Plovdiv, redact.12 dec.2014                           
________

* Палавра (тур. palavra). Измислица, клюка. Името е действително Палавров, не съм го измислил. 

** Част от центъра на Пловдив в карето между Небеттепе, главната търговска улица на града, строената през ХV-ХVІ век Чифте-баня и тунела под Амфитеатъра от епохата на Древния Тримонциум. 


*** Вж. http://literaturensviat.com/?p=80907

Публицистика - ОТ НЕБЕСАТА ЛЪХА КОСМИЧЕСКИ СТУД

      ОТ НЕБЕСАТА ЛЪХА 
КОСМИЧЕСКИ СТУД
     
         05.05.1999 


        Събудих се преди час. Мисля си за всички, които са постъпвали зле с мене... Едно зверче ме ръфа отвътре и не мога да бъда спокоен. Скачам от леглото, в кухничката паля първата за деня цигара. Самотно ми е. Сега, в тия мои години се чувствам като цар Мидас – до каквото се докоснел, ставало златно, и така умрял в злато на остров Крит. 

        Не мога да печеля пари, това е ясно. Ограничавам разходите до най-неотложното, само колата да е наред и заредена "за излитане". Тя е физическото ми чувство за свобода, от което се възползвам веднъж-дваж седмично, и все по-наблизичко. 

        Не харесвам хората наоколо. Разочарован съм от тях, а си внушавам, че са добри и затова ги обичам. Щерките на мен май приличат. Ограничават се. Затаени в себе си. Жестоки в оценките си. Крият си обичта. Душите им – птиче в кафез, преизпълнено със страхове и съмнения. Потиснати са ми децата. Питам се, има ли място, добро за нас тримата. Понякога ми се крещи от болката, която ми нанася тая невежествена, груба България. Небесата не ми носят отговор. Откъм Небесата лъха космически студ, пустота. Толкова ли сме временни и уязвими, Господи! 


        За да съм щастлив, трябва да се заблуждавам, себе си да лъжа. Наоколо – боричкане, лакомия, простащина. Като вървях към училището, чувам – звънливо момичешко гласче. Нашите някогашни хлапашки псувни бледнеят пред тия! Спрях, изчаках да наближат... Три 10-12-годишни момиченца и дребничко момче с ученически чанти. 

        "Ама господине, ние така си говорим – рече малкият, без да съм казал и дума. – Тя е отличничка по български" – сочи височко рядко красиво девойче. "Нищо, нищо! – усмихвам се. – Викам си, я да видя кой така чудно говори." А коконката присвива устничка: "Не съм аз! Не съм аз". 
        Как от кал да сътвориш елмази!

        Чувам татко. Обърнал се към тенекиената стена в раздрънканата линейка, с която го отнасят към софийската клиника "Пирогов" шепне; там ще издъхне абсолютно сам, изоставен подир часове. Онова "Олеле, майчице!" пошепнато... някого да не разстрои, светът да не разбере, да не го види, че страда. 
        О мълчаливецо! И как да простя на някаква пикла, че не си мери приказките, точно аз – синът ти, дето не съм чул и в най-голяма мъка и тегоба груба дума да изречеш?

        10.05.1999

          Image

         Не е безобидна тая шумно подета с подписки, с декларации кампания на нашите "видни интелектуалци", на митингуващите (към стотина, от които повечето пенсионери, бивши хвалители на славната БКП) на пуст столичен площад. Раздиплените сръчно изрисувани лозунги "За мира, против войната!", "Спрете мръсната война!", и особено "Долу агресорите от НАТО!" – до болка познат казионен театър; нали с тия представления израснахме като поколение, нали с тях ни възпитаваха от невръстни... 

        Стари номера от селска вечеринка. Парадоксалното е, че шепа тартюфовци са същите "рушветчии, политически интриганти и български интелектуалци", за които 24-годишният Ърнест Хемингуей (вж. репортажа "С какво се занимават кралете на Европа") иронично пояснява: "български интелектуалци, което в България означава хора, поели достатъчно знания, за да загубят способността да бъдат повече честни". 
        В далечната 1980-та с изплакнат мозък пробвах да надращя стихотворение "против агресора", когато бойната авиация на САЩ бомбардираше "братския либийски народ". После се разбра: пострадала единствено луксозната резиденция на оназ чудновата персона,"скъпия приятел, другар и съратник на строящия се Световен социализъм другаря Муамар Кадафи". Тоя одиозен образ на човек през ден-два го показват по телевизията как се блещи към Небесата, назидава своите сънародници, пери показалец – същински Месия.

        Кого се силех да защитя?! Вдъхновителя на терористични акции в християнския свят. Оня, дето внушава на мюсюлманина, че някой планира да завладее Либия заради... слънцето, пясъка и камилите.

Image 

        Дали и за нашето поколение бели мишки от бившия соцлагер не важи Мойсеевата идея? Може би едва когато измрем ние, родените в робство, внуците ни ще захванат да разсъждават със собствения си ум - и не от идеологическа, не и от национална, а от нравствена гледна точка.         
        Ето ги в друга светлина някогашните, въздигнати от Партията "творци и говорители от името на народа". Да не би да са се заблудили?!
         
        Не е то заблуда. Не са вчерашни те! Добре знаят какво вършат. Има и положително все пак – че се откриха докрай, изпълзяха изпод ореола от приличните си - средна хубост - стихове, романи, драматургия, витиевати слова и клетви във вярност към Бог. Тягостно е да усетиш тия "майстори на пропагандата, чиновници на партийната линия в Писателския съюз – верни на БКП, СДС, НДСВ или друга някоя глутница от лицемери", но е оздравително. Оттук-насетне как ще ме заблудят! 

        Та червените кукери на площада с красиво изписаните лозунги не защитават сръбския народ, ни "бягащите от НАТО-вските бомби" (??? - бел.м., tisss) косовски албанци. Те защитават мира изобщо, Югославия изобщо, а конкретно?!... Конкретно защитават семейство Милошевич и политическата менажерия на умопобърканата "Титова земя", вдъхновителите на убийства, лицемерие, грандомания, подлост. 
        25.06.2011 

        Седя все на едно място, не помръдвам сякаш, а дните, сезоните, годините по-бързо се въртят, все по-прихлупен хоризонтът става. Хвърлям поглед вече, заничам не иззад девет планини и морета, а все по-наблизичко. Същият хлапак съм си уж, ала колцина от връстниците ми в отвъдното се преселиха, колцина от приятелите някогашни познал бих иззад сбръчканата им кожа и очите с угаснал взор! Дяволитостта не ме е напуснала. Същият съм си вътре в себе си: ламтящ за щуротии доверчив съзерцател сред грозд от илюзии, ала младите, дето идат подире, поле-е-екичка ме изобикалят, избутват ме от бързея на живота. 

        Знам, моят живот в най-голяма степен от мене зависи; моят нрав преди всичко друго го определя откъм аромат и кипеж; ала тоя мой живот полека-лека забавя ход, притиска ме към материалното, което си е една умора за всеки с низ материални придобивки, колкото и неукротимо да се стреми душата ми към щастие, т.е. към Любовта. 

        Никой не ме обича повече от мене самия. Никой с мене се не съобразява повече от мене самия. Духом не съм се променил, не съм се отклонил, надявам се, от центъра на света, където сам съм се установил в мислите, в стремежите си. И какво от това, питам, като все по-малко нужен съм на света! Нижа думи, съчетавам ги в изречения, удоволствие ми носи писането - особено сутрин рано, когато денят се е ширнал пред очите, и следвайки интуитивното, доколкото го усещам, все така неуспешно търся слънчевите местенца, тишината и съзерцанието все така ме очароват и изкушават да надничам към бъдещето.

Image

Image
        
      Човек живее колкото сам си отпусне, мисля си за момичето, което се запали край парадния вход на Президентството, точно там, където властната глутница тарикати навря един мушморок, в най-простонародния смисъл на думата.

        Тия, дето си тръгнаха физически от това шоу живота, като премислям сега как са си тръгвали, откривам: месеци, години преди да изчезнат, да се стопят отвъд като бледи сенки са преставали да се стремят, престанали на себе си да разчитат, гълтайки с шепи лекарства, които лекарства само са удължавали агонията на сгърчената им от страх и старост душа. 

        Седя, не помръдвам. И все по-бързичко се въртят годините, а Любовта така и не ме споходи, и едва сега проумявам: твърде обнадеждаващо е това, че горивото си не изгорих, мечтите си не прежалих, нито постигнах, така че дори когато си тръгвам оттук, то ще е тръгване като за романтична среща с Любовта, която грее като звездичка там някъде, в Отвъдното.

        Защото невзетото е с нас, ние не сме го изгубили; ако имаме нещо за губене, това са неща, които сме притежавали. Затова тъй печално сред плач и ридания на множествата по площадите на планетата си тръгват постигналите богатство и слава любимци на суетата, а пък – от друга страна – тъй весел и нехаен е летящият към земята отронен лист. Въртейки се хаотично в себе си и около себе си, за последно подхвърлян, подритван, подмятан от ветреца в кристалния въздух, сякаш ни казва: "Сбогом, скъпи и ненагледни! Не ме е еня за ни един от вас. Животът е игра, и понеже при любовта няма смърт, отивам другаде да си продължа играта".

 
Plovdiv, redact. 24 noe. 2015

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...