ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (815.) Когато обсъждам с близък или роднина миналото, характера и стореното от нашите предци, разбирам колко лесно е да издаваме днес меродавни оценки. – Аноним (1947)
01 uli 2019., продължение
БОРИС И НЕВЕНА
Два дена по-късно.
Георги К. Бояджиев:
– Краси, мислех доста напоследък за това, което ми каза за дядо ни Борис. Имаш основание да си му гневна, и аз бих се подлютил на твое място; но има, според мен, нещо у теб, което не ти оставя възможност да погледнеш към Миналото в широта – подробностите за злото ти вгорчават живота. Ако се позамислиш, и слънцето, дето е слънце, и то си има петна. И Левски, колкото и да ни е образец как се работи за род и отечество, взреш ли се в детайли от живота му, имал кусури. Бъди здрава, Животът е много сериозно училище.
Красимира П.:
– Да, училището на живота ми бе сложно и взискателно! Детството с жестоката ми майка и с изстъпленията на дядо ми беше трудно и остави отпечатък. След тях и след пияницата – бившия ми съпруг, повече лошо не видях. От двайсет и осмата си година досега имам толкова щастливи моменти, че не мога да ги изброя! Сякаш бе изчерпана лошата карма и съм в постоянен възход. Та ти не ме съжалявай, нито ми съчувствай! Ето днес е свят ден (Петровден) и аз съм благодарна на всички светии.
Георги К. Бояджиев:
– Опитай да отсееш зърното от плявата. Борис Дявола бил жесток към близките си, това ни е отдавна известно, ама се борил сам в живота; и с неговия проклет характер постигнал онова, което малцина в неговото положение на сирак и абсолютен бедняк успели в онези вълчи времена преди и веднага след Световната война да постигнат.
Красимира П.:
– Ето нещо, което със сигурност съм наследила от неговия джинс – упоритостта и амбицията да успявам. Но не и злобата, не и егоизма му!
Георги К. Бояджиев:
– Жената в живота на толкова сърцат мъж има изключителна роля. Баба ни Невена, докато бе жива, умееше да укротява тази неистова енергия, която след смъртта й го е подтиквала да върши злини.
Красимира П.:
– Навярно е така. Но и тя беше измъчена жена, винаги с наведена главица, сякаш се извинява заради неговите зулуми.
Георги К. Бояджиев:
– Малко преди да издъхне, Невена се вкопчила в Борис Дявола с изсъхналите си от болестта две ръце и шептяла, едва поемайки си дъх, отпадайки все повече и повече: "Мили Борьо! Искам да живея, Борьо! Не ме оставяй, Борьо!" Това ти знаеш ли го?
Красимира П.:
– Да, ама едва ли е от голяма обич. А защото не си е поживяла, очаквала е по-хубав живот.
Георги К. Бояджиев:
– Имали са и мигове щастие тези двамата – Борис и Невена. Но и много си е патила от неговия проклет нрав. Носела на шията си и дълбоко в пазвата торбичка с отрова, а това знаеш ли? Но пък помня как се събираха жениците от околните къщи надвечер винаги пред портата му на Борис Дявола, и понеже пейката там беше само за двама, всяка столче си носи да седне. И все около перущенлийката Невена се скупчват като пилци около квачка. Нещо от нея да сме взели като характер? Борис и Невена са като огъня и водата, мила Краси.
Красимира П.:
– Нямам аз нейната кротост, ама имам много приятели, които ми се доверяват и ме търсят. Повече качества в характера от моя татко съм наследила.
Георги К. Бояджиев:
– Голямата Венче повече ми говори с мълчанието си и повече мяза на баба Вена от теб и от мен. И аз мисля, че повече черти в характера си наследила от бащиния род.
Красимира П.:
– Вярно е! Но тя (Голямата Венче) е и много страхлива, и без амбиции. И е потайна. Иначе е много добра и кротка! Като баба ни Вена Перущенлийката.
Георги К. Бояджиев:
– Много отдавна са ми тема за размишление тези двамата, Борис и Невена. Борис е внук на Ангел, който заклал чапкънин в двора си. Ама според кмета на Калугерово, с когото си бъбрихме около час в неговия кабинет, Ангел не бил уж клан на дръвник на мегдана, а загинал бил в сражение с башибозука, като четник в Хвърковатата чета на Бенковски. Що вярвам повече на чутото от вуйчо Любен и леля ми Виолета: че е бил кмет на Калугерово, заклан за назидание пред калугеровци, че убил чапкънин, който му влязъл в дома с още двама чапкъни да се гаври с жена му първескинята Мария... Джинсът на Борис Дявола води, според родовата легенда, към двама братя калугери, забягнали от някогашно Търново, че бастисали мюсюлманин. Това знаеш ли?
Красимира П.:
– За кмета знам, другото не.
Георги К. Бояджиев:
– Все се каня да потърся още достоверни сведения за Керемидови от някогашното Калугерово, споменат е родът от някой си проф. Бешевлиев* като първи от четирите рода, дошли откъм манастирите край Търново и основали селището Калугерово.
Красимира П.:
– Еее, прекаляваш!
Георги К. Бояджиев:
– Половин ден с моя приятел инж. Тодор Ряпов шетахме из Калугерово, запознах се там и с неколцина Керемидови – Тодор, Георги – 60-70 годишни строители-зидари...
Красимира П.:
– Все ми се струва, че ти се иска да възвеличаеш корените ни, като че ли сме били знаменосци на Освобождението.
Георги К. Бояджиев:
– Май не разбираш какво ти казвам.
Красимира П.:
– Имах съученичка, приятелка в техникума, Величка Керемедчиева. Аз се срамувам от дядо! Никой в махалата не го помни с добро. И прозвището му е олицетворение на злост, тарикатлък и на много още лоши неща.
Георги К. Бояджиев:
– А не беше ли с нас, когато с моята жигула ходихме в Калугерово – аз, вуйчо Любо, Голямата Венче? Тогава говорихме и с отеца от черквата, който дойде в кафенето да ни каже, че имат в хранилището на старата черква 14 (четиринадесет) кондики, където подробно са описани сватби, кръщенета, погребения. И се зарече следващия път като отида, да ми покаже проядените от дървояди кондики (летописи, книги със сведения за хората в селището: сватби, кръщенки, погребения).
Красимира П.:
– Да, заедно бяхме, но без вуйчо Любен.
Георги К. Бояджиев:
– Родът в Калугерово е Керемидови, че имали фабрика за керемиди край селището.
Красимира П.:
– Е, и даде ли ти повече сведения отецът?
Георги К. Бояджиев:
– Що ми останал спомен за вуйчо? Не беше ли той всъщност, дето ни посочи пътя, и когато наближавахме Калугерово, имах странното усещане, че вече съм бил, че съм виждал местността, че тук ми е познато, без когато и да било преди да съм идвал тук.
Красимира П.:
– Питай Венчето.
Георги К. Бояджиев:
– Сега с теб говоря! А за прозвището Дявола открих досега две версии. Не е заради нрава му, всеки случай.
Красимира П.:
– Точно заради нрава му! Кажи защо (тъй го наричат)!
Георги К. Бояджиев:
– Вдовецът, при когото се преселила да живее в Мало Конаре майка му Елисавета на 12-годишния Борис, след като баща му Ненко не се връща от война (баба ни Ветка, както я помня, сгушена мълчалива старица), носел прякор Тодор Дявола. Издебва 12-годишният Борис, когато Тодор бил нейде по къра, промъкнал се вътре в дома му и с кухненския нож се заканил на майка си: "Ти нас защо си зарязала! Да гледаш чуждите джерамета ли? Бърже да се връщаш у дома!" От гузна съвест, майка му Елисавета му приписва дарената й в знак на обич от Тодор Дявола земя, която три четвърти век по-късно със сестра ми Ели получихме като наследствен имот край селото Хаджиево от петте градини на Борис. Опитай да погледнеш нещата спокойно, не се вживявай само в настроенията си! Оттам може би идват и пристрастията ни.
Втората версия за прякора Дявола се ражда с приказка от Въжарската фабрика зад канала в Пазарджик. Ако въобще имаш спомен за нея. "Бъхти се като грешен дявол" – говорели за Борис чукачите на коноп. Чукачки за коноп имаше на двора, там, където беше след това сламарникът (навесът за сено и слама), ако си спомняш. Това, което знаеш за дядо ни, е вярно, но е едностранчиво. Писала си, че бил пропил в кръчмата имотите. Че той в кръчма не влизаше! Що му е кръчма на него, като правеше стотици литри вино от петте си лозови градини? Нали кръчмарите на крака му идваха виното му да купуват! Гроздето му го тъпчеха наведнъж по трима-четирима мъже в огромния бадем (висока каца с гигантски размери), който бе под навес там, където сте строили къща по-късно.
Че бил зъл и стиснат... И това е едностранчиво. Не знаеш вероятно, че дядо ни дари пари на единия от двамата си калфи в колоездачната му работилница – Кръстю, да си вдигне Кръстю къща на съседната – успоредна на "Тунджа" улица. Със сина Стоян на Кръстю бяхме на летен лагер горе, на Панагюрските колонии, пратиха ни от училище "Методи Шаторов", кога два срока учих там, десетгодишен (1956/1957 учебна година).
Красимира П.:
– Да, именно!
Георги К. Бояджиев:
– Друг случай за стиснатия Борис Дявола. Дядо имаше като дясната си ръка един циганин, Хасан – едър и набит здравеняк, помня даже шарките на ризата му на този Хасан. И дядо му даде пари да си купи кон и каруца, после и пари му даде къща да си построи в съседната – в циганската Пич махала край река Марица в Пазарджик.
Красимира П.:
– С калфите си пропил и излапал всичко, а майка ми и майка ти, и всичките му деца връзвали коноп, да си купят сносна дрешка. На тях нищо не давал. За чуждите щедър, за своите стиснат. И пак не са го уважавали онези, с които другарувал и харчил!
Георги К. Бояджиев:
– Трети случай за стиснатия Борис. Пръв от махалата си прекарва вода в двора. И съседите идвали вода да си наливат... На камък покрай чешмата оставял сребърния си часовник в знак на доверие към комшиите. Когато му изчезва часовникът, поръчва седем-осем коли тухли, огражда двора си с двуметров зид, монтира двукрила порта, която се залостваше с талпа отвътре. И в двора вече пиле не можеше да прехвръкне.
Красимира П.:
– Как никой не каза добра дума за него!
Георги К. Бояджиев:
– Защото са били и те като теб, в плен на битовизми.
Красимира П.:
– Били са използвачи! А аз никога не съм била използвач. Напразно си разпиляваш въображението. Ти си дребнав, не аз!
Георги К. Бояджиев:
– Кои били използвачите? Нещо не те разбирам. Да, децата си ги е "яскал", както си беше между тях приказката. Носели са оборски тор с чували на гръб да го разхвърлят по току-що насадените лозови градини. За черешобера се сбираха всичките му рожби и зетьове да берат. Да, стиснат бил Дъртия за своите. Но същият този чешит оставил нещо след себе си, което едва ли друг на неговото място би сторил. Не знам откъде у теб се е появила представата, че на стари години пропилял бил имането си. Спориш за неща, които едностранчиво виждаш. Но какво да те правя, като си ми братовчедка, пък си и "мислеща тръстика", на всичко отгоре, да кажем, за разлика от страхливата, според теб, Венче. Пробвала ли си някога да видиш нещата не отстрани, а от неговата гледна точка? Очевидно не си. Лесно е да съдиш, трудното е да разбереш. Не съм го измислил това, има го в евангелието. Запитай се само това – Спас Скулптора, когото цял Пазарджик е ценял, как така е най-близък приятел на Борис Дявола? Защо всяка вечер идваше тук да слуша БиБиСи и Гласът на Америка? Ахмак ли е, или пияница?
Има ли поне един пропаднал сред рожбите си този проклет чешит Борис Дявола?!
Красимира П.:
– Майка ми разказа, че нищо не е останало от прочутите му ниви и дюкяни. Всичко пропилял с аргатите си. Моята майка беше този боклук! Тя наследи злобата, егоизма, фукните му. Всички останали негови деца бяха добри, работливи и благородни. Като баба ни Вена, Бог да я прости, милата! Сега дядо и майка си правят компания в Ада.
Георги К. Бояджиев:
– Какво още! Чети, но и размишлявай, няма да ти е за вреда, виж пак Десетте Божи заповеди: Аз съм Господ, Бог твой; да нямаш други богове освен Мене. Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята и що е във водата под земята, не им се кланяй, не им служи. Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог. Помни съботния ден (да го светиш); шест дни работи и върши в тях всичките си работи; а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог. Почитай баща и и майка, за да ти е добре и да живееш дълго на земята...
Красимира П.:
– Почитам баща си и онези, които не са ме измъчвали! И не съм мазохист. Погледни се в огледалото, и виж този колко го почитат хората – тъй наречения "Борис Дявола".
Георги К. Бояджиев:
– Да не би това озлобление у теб към майка ти и моя леля ти носи удовлетворение! Няма безгрешни хора, а търсиш ли грехове у някого, непременно ще откриеш поводи да се почувстваш нещастен човек.
Красимира П.:
– АЗ НЕ СЪМ НЕЩАСТНА! НАПРОТИВ!
Георги К. Бояджиев:
– На кого го казваш! Смяташ ли, че не чета онова, което дотук уж не казваш?!
Красимира П.:
– Удовлетворена съм от прекрасните си деца, които ме обичат и уважават! Откъм професионално израстване и развитие! От всичко, което съм в живота си.
Георги К. Бояджиев:
– Е, и? Защо трябва да ми го казваш!
Красимира П.:
– Защото ме смяташ неудачница. Щом не отговарям на критериите ти за живота...
Георги К. Бояджиев:
– Или ти е самовнушение: аз съм щастлива, аз съм щастлива, аз съм щастлива?!
Красимира П.:
– Смирението е жалко нещо! Няма полза, само сечени глави. В историята го пише.
Георги К. Бояджиев:
– Не те смятам неудачница, а човек, който предпочита на съди, вместо да проумее. Ако смирението е жалко, питам: Какво си разбрала от православната ни вяра?
Красимира П.:
– Няма нужда да афиширам! Щастлива съм. И няма защо да те уверявам.
Георги К. Бояджиев:
– Краси, не можеш да ме увериш в нищо! Ако госпожа Литературата ми е законната съпруга, Психологията, откак се помня, ми е любовница.
Красимира П.:
– Бъди здрав и вярвай само на себе си!
Георги К. Бояджиев:
– Боже, та аз в себе си най-често се съмнявам! Престана ли да се съмнявам, ще съм удушил хлапето в мен, което се препъваше из буците чернозем от плуга, зад който Борис Дявола върти камшик, па току като мечок изръмжи: "Кьопек олсун"**.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 01 dec. 2021
Илюстрации:
- Погребален ритуал в Пазарджишкото гробище.
- Декември 1952. В дълбокия сняг на улица Ниш.
––––
* Проф. Иван Батаклиев (1891-1973),
Вж.https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%91%D0%B0%D1%82%D0%B0%D0%BA%D0%BB%D0%B8%D0%B5%D0%B2
** Кучи сине (тур.). Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (817.)
.jpg)
.jpg)
.jpg)