Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 15 юни 2014 г.

Ars Poetica -

МОИТЕ ДВЕ ДЪЩЕРИ



Пораснаха и двете дъщерички:
едната - въглен, другата - пшеничка.
Отлитнаха... и стаята ми няма,
усещам, стана мно-о-ого по-голяма.

И вече няма за какво да споря,
да се кося, изобщо - да мърморя.
Как всичко се оказа равно-равно,
притихнало и някакси... безславно!

Къде останаха въздишки, врява
и всъщност, вече що ли ми остава,
освен на мъничкото си балконче
да седна като уморено слонче

с кафенцето в ръка, с оная книга,
за четене която все не стига
уж времето, а ето има време
да я чета, но малко ми се дреме

и мисля да поспя, очи притворил,
да се завърна в детството отново,
когато Пловдив беше много прашен, 
а пък у мен хлапакът бе безстрашен

и влизаше в двубои най-различни
естествено със жестове цинични,
а после го пердашеха до кръв,
но си остана в мен герой и пръв,

че никога без бой не се предаде...
Рискуваме, уви, кога сме млади!
А днес, уви, ни плаши самотата
и няма вече смисъл суетата.

Децата - отлетели от гнездото,
и ти ненужен виждаш се, защото
я няма някогашната им врява
и само спомените ти остават.



Пловдив, 14 септември 2010 година

Улица "Ниш" - царството на моето детство

ИЛЮСТРАЦИИ  

Миналото е живо, докато има кой да го помни.

Приятел от ония детски години 

Дворчето на бай Стефан обущаря, който запрати чук по нас, дечурлигата, и можеше да убие някое хлапе.



Парадният вход към моето детско царство на улица "Ниш" № 4 - девет стръмни стъпала в земята. 

 Задният двор към къщата на "Ниш" 4 (откъм ул."Цар Иван-Шишман") с вонливия кокошарник и кенефа.  

Януари 1954, когато файтон с два бели коня докара на бедняшката улица "Ниш" майка и сестра ми Ели.



Снимка за паспорт, макар че нямам желание да напускам когато и да било моята бедна България.