ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (990.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (990.)

 

  Търсят Бог на небето, в черквата и манастира, в килията на монаха, а Бог е в самите нас. И най-чудното е, че от него не можеш да се скриеш, когато сториш някоя нелепост или тръгнеш, възгордял се, по света като паметник на самия себе си, забравил, че си само случаен гостенин в хармонично устроения дом на Вселената. – Аноним (1947) 

  31 oct. 2014

ЕСЕТО, КОЕТО ТАКА И НЕ НАПИСАХ

  Tодор Ряпов: – Какво ще рече "опричник" на български език?

  tisss: – На 3 декември 1564 г. Иван Грозни напуска Москва, като отмъква със себе си хазната, царската библиотека, иконите, регалиите (символите на властта) и заедно с приближените си се настанява в селцето Коломенское, където престоял едва няколко седмици. После се мести в град Александров, където на 3 януари 1565 г. се отказва от трона, като сълзливо обявява, че причина за толкова ужасна жертва от негова страна е недоволството на болярите, войводите и църковния клир. На 5 януари при г-н Иван Грозни дотичва делегация, оглавявана от архиепископа Пимен, която убеждава царя да се върне на престола. Когато през февруари 1565 г. царят Иван Грозни се връща в Москва, предприема жестоки мерки срещу "изменниците", конфискува имотите им и създава т.нар. опричнина. 

  През 1565 г. същият Иван IV Грозни определя част от територията на Русия за земя под прекия му контрол, без намеса на аристократите при управление на въпросните области. Опричнината обхваща около 1/3 от страната, вкл. най-богатите й земеделски райони, част от Москва и няколко от по-големите градове на онази Русия. Областите, които великодушно оставил под контрола на аристокрацията, са назовани земшчина. Опричнината вече управляват служители на царя, наричани опричници. И точно тези служители облагат населението с данъци, подтискат всяка съпротива с жестокост. В резултат на това обширни райони на Русия се превръщат в пустош, значителна част от жителите им предпочита да се изсели, което води до спад в държавните приходи.

  "Опричници", худ. Н.В.Неврев – eпизод преди екзекуцията на болярина Фьодоров, обвинен от Иван Грозни, че се канел да му седне на трона.

  T.Р.: – Чета, че някой си Игор Стрелков бил опричник на Путин.

  tisss: – Опричник в случая ще да рече кандидат да заеме ролята на Владимир Путин в днешна Русия. В 1573 г. Иван Грозни премахва опричнината и екзекутира неколцина от видните опричници, а малко по-късно свенливо твърди, че опричнина никога не е съществувала.*

  T.Р.: – А музиката къде е? 
     
  tisss: – През януари 1998 или 1999 г. по повод годишнината от появата на местния ни младежки вестник (5 ян. 1959) седнахме на втория етаж в ресторанта на пловдивския хотел "Лайпциг" бивши и настоящи колеги от "Комсомолска искра". И там по поръчка на Георги Яков (1941-2007) – бивш главен редактор, а тогава вече шеф на Общинското предприятие "Фотография" (после му стана собственик), младият Румян Шишманов – фоторепортер на вестника, ни засне върху няколко цветни фотоленти. След седмица Яков ми се обажда по телефона да отида в офиса му в сградата срещу Чифте баня да си получа приготвените лично за мен (!) фотографии от въпросната сбирка. И докато точим лаф-мухабет, Гошо – Бог да го прости! – вмъкна ей тази фразичка: "А жена ми, като разглеждаше снимките, ми каза, че имаш вид на типичния разночинец". Нищо не рекох. Че още не знаех що е "разночинец". A oказа се ето какво било! 

1999 г. Георги Яков и аз – разночинецът (?!), в ресторант "Лайпциг".

  Разночинци – междусъсловна категория от населението в Русия през XVIII-XIX век, състояща се от откъснали се из социалната си среда духовници, занаятчии, дребни търговци, селяни, чиновници, обеднели дворяни. От 1840 г. нататък са влияели върху развоя на обществения и културния живот в Русия и тъй се обособяват като основен социален слой при зараждането на новата интелигенция.**

  Преди да се оженят, жена му на Гошо Венета, заемаше в ОСИК*** миниатюрна както кибритена кутийка канцелария над Спортния магазин срещу пловдивския "Дет-Маг" заедно с бъдещата "Майка Тереза", т.е. Божана Апостолова Преподобна, настоящия собственик на издателска къща "Жанет-45", поетеса, меценат на позакъсали млади и недотам млади поети. "Мила ми Венетo" по онова време си бе хубавица, клюкареха по неин адрес завистниците и честолюбивите пловдивски михлюзи, дето по цял ден киснеха на чаша евтина ракия в култовото кръчме "Кристал", че му кръшкала на Гошо с далеч по-млади мъжкари. Ама от некадърници с претенция какво ли друго да чуеш!

  Като главен редактор на "Комсомолска искра", Георги Яков за мен си бе идеалният кофти характер и досадник; а далеч по-късно го видях в златисто-розова светлина – влюбен до полуда в пловдивското "Льоко, Льоко-о, що злагаш нас, сиганти, Льоко"; май че и в управата на местното ни футболно дружество "Локомотив" беше известно време.

  Днес от рано сутринта си губя времето с две манджи, a от седем до дванайсет в ума ми се върти есе на тема "Чувството за справедливост"... И сега ме наболява главата, че се разочаровах от себе си: домързя ме да си седна на задника и да запиша текста с епизоди из живота ни от четири-петгодишната ми възраст, та досега.

  Т.Р.: – Изпрати музика и сядай да го възстановиш.
                           

Май 1966 г. Тодор Ряпов – студент във ВИХВП-Пловдив.

  tisss: – Както съм обяснявал някога на чаровната Re., имам усещането, че канал от информация се отваря току над кратуната ми... понякога – в най-неподходящ момент. И ако не се отзова на предизвикателството да седна и запиша това послание "свише", започва да ми се гади. До утре сутрин, ако не ми избледнеят картинките в ума, може и да го запиша.

  Т.Р.: – Също като Мохамед, който получавал указания от архангел Гавраил; нали и мюсюлманският пророк Мохамед получавал подобни гърчове и съновидения?!

  tisss: – Даже му осигурих мото на това есе, заради което съм си отворил до чашата с кафе сборника "Фрагменти" на Атанас Далчев (1904-1878), да го препиша дословно това мото****. Вкратце звучи ей така: "Човекът, обладан от чувство за справедливост, е чудовище за своите приятели и най-близки хора".

  Т.Р.: – Дерзай!

  tisss: – Вчера сутринта по Нова ТВ имаше интересно (за мен) предаване – разговор in live как се изграждала психиката у човека от най-ранната му детска възраст (докъм 4 г.). Имаше дори онагледяване на смисловите връзки, които в онази крехка възраст се образуват в съзнанието, и оттам, значи, за през целия ни живот. И си размишлявам напоследък: Защо от най-ранното си детство, та до юношеската ми възраст нощем в тъмното си представях епизоди от фронта, където се е сражавал баща ми (генетична информация може би?!), макар моят мълчалив баща дърводелец хич да не обичаше да говори за фронта и винаги като с ченгел съм му вадил думите, а и самоотвержено съм се наливал с неговата домашна ракия с цел да изкопча нещо из преживяното от 22-годишния харманлиец, редник картечар на фронта срещу нацистите.

  Април 1966 г. Бойният състав на радио-релейката: шофьорът редник Ангелов от Северозападна България, началникът младши сержантът Николов от Вършец, или Николчо, досущ по модел от "Маминото детенце" на Любен Каравелов, че бе като същинска ученичка, и моя милост – все още редник, единственият там филибелия сред осемдесет войничета от цяла България, плюс рояка от фатмаци и офицери в ракетния ни дивизион край Хасково.

  Майка ми пазарджиклийката била "голяма читанка", зубрачка, накъсо казано. Беше ми втръснало да я слушам да ми обяснява какво ли не, да ме поучава. Окупирала ме бе до ІІІ клас, докато се отървах от нейното опекунство, че най-сетне, слава на Бога! – я приеха в елмонтажа на пловдивския "Електроапаратурен завод". Инак, докато като детска учителка заместваше този и онзи по за месец или два из детските градини на града, като квачка пиленце от четиригодишен ме влaчеше все със себе си. Та сега си мисля, че писането ще да ми е наследствена слабост от нея, от склонността й да чете. Нейният калпав "дар", досега само неприятности ми е носил, та израснах саможивец, който се бори с нормалната момчешка склонност към сбивания, щуротии, пакости. А пък от България навън нос не съм подавал, и не защото няма да ми е интересно, ами ще ми изсъхнат мушкатата на балкончето, докато ме няма. Жестока драма, нали?

  T.Р.: – Нали за теб всичко е игра около теб?

  tisss: – Eто с какво смятах да започна това есе... От петгодишен (1952 г.) майка ми ме пращаше да нося на баща ми обяда и парче хляб от мрачната дълбока изба на улица "Ниш" 4 (пресечка на булевард Пещерско шосе в подножието на Джендем тепе) чак в мебелната работилница на Иван Радичев на ул. "Франклин Рузвелт" 10, в пресечката срещу сегашния Дом на културата "Борис Христов". И когато баща ми вече бе калфа, имаше там двама чираци, които майтап си биеха с висок кокаляв циганин – Васил се казваше, ходеше с дълъг до петите оръфан балтон, но имаше благо лице и все такъв един наплашен, като да са го гърмели някога, докато е крадял, като типичен манго.

  1953 г., в униформа на забавачката с бродиран от майка ми монограм "ГБ".

  И веднъж по обяд, докато се въртя покрай тезгясите и ровя за трупчета из талаша в работилницата, онези двама зевзеци хванаха да крещят по мангото, че бил откраднал нещо си, а бе, липсва, значи, няма как, само циганин може да го е свил... И онзи човек мига-мига на парцали, кълне се в чаветата си, че о не, не би си позволил такова нещо. Слушам, гледам го – а човекът се бие в гърди, наляха му се със сълзи очите. Спуснах се първо срещу онези двамата тарикати да го отбранявам, пък те се хилят, намигат си един на друг. Спуснах се тогава срещу баща ми, блъскам го с юмручета в корема този мой баща дърводелец (дотам можех да му стигна) и рева с всичката си силица: "Защо не го защити, а! Защо само стоиш и си мълчиш?" 

  Любопитно ми е дали усетът ни за справедливост, за редно и нередно е рефлекс, с който човек се ражда, или този усет се придобива чрез възпитание?! Защото от над трийсетгодишната ми дотук даскалска практика съм се налюбувал на мили на мама и тате дечица от ІV, та до ХІ-ХІІ клас, и всяко пръкнало се в този наш свят вече готово да лъже, да граби, завършен подлец, лицемер, измамник, доносник, мекере и предател.

  T.Р.: – Май си е по рождение, но после човек може и да го загуби. Според мен.

  tisss: – Всеки човек след тригодишната си възраст дели света на "мое" и "чуждо". С други думи, израстваме отначало именно като егоисти. Егоизмът си е просто част от човешката ни природа, основната част, и иде оттам, където са ни бесовете, жизнената енергия. А знаеш ли какво е любовта! Любов е да пренебрегваш себе си заради някой друг. Ей това е великолепието на Христовото учение...

  T.Р.: – Израснал съм в многочленно семейство, нямаше "мое" и "твое", и не съм бил егоист, поне според мен.

  tisss: – Кога посредствена гад тръгне да си изгражда властта и славата, да си храни самолюбието чрез унижения и жестоки думи, лъжа и издевателства към някой човек, нали точно усетът за справедливост (който, според мен, е феномен на цивилизацията ни) те вдига на бунт, на въстание – и тръгваш да се биеш понякога на живот и смърт, за да защитаваш когото и да било, независимо че подлецът, гадът може да те съсипе и унищожи. Едва ли петгодишен хлапак, когото родителите му най-сурово пердашат заради сторени пакости, държат го под ключ в избата, докато са на работа шест дни в седмицата, ще да знае. Откъде тогава ще му е ясно що е справедливост! А? Откъде? Това си мисля... Може пък да ни е вродена представата за Добро и Зло, за редно или нередно. И оттам ми идва на ум, че възгордяването, лицемерието – все замаскирани като филантропия, така познатото ни самодоволство и лакомията за влияние и власт са от малодушие, от липсата на духовна енергия. Оттам ще да са и предателствата, и милите уж, а всъщност ужасни самохвалства на чужд гръб и за чужда сметка; понеже са гавра с доверчивия човек отсреща.

  19-годишен стар кокал с мустак (рехав мъх) и фасон на ефрейтор от ракетен дивизион край Хасково.

  Втората година, от есента на 1966 до уволнението ми в началото на октомври 1967 г. "зачислиха ми" двама новобранци, селянчета от дълбокия северен прованс, за които казарменият живот се оказа Райската градина – облекло, патъци, лапачка, спане, хем всичко ти безплатно (за разлика от мен – четвърто поколение гражданин), бързичко се приспособиха. Единият, който щеше да ме замести след моето уволнение, си беше типичен натегач нейде от Врачанските селца, другият – от още по-дълбокия прованс: Михайловградско, сегашното Монтанa. Казваше се този вторият Тончо Тонев. И като новооглашен началник, ефрейтор – "зъл тиранин" в релейката Р-401М, захванал бях, като типичен градски гамен, майтап да си бия с тези диви селянчета, особен кеф ми бе да "действам" (да се гавря) с новобранеца Тонев – омачкан такъв един, изсулен, не Български войник, ами жалка карикатура, дето униформата му виси омачкана като на строшена закачалка, кокаляв, подгърбен, вечно омазан, ухаещ на манджа и на мръсни партенки, все нещо му виси или се влачи я след патъците, я от дрехата му, и с вид на доверчив наивник, демек. Не стъпя напето като мъж, ами си сурка краката.

  Изтегнал съм се аз, Наше величество Ефрейторът Бояджиев, както варен кренвирш съм се опънал върху едно от двете диванчета, които си бяха два сандъка, натъпкани с огромните акумулаторни блокове на радио-релейката, и идва да ме смени за обяда редник Тончо Тонев. Дежурен съм – значи, на поcт. Шега ли е?! Oсигурявам връзката на дивизиона ни в покрайнините на държавата с големите шефове в ПВО и ВВС към Втора Българска армия. Вмъква се, значи, ухаещ на кисела пот, на лук, чесън и яхния моичкият редник Тонев. Вмъкна се като лалугер в дупка, па рече и той, милият, да се разположи на съседното диванче. Няма "Добър ден", няма "Здрасти", няма "Другарю ефрррейторррр, рррразрррррешете да остана!" 

  Леле-е-е, че като се разфучах! "Новобранка, къде така!!! Я излез и по устав да ми се представиш. Аз тук началник ли съм, или съм ти лукова глава!" И този кротушко, този тих момък, навикнал да го действат старите пушки, вместо да ми се завърти на пета и за мой кеф както балерина от операта да ми изпълни неговото нескопосно "кръ-гом", да излезе, па да се върне, па чинно да ми се представи и да ми рапортува, както е по Строевия устав (уставите за хармоничен и честит живот в казармата, между другото, по мое време бяха пет или шест), взе, та ми се озъби: ще се бие, демек. 

  А бе, какво повече да ти река, Тодаре! Настръхна насреща ми това селянче. И подир минута и две, след кратка схватка и след като с шутове го гоних чак до цветната леха пред радио-релейката, пред моята както всички мазно и със завист я наричаха "Вила Цонка", усетих отведнъж какви ги върша. Седя си, аз, значи, размишлявам; не ми се и лежи повече на диванчето, стомахът ми курка. Хем гладен, хем в свирепо настроение. И така, както си размишлявам, внезапно като стрела в сърцето ме прониза ето такава една: "Мамицата ти-и!!! Мамка ти ефрейторска гадина гадна, мръсна, подла, мамицата ти, Бояджиев! Аййй, че си говедо! Защо прогони селянчето?"

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 

Plovdiv, edited on 30 maj 2022

Илюстрации: 

- Върба Чавдарова (1929-2022), Иван Стойчев (1938), Емил Калъчев (1932-2013), Е. Крусева (1935), Георги К. Бояджиев (1947), Г. Яков (1940-2010), Николай Заяков (1940-2012).: 

       - "Прозорецът" – живопис на Златю Бояджиев (1903-1976).

___
*Вж. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B8%D0%BD%D0%B0
**Вж. http://www.znam.bg/com/action/showArticle;jsessionid=E0CAD9898FED9D0C57B26F102E9BEE58?encID=1&article=4285647624
*** ОСИК – окръжен съвет за изкуство и култура. В ОСИК и още низ подобни злачни местенца на някогашната синекура Партията-ръководителка назначаваше обикновено мили рожби и властни булки на местни лъвове или "тайните" любовници на лъвовете.
**** Цитатите са всъщност два: 1) За писател, влюбен в истината, не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище. и 2)Талантливият човек е неприятен. Вж. с. 61 и 57, Атанас Далчев – "Фрагменти", изд. Български писател, 1967. Моята си версия за мoтo на ненаписаното есе по ми допада. Бел.м., tisss.