Спортът си е спорт, ала тези паралии, които търчат с емблемата на Републиката ни върху гърдите си, са само част от каймака или от пяната, докато истинските грижи на българина са доста по-дълбоки и по-драматични. В крайна сметка, и футболът както всяко спортно състезание, разчитащо на сила и ловкост, е една атракция, странична фикция, която ни представят за излъчване на българския или какъвто и да е друг дух на народа. Търсим белезите, манталитета на рода си върху нещо вторично, зависещо повече от случайности, отколкото от реални нравствени качества и исторически опит. Спортният бяс или нахъсване е само временно състояние, не система от възгледи за света и живота; тъй че спортът нека да си остане при игрите, при забавленията, та да не му се отделя повече внимание, отколкото заслужава!
Превърнах моето балконче – метър на два и петдесет, в обсерватория. И си казвам, животът в себе си е много по-интересен, по-вълнуващ от живота извън себе си. Какво отличава монашеската килия от този сив панелен апендикс!? Уютно ми е тук, усещам благосклонното небе и това огнено цвете, вдигащо се от изток с прелитащите птичи ята в свежия утринен въздух, с шумящите листа на липата край мен и под нозете ми; разбирам, природата ме обича както може би и родната ми майка не ме е обичала.
О, това е страхотна сила; от нея черпя енергия за думите, които редя. Самонадеяно ли е да си глас, който говори от името на безименни, изразява онези, които не умеят да се изказват находчиво, подредено, литературообразно, а пък са ти по-скъпи точно защото са стипчиви и грапави, какъвто е всъщност животът ни! Едно научих дотук за тези петдесет отминали години: всичко лъскаво е фалшиво. Няма съвършени неща; съвършена единствено е Смъртта. Животът е несъвършен; и с това ме изкушава.
Опияняващо е гъвкавото, лъкатушещо движение при привличането между мъжа и жената. Ако тя всекидневно и всеки миг не си източва оръжията, че каква жена ще е? Желанията на мъжете я шибат като жребче. Колко красота има в животното, когато е подвластно на тръпката и на вътрешния си нагон! И колко тъга лъха от дресираните животни в цирка!
Моя млада тигрице, харесвам те в прериите на живота; едновременно ме плашиш и ме изкушаваш; в мъркането дочувам нежното ти ръмжене и в меката лапичка усещам железните ти нокти. Видимо нищо не ме обвързва с теб; наоколо е пълно с мъркащи котки; мога да си тръгна, веднага щом реша. Но не съм ти се наситил още и вероятно точно затова че желанията ми са повече, отколкото обстоятелствата ми позволяват. И дано дълго да е тъй. Прекаля ли, ще ми отмилееш; постигна ли те до дъно, няма да ми остане нищичко за постигане.
Искаш ли да изгубиш един мъж – един ловец, запуши сетивата му с плътта си, стани му сянка, постарай се все да си му пред очите! Гладът изостря страстта, недоимъкът е гориво за любовните схватки. О-о, не сме приятелчета ние двамата с теб! Мога да ти съчувствам, мога дори да се преструвам на паж и слуга от свитата, но ловецът у мен беснее от изкушението да те мачка, да пие от плътта ти като вампир.
Божидар Чапъров (1941)* онзи ден бе подхванал нещо за прераждането; казвам му: "Спри се! Там е
бездна. Така ми харесва този живот, че не желая да знам нищо друго. Харесва ми
да усещам с кожата си, с петте си сетива лекия ветрец, аромата на липата,
топлинката на слънцето, зеленината наоколо. Стой си на земята, моля ти
се".
Ние с теб, мило момиче, сме цар и царица; в пространството, където
съм с теб, ще допускаме само онези, които страстта ни пожелае. И пришълците,
мила, желателно е да не са посредствени: тогава великодушно бих те споделил и с
някой друг. Макар че какво ти великодушие! – на пищен пир ловецът кани
приятелите си от егоизъм, да им се похвали, да се види отстрани как недостижим и ловък изглежда в
техните очи.
Дали те ревнувам! Нямам категоричен отговор. Вероятно озвучавам
импулси, които излъчва всяко здраво полигамно женско животно. Тези фантазии
най-вероятно ми ги нашепва сърцевината ти, това може би са утробни хлипове.
Хайде да си представим картинката – защо Одисей бягал от
Пенелопа! Защото то си е бягството на всеки способен да опложда самец от рутината на делника, от тегобата на еднообразието. А извън семейството са му авантюрите, които изкушават истински мъжа, там са приключения,
рискове, състезания, сражения, рани от интимни схватки, непознати и незавладени
територии...
Бил 40-годишен, Пенелопа – вероятно на 16; такава е моята
представа. Зарязал я с кърмаче на ръце (синът им Телемах бил 6-месечно бебче;
когато баща му се връща, Телемах вече е около 20-годишен). Десет години Одисей е под
стените на Троя, десет години след Троянската война пътува към родната Итака. Би могъл
да се прибере за няколко месеца, за броени седмици, за дни...
Ала за да е все още желана и за да може да ражда, Пенелопа не би
следвало да е по-възрастна от 36 (трийсет и шест).
Имал ли е Одисей любовен, сексуален живот през тези двайсет
години отсъствие?! Наистина ли Пенелопа съхнела, в буквалния смисъл, двайсет години по
съпруга си? Той се завръща 60-годишен, документирано е от Омир. На 60 години
мъжът – знам ли, като че започва да се вълнува от кръвното си налягане,
киселините в стомаха, унася се в спомени, обича да поучава, изобщо, по свой си начин да
досадничи на околните. Защо се прибира Одисей у дома е ясно: въобще, мъжките
истории са логични и лесни за обсъждане. Защо обаче – и дали, Пенелопа знойната, свикналата сама да се справя със себе си и със слугите, с напористите за тялото й мъжкари, го чака – ей това никак не ми е ясно. Психологически
погледнато, основното действащо лице в семейната им драма е тя, не прехваления, преславния, премъдрия Одисей.
От Малоазийския бряг, където е Омировата Троя, до остров Крит
днес, в края на ХХ век, фериботът пътува между 12 и 16 часа. От остров Крит до Итака са не повече от 14 часа. Прекият курс по море от Троя до остров Итака е не повече от
десетина часа при днешните транспортни връзки. Въпросните днешни десет часа
благонравният Одисей ги пропътувал за... десет години, милият!
Завръща се у дома състарен, побелял, сбръчкан, хленчещ,
опитвайки се поне пред благоверната да не размазва сълзи и сополи. Макар че все пак
се поизпуснал: "...при помътен от вино разсъдък, се стапям от
сълзи".
Отговорите могат да са най-разнообразни и до един двусмислени: хайде де! – жената, която не само някога се е любила с него, но има и чудесен син от този шейсетгодишен хаймана, нима ще се заблуди, не ще го разпознае, ако не по състареното мъжествено лице, то по жестовете, по говора! После как стават тези неща! Преследвана отвсякъде (свекър и свекърва, син и родители, слуги и куп кандидат-женихи), но самостоятелна, решителна жена ще захване да споделя житие-битие пред непознатия, и най-случаен, подозрителен дори за древните нрави пришелец на острова и в дома й?
И тъй, Одисей разправя на жена си... за Одисей. Ето я милата двусмислена сцена, в която видимото, според както не е подозирал вероятно дори и самият Омир, ако той е авторът, а не някоя интелигентна древна хетера, е ирония, карикатура на Истината:
Много лъжи Одисей тъй разказа...
Съзнавал ли е древният автор какъв паметник на женското притворство оставя за поколенията слаби, объркани, озадачени от хитростта и силата на женската интуиция мъжлета! Парадоксалното обаче не свършва дотук. Патриархалният стил на мислене и подредба на живота вижда Одисей като Големия Мъж, а Пенелопа – наивна гугутка. Е, така искат, така си го и тълкуват! Но чувам хохота на боговете, който от три хиляди години насам просвредлява облаците над многострадалните ни наивни мъжки глави.
.jpg)
.jpg)
