събота, 6 февруари 2016 г.

Story - НА ГОСТИ В ПОЛИЦИЯТА

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

НА ГОСТИ В ПОЛИЦИЯТА 

    
     Юфката на следния ден делим не на пет, а на четири порции. Баща ми не пожела да яде. Обръсна се в банята, пи на крак сутрешния чай без захар и това не му направи впечатление, па излезе към центъра на града. Имал там приятел от училище. Бродили по тепетата някога да заничат как се онождат любовните двойки, пекли изровени от бахчите крадени картофи, охлюви яли, глозгали врабешки кълки, пили кръв от жалва, в реката по без гащи каракуда ловяли. Накратко, имали спомени и тате се надява, че ще му помогне да открие Виктор.

    Впрочем, ето какво се случило в полицията...

    Изкачва тате двайсет и четирите мраморни стъпала пред парадния вход на общинското МеВеРе.

    – Да?! – посреща го дежурният, вдигнал очила на челото си като летец-изтребител от зората на военната авиация. – Вий по каква нужда?

    – По голяма нужда – рекъл притесненият Тотю.

    – Момент! Легитимацията, моля! По голяма работа, значи. Гроссе арбайтн. Я воль!... Тук не вървят шегички, гражданино. Внимавай какви ми ги ръсиш, одма да не ти стъжня деня.

    Тотю дал личната си карта на ухиления полицай. Оня се вмъква в стайчето, отваря огромен халваджийски тефтер, нещо записва, чеше се по врата, вдига телефона, повежда следния разговор...

    – Госсин каптана, моля! Госсин каптан, сержант Коцев... Тук един гра... гра... гра... Кой ли?! Непознато лице. Тук един гражжжжж... Слушшшам! Разбрано. – Облещил се към тате:

    – По какъв въпрос ви е притрябвал капитан Добрев?

    – Откраднаха ми колата.

    Продължава по телефона:

    – Отнето неправомерно МеПеСе. Да го впиша, нали? – И пак се връцнал към тате: – Каква марка е автомобилът? Модел, година на производство? Колко бензин има в резервоара?

    Освен тия данни, тате добавил, че зазката му е с чистак нови гуми, има вентилаторче с току-що купена батерийка от четири и половина волта в сандъка под седалката.


    – Запорожжжец – процежда дежурният, видимо заинтригуван – модел 965 от педесе и шеста... Тогава не беше ли още жив другарят Сталин? – Вероятно в тоя момент го срязват от другия край на жицата, понеже с метален глас се завърта към Тотю: – Какво желаете... примерно, в момента... от полицията?

    Баща ми пристъпва разколебан:


    – Ми-и... Нали! Аз… кво? Да пипнете крадеца. Кола е все пак, не е кокошка!

    Пред полицейското управление паркира лъскаво МеПеСе, мерцедес-кабрио със снет кожен гюрук, сребристосин звяр. Маце с нежна анатомия и пищна, едва поприкрита напращяла гръд, в дълго кожено палто и мини-поличка, изпод която се подават бедра чак до сливиците, изкачва игриво стъпалата, перва с пръстче дежурния по носа, мимоходом през рамо подхвърля:

    – Коцев, как върви службата? – И отминава, без да чуе какво отговаря ощастливеният дежурен на пропуска.

    А Коцев се хили, примижава от кеф, помахва с ръчица, и залепил отново върху лика си гранитната физиономия на безмилостен служител на реда, се обръща към тате:

    – Документите... Така-а! – разгръща и пак нещо вписва. Хем драще, хем си мърмори под нос: – Доста млад е образът от снимката. Па и не е тъй плешив. Случайно тоз на снимката да не си ти?

    – На работа съм от девет – измучава Тотю.

    – Е, та? – мръщи се оня. Вдига очи от тефтера, цвъква с уста навътре, прочиства си зъбите, демек. – Как си на работа, като киснеш натурално пред мен, бе? Какво значи на работа?

    – Значи, че почва да ми превтасва тестото.

    Оня открива в отговора тъмен намек към полицията, гушва телефона, надига се, показва бръсната мънинка главица с огромни като листа на филодендрон уши през гишето:

    – Вий нас за какви ни имате, бе!

    – Ама мутрите... Циганите... Наркоманите... Колата. Виновен съм, разбира се, ама... Какво толкоз казах? Капитан Добрев… Аз таковата...

    – Какъв капитан! Кой вятър те е довял баш по туй никое време?

    – Симо, моят авер... Аз не съм искал! Ама Монката... Той... Колата ми...


    – Тук е общинска полиция, гражданино. Монка-Чонка, мама-тати-леля-бати няма тук. Знаеш ли ти ред и устав какво значи?

    – Да, господин старши, ама виновен ли съм, че ми откраднали колата?

    Оня се чеше по врата, с една дума, размишлява:


    – Виж сега какво ще ти кажа. Сега си отиваш кротичко у дома и утре в осем нула нула кацаш на туй същото гише. Няма да съм аз, обаче вече си записан за прием и колегата ще те поеме. Панимайш?

    – Панимая... До утре зазката ми три пъти ще я разфасоват.

    – Значи, да си зарежем ний служебните обязаности, па цялото МеВеРе барабар с машинописките и следователите да хукнем?! Туй ти се приискало?

    – Викам, да си побъбря аз с Монката-Чонката, а?

    – Ъ! Ъ! Ъ! – разъкал се оня, сякаш зъб внезапно го присвил: – Глей сега, мой човек, как развали мoхабета. Шефът има посещение.

    – Какво посещение, бе! Преди мен друг не видях.

    – Да де – отстъпил оня като жалва, кога в корубата си се муши, – додоха с предимство от по-рано записани граждани. От снощи още записани, да.

    – В по-голяма нужда от мен? – не повярвал тате. – Че има ли някой тук в по-голяма нужда от мен? Кой е с предимство, я кажи!

    – Ни магу – рекъл оня. – Служебная тайна. Ела утре.

    – Зърнах я таз служебна тайна с високо дупе и кръшна половина – изфучал Тотю, па блъснал вратата, та нахлул в чужди води: – Мен треска ме тресе, а тоз: Елате утре!

    Тъй си мърморел, докато прескачал през две-през три стъпалата към голямото началство. Не почукал по тапицираните двери на третия етаж. Не го спрели клетвите на личната секретарка Данчето Кулаксъзова. Влетял в кабинета на капитан Добрев и го сварил ле-е-еко полегнал запъхтян върху мацката сред удобния като луксозна спалня в кораба "Титаник" кожен диван. Неправилната постъпка на тате накарала приятелят му от детство съвсем да се задъха, че и да запелтечи. Скляпал
* милият като пор в курник.

 
    По-интересно отреагирала дамата. Като издърпвала розовите муцунки на непослушните си цици обратно под сутиена, изнервена опъвала смъкналите се до глезените й черни чорапи с бордюр от розова дантела, изфучала:

    – Аман! Бактън от ливандури
**!

    – Не ме е толкова яд – гневи се тате пред мама, – не ме е яд, Ленче, че ни свиха Виктор. Яд ме е на оназ никаквица. Да ми рече на мене тя ливандура. Аз за едната чест човек убивам, ей!

    – Не се коси. Нали работа ще ти свършат!

    – Една никаквица мен тъй да ме...

    – Айде-айде, таквиз като тая дърпат юздите на държавните атове и ги яхат, че на вас, мъжете, толкоз ви акълът! Държава на курвите сме, ей това е България, няма друга такваз на света.

    – Да съм аз министър, не ще да е тъй – видя се за миг и държавен мъж.

    – Ливандури не е ли нещо като лавандула? – обадих се. – Лавандулата е билка, пие се като чай.

    Никой не ми отговори.

    Когато мръсницата отплувала от кожения кабинет, капитанът веднага си спомнил детските лудории и приятелството с тате; а тате, от своя страна, забравил да се яви на работа и тестото му наистина втасало и превтасало, разтекло се из хлебарския цех това ми ти тесто, та се наложило половината администрация на хлебозавода да слезе с кюмюрджийски лопати от парното да го сбира на купчини туй тесто, с кофи да го мъкне обратно към поточните ленти на пекарната.

    По същото време в разстояние на близо два часа тате и капитанът нагъвали шоколадови изделия-асорти (демек, омешани) от печени бадеми, чамсакъз, фъстъци и брашънце от кокос. Докато не изкъркали литър английско уиски "Бяло конче", а от говеждата пастърма и смядовската луканка не запачнали да се загуцват и балончета да им излитат из устата и носа, не преставали сладко-сладко да си приказват. Накрая големият шеф поел да изпроводи своя авер, прикрепял го да се не хлъзне на мрамора, че да получи тротоарна екзема, и не пропуснал, когато преминавали гушнати двамцата край пропуска, строго да смъмри дежурния:

    – Дермо!
*** Още като си поел човека, длъжен си бил да зацепиш, че ми е пръв другар. Накакался тъй**** и ни...къ-къ-ви зззвинения не восприимам. – Направил кукиш и замахнал решително, за малко да се метне от парапета в алеята с розите, само се изсулил поле-е-ечка, насадил се като торба лук в трънака, па като обърнал лице отдолу-нагоре кой знае защо рекъл: – Умри, но командира си не предавай! Виноват. Молчать, не рассуждать!***** Утре лично ми представяш писссмен рапорт. Ясссна?

    – Тъй вярно, госсин каптан, тъй вярно! – от горното стъпало на площадката смотолевила жалвата Коцев за огромно удовлетворение на тате.


    – За Виктор да се не притесняваме, Ленче – размазва се Тотю, докато шета из спалнята и се бори с мебелите. – Виктор ще ни го докарат утре на ранина с духова музика, мойто момиче. Просни, мила ми Ленче, персийския килим на балкона, на комшиите нишан да дадем, нали! – Защрака с пръсти като дебела мазна циганка, кога кючек захваща, завъртя си задника, та мама погнусена се изплю в мивката.

    Тоя път обаче, което си е за похвала, хич не повръща, не прави опит да си свали ризата и панталона. Търкулна се в Юлкиното креватче, тутакси заспа. Хилеше се насън с такава една лъчезарна идиотска усмивка, че ми бе драго да го гледам, да му се любувам.


Plovdiv, apr. 1994 – redact. 7 fev. 2016
______

* Разг.: Примигвал.

** Жаргон: префасонирано от "левак-леваци", т.е. некадърници. 

*** Русизъм: Лайно.

**** Русизъм: Насрал се.

***** Русизъм: Никак, съвсем не! Мълчи, не разсъждавай! 

Story - ДО ХЕРОСТРАТ И… НАЗАД

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ДО ХЕРОСТРАТ И… НАЗАД


    Щурат се сред учителите странна категория хора, дето не пият кръв като йоркьопето, не вонят като дървеницата, обаче са не по-малко вредни малки чудовища. Йоркьопе – има ли го всъщност? Може и да го няма, но как по-ясно да представя що за животно е Малкото зло. Ако човекът не е нащрек, то е в състояние да се промъкне не само в дома, но и в душата му, да прегризва гръкляни там вътре, всичко там вътре наопаки да преобърне.

    Ако дървеницата върши каквото и да е, водена само от лична изгода – и затова е лесно откриваема в гънките на колектива, тая втора група подлеци действа под влияние на страха, притеснението, вродената си мекошавост. Видимо това са хубави хора – общителни, с нормални човешки реакции към добро и зло. Често те са душа на компанията и като нежни приятели, искрено се вълнуват, драматично съпреживяват участта на тоя и оня пострадал.

    Но то е видимата страна. В действителност тия хора са станали буболечки под перверзния натиск на своя суверен. Както паякът оплита заблудилата се мушица в лепкаво симпатично пашкулче, тъй и началникът държи на строг отчет слабохарактерния сред своите подчинени, бил той учител, санитарка, водопроводчик, копач на нивата, селски пъдар или главен секретар на МВР. Това, което се върши в Българското училище, е обичайна практика за фирми и ведомства, дето неяснотата, прикритото зад мазни приказки издевателство, гаврата над човека са издигнати до степен официална държавна политика.
 

Георги Бенковски

    Буболечката обикновено дълбоко съзнава срамната си дейност и се държи естествено, любезно. Тя не вони, но е не по-малък вредител за общественото здраве. В пристъп на малодушие тя е в състояние да прокопае такива сложни ходове около всяка светла идея, че да обезсмисли и обезцени не просто една работа, а живота на цели нации. 

    Буболечката не вони наистина, само се измъчва, скубе коси, бърше сополи и горчиво хленчи... За да превърне жизнерадостния човек в буболечка, шеф на училище, например, разполага с низ отработени начини. Основният мотив, детайлно развит от Йосиф Висарионович Сталин, е да се хване човекът в крачка, а ако не е съгрешил, да му се внуши, че не може да е безгрешен, че вече самата му безгрешност е нещо съмнително и лошо, понеже го отличава сред стадото от грешници. Безгрешен може да бъде единствено и само вожд-племе, царят или командирът на политическо движение в Републиката*.

         
На всеки учител все някога му се е случвало поради тривиална някаква си причина да закъснее за учебен час. То, разбира се, представлява нарушение на училищния правилник. Прегрешилият хем се чувства в правото си (защото е висял час край спирката заради нередовния калпав градски транспорт), хем разбеснелите се из коридорите на училището невъзпитани дечица подсказват колко вредно е това закъснение за колегите от съседните класни стаи. 

    До следващото междучасие грехът минава незабелязан може би. О-о-о, не! Явява се при въпросния педагог-нарушител нейно усърдие чистачката Мара Въткова, дясна ръка, око и ухо на училищния триумвират (уважаем директор и съответните под-уважаеми помощник-директори):
  
    – Шефът каза да му се явиш.

    И тъй, среща с началството. Негово величество падишахът на вилаета – с угрижен, че и с трагичен тон:

    – Колега, какви са тез закъснения? Аман от Вашите закъснения! (Споменава поредица закъснения; няма такова нещо, но то е хипербола за подсилване на ефекта.) Вашите нарушения (множествено число) на Кодекса по труда, колега,  внасят хаос в нашето училище. ("Нашето" се произнася натъртено.)

    Естествено от грешника се очаква да мълчи. Ако е неопитен, оправдава се, и така с двата крака сам хлътва в
 киреча**. Следва кулминацията, оня красив отскок на тореадора, когато той, тореадорът, се слива с шпагата, за да порази стоящото насреща му и мигащо на парцали мънкащо оправдания говедо:

    – Ами сега!?... Какво да правим сега ний двамата с вас?

    Внимание, това е риторичен въпрос. На таз кукичка уста се не отваря, стои се с прибрани пети, дланите – плътно по канта, зъркели – забити в носовете на патъците. Паузата е за теб, миличък: да осъзнаеш хала си, и едва тогава шефът… с бащинска нотка в гласа и мек въздъх ще отрони:

    – Е, не се притеснявай де! Хай, върви си при класа.

    Това е само начало на обработката.

    При реалния социализъм у нас всяко миниатюрно чиновническо величие от местен мижав началник до най-могъщ фактор в държавата имаше поне пет канала да проучи когото и да било: три видими (информация, споделена от самата жертва, информация от кварталната ОФ-организация, информация от партийния секретар) и два неофициални канала (сведения от политическата полиция и сведения от някой обаятелен подлец, нает да слухти наоколо).


    Деветима от всяка десетка информатори по тоя начин са наети, па се и гордеят, че служили на системата. Слухтене, заничане през ключалката в спалнята, надменност – понеже зависиш от тях: то са добродетелите им. Мисля си, няма такава йерархия, където да не мъкне с пот на чело прашни торби сведения към своя деспот някоя предана буболечка.
    Веднъж притисната, хваната за гуша, буболечката се преобразява в най-лоялен фен на своя суверен Негово високоблагородие г-н Бюрократа, яростно се съпротивява на плахите опити да се каже на света истината за властващите у нас, в България: и през Живковата ера, и двайсетина години път през тресавището на уж-демократизацията на България, да се види голият им задник, грандоманията, лакомията, войнстващото им невежество. Тия дни интелектуална на вид дама, назначена за поредния ни министър на образованието, демонстрира как очевидно хал хабер си няма от най-известната ода*** на Вазов.


    Българинът изпитвал жал по комунизма... Хайде де! Просто отворен към света корав народ, като нас, българите, още от епохата на
 Алековия Ганьо Балкански, от епохата на Стефан Стамболов насам властта яко го притиска, за да го превърне в хленчеща сган и тълпа пред осанката на Покровителя. От края на Втората световна война българинът – за да се съхрани като човек, бе принуден да усвои жалкия стил относително да си независим: едно говори, друго върши, трето отчита, четвърто и пето мисли и чувства. Чекмедже с пет дъна е типичният българин днес, в зората на третото хилядолетие от раждането на християнската цивилизация, и под петото дъно се е притаила съвестта. А ако там вече няма никого, малодушието е причина, че съвестта си е отишла. 

    Да бъдеш себе си, да си единство от думи, дела и съзнание?! Само това не! Който ма-алце щръкне над редичката от печално кротки Белчовци и Сивушки, подрязват му се крилцата. Хайде де, че кой пък е тоз! Всички тук подлежим на подмяна, всеки е винтче и лостче от машинарията на родния отправил се към океанското дъно "Титаник". Мой начальник больше знает, больше деньги получает! Началството се грижи за колектива, вождът бди над народа. Сам по себе си отделният човек е кръгла нула, заменя се. "Какво тук значи някаква си личност!" – писа чудесен, трагичен, искрено предан на идеята и на България редник часове преди да го разстрелят в тунела на Софийското гарнизонно стрелбище. Отделният човек нямал право на съвест. Съвестта е била, е и… до свършека на света ще е само и единствено
 Партията.
 

    Веднъж провинциален някакъв мижав даскал, като взе, че се вживя повече в литературните внушения, отколкото в реалностите и приоритетите на бита, и като страдаше от безсъние, взе, че написа искрено писъмце до областния всекидневник. За негова (на даскала) изненада, под обтекаема пилатовска**** рубрика "Едно читателско мнение" (и редакторите са уязвими, и те имат семейство, принудени са и те да си пазят хляба) писмото лъсна в неделния брой и доста читатели го прочетоха въодушевени. Човекът не стори кой знае що: изрече очевидното като тема, с която будната обществена съвест (вестникът, хе-хе!) да се заеме.

    Какво се случи обаче след огласянето на тия четирийсетина машинописни реда общи приказки!

    Синдикалистите от трите сдружения в понеделник свикват спешно общо събрание и в течение на три часа сто и двайсет български учители слушат гневните тиради на около дузина тарикати, които се усетили засегнати. Над таз мила идилия се извисява амбицията на училищното ръководство Кръстю Пишурка да се отрече публично от „оня пасквил”, да си посипе кратуната с пепел, да се извини и още във вторник задвижили вестникът на челно място с тлъсти букви да отпечата покаянието на автора.

    Реакцията на идиотите и техните мекерета мен лично не ми е интересна, понеже е лесна за тълкуване. Странна ми е реакцията на сто и двайсетте педагози, виждащи и без подсещане какво се върши. Може ли европеец да открие що тия идиоти като публика в цирка съзерцавали публичното дране?

    Щом български учители упражняват тоя стил, мисля си, какво да очакваме в реалния живот от техните ученици?
 


    „България си отива, България загива” –  вече знаейки, че сам е обречен, в последните си дни повтаря многократно пред родственици и приятели 82-годишният Николай Хайтов – вероятно най-силният характер сред днешните български творци. Какво е видял, застанал пред бездната на отвъдното? Наистина ли нямаме вече нищо общо с коравите ни предци, с ония, които зарязвали дом и челяд или прекосявали океана само за да се втурнат в кървавите сражения и да умрат за България? 

    Въпреки жалката картина, авторът на книгата „Историйките на ученика Ламски” е оптимист. След сборището на страхливците трима под закрилата на мрака приближиха оклюмалия Херострат да му стиснат ръка. А може би душицата под петото дъно на онуй чекмедже, тяхната честност може би…?

    Разбираш ли, приятелче? Виждаме не отделни екземпляри с отвратителни наклонности, не част от обществото, а Могъща система виждаме. Чрез чалга, чрез тъпашки шоута, чрез откровено любуване пред осанката на лицемерни политици и мародери, могъща система за обработка на младото поколение неуморно възпроизвежда подлостта и лъжата, като начин за оцеляване в условия на духовна тирания, убива вродената у българина добронамереност.


    И не питай тогава поради каква историческа причина тоя страдалец тъй често вижда над главата си не достолепния строг стопанин, а издрапалия до върха на Републиката тарикат, унищожител на Българската чест и държава.

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 6 fev. 2016

________
* Ахмед Доган, Иван Костов, Симеон Кобурготски и други любимци на твърдия електорат от борци за правда, свобода, братство, равенство пред закона и прочие въздух под налягане в политическия цирк.

** От тур.: омесена от кал и говежда фъшкия смес. 

*** Вж. http://www.marica.bg/%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D0%BE%D0%B7%D0%B5%D0%BD-%D0%B3%D0%B0%D1%84-%D0%BC%D0%B5%D0%B3%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D1%83%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%B9-%D0%BD%D0%B5-%D0%B5-%D1%87%D0%B5%D0%BB%D0%B0-%E2%80%9E%D0%BE%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%88%D0%B8%D0%BF%D0%BA%D0%B0%E2%80%9D-news534779.html

**** Ритуално измиване на съвестта от греха. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...