Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 3 януари 2019 г.

ЗАВЕЩАНИЕ (1972) – Продължение 3

ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

Продължение

XLIX

Лети животът час след час
ту с бяла риза, ту във креп,
това, което казвам аз,
не трябва да умре у теб;
доброто вино без мезе
не струва пукната пара –
ти, мой връстнико, малко взе,
вземи си още, грях не грях.

L

Живей под синьото небе,
обичай себе си без страх,
че грижа щом те погребе,
ще се забрави твоят прах.
Припадай в пристъпи на смях,
до безсъзнание люби,
опитай всичко, грях не грях,
в безличност време не губи.

LI

На другите съвети даваш,
а себе си не виждаш ти:
единственото твое право –
умри с отворени очи.
Марица в Пловдив не бучи,
спокойна е като царица,
макар че в кока й стърчи
опашката на мъртва птица.

LII

На Пловдив задника си завещавам,
и на Марица – босия си крак,
та с обич да ме споменават,
а не като свидлив простак.
На Равнината със мерак
разпенено море обричам
и връх Памир, до гуша в сняг,
защото жега не обичам.

LIII

На хората с издути устни
дарявам верността си аз;
дано им служи най-изкусно
до сетния им жалък час.
На Джонгов* ловкия, в захлас –
от мъдростта му очарован,
най-честен, печен адвокат,
дарявам зъб... Не е отровен.

LIV

С достойнство, с титли е богат
и пак е драг, макар и строг,
за стълбище до Онзи свят
ще сключим може би облог.
Това да им е за урок
на майка ми и тих баща!
Не казвам, че е демагог,
и да ме моли, пак не ща.

LV

На Марко Марков**, щур поет,
дарявам патешко перо
да пише с него всеки ред;
дано да бъде за добро.
И на Илия Зайков**рог,
да се завира по-напред
и може би в най-кратък срок
за него ще говорят вред.

LVI

На Владко Янев**одеало,
та кърпеното да смени,
че много тъпо се излага,
при толкоз вино и жени.
Да не пропусна – кожени
и меки ръкавици за Мария**,
за репортажите тревожни
й завещавам и ютия.

LVII

Ще са известни те поети,
а аз безимен ще умра;
над мен сияние не свети,
ни ангел имам, ни звезда.
Защо ли пък да ги коря –
врабец не може да е славей
ни в светъл час, нито в беда;
затуй, Поезийо, прощавай!

LVIII

Обичахме се дни и нощи
 и в дръзката ти сила вярвах,
от всички влюбени най-лоша
и непокорна като вятър.
Не всеки ръб за свирка става,
за свирката... свирач е нужен,
свирача друг го направлява
наградата да си заслужи.

LIX

И щом капризен ставам вече,
щом губя вкус дори към хляба,
щом все по-често зъзна вечер,
стомахът ми къркори гладен
и щом усещам полъх хладен
с три ката дрехи пак навлечен,
макар и млад, уви, ще трябва
да завещая свойте вещи.


ОТСТЪПЛЕНИЕ

– И тъй, брат Франсоа, кажи ми,
на двадесет и четири години,
по-глупав ли съм от преди?
– Глава да блъскаме в стени,
това ли ни е по вкуса?
– Бих искал да пробия.
– Ще пръснеш тиквата зелена,
а подлизурко ще се вмъкне
в процепа като хлебарка.
– Признание не търся, знаеш!
– Тогава на какво ли се надяваш?
– Честолюбив съм, син на дърводелец,
сандъкът ми поне ще е безплатно.
– На Оня свят!?
– Не, в този свят.
– Това от мен си го научил –
"Умирам?... Не! Борбата продължава".
– Да бъде тъй, ти както казваш!

LX

...На Ема*** – пръстена от злато;
обичах я не на шега
и тя отвърна ми богато...
На Дида*** – плюшен див пегас,
знак на нескромност. И сега
насън чат-пат я споменавам,
умислен плюя от брега
и с образа й се прощавам.

LXI

И за Джендем тепе скърбя.
На него – чудното ми детство,
петте тояги по гърба****
с циничните хлапашки песни.
Ако го сметне неуместно,
любовен бяс му пожелавам
на коцкар стар с момиче лесно.****
Наистина, скандална слава!

LXII

На улица Люлебургаз
походката си смешна давам,
че всички бяха против нас
и стъпвал съм като в жарава*****.
В гимназията бях тогава,
мустаци смятах да си пусна,
бях луд като свещена крава,
изпълнена с красиви чувства
.


LXIII

Румяна, Пенка, Валентина,
къде сте, що сте в този миг,
по-стари с няколко години?
Не чувам шепот, нито вик,
къде е свежият ви лик –
наивник бил съм, ала днес
не бих се писал мъченик
на строгата семейна чест.

LXIV

Лицето уж старее бавно,
 но панделки отдавна няма,
отнесени, хем най-безславно
от скучната семейна драма.
Край вас дочувам Мамо, Мамо! –
а сякаш снощи – ученички,
с повдигнато нагоре рамо
съм дуднел: Много те обичам!

LXV

На вас с усмивка завещавам
градина с рунтава овца –
в Отвъдното щом се отправя,
да блеят милите сърца.
Оставям ви и се виня...
Простете ми, но нямам сили
в ковьорчетата за стена
да видя образите мили.

LXVI

Отида ли си някой ден,
да стане тихо и без яд –
за обич ако си роден,
противно е да сееш смрад.
Да бъда Никой в теб, о Град,
за мен си рай, ала и ад.
Дано приключим този свят
с внезапно свършил...


Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 4 jan. 2019 
___
* Запрян Джонгов - съсед, стар пловдивски адвокат, бил депутат след 9.IX.1944 г. до краха на Никола-Петковистите; разправял ми е как коляно до коляно седели с Трайчо Костов. Държеше се надменно с моите родители.
** Неколцина връстници по повод лафове или мурафети: Марко Марков (1945), Илия Зайков (1944-2011), Мария Широколийска (1946), Владимир Янев (1950), по онова време (1972 г.) обещаващи млади поети. 
*** Сантиментални авантюри. 
**** Че бях кацнал върху темето на Джендем тепе, най-горе на триангулачния знак – 4-метрова дървена пирамида, и крещях с пълно гърло "Ойларипи-и-и-и!" и "Урррра-а-а!", с двуметрова сопа ме сурвака бай Петър, баща на мой съученик в пети клас. Пъдаря предизвикали дивите ми крясъци, че длъжността му била да не допуска никого в онази зона. Намърдали се бяхме с три години по-голям момък зад табелата "Строго забранено! Стреля се без предупреждение"; Петър метна сопата по Ванчо Музата (Иван Фъргов) и не уцели; ами аз къде да бягам, като кожухчето ми беше под пирамидата. Като не успя да пипне Ванчо, опрян на сопата си, страшният мъж ме изчака бавничко да сляза от пирамидата и значи, с този пердах си отървах кожухчето. Джендема беше детското ни царство, което деляхме с бойките хлапаци от съседната – Македонската махала. Но и възрастни мъже водеха тук съвсем млади момичета и дърти проститутки да ги любят из храстите.
***** Понеже и тук, както на улица Ниш, сме били само едни бедни наематели, хазяите, а и обитатели на съседните къщи ни гледаха извисоко. Пренебрежението осезаемо витаеше около дома ни в онази изба. Бел.м., tisss.

ЗАВЕЩАНИЕ (1972) – Продължение 2

ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

Продължение

XLII

Черней земята, приближава,
небето бясно се снишава,
на хоризонта нещо пламва –
Любов ли, или бой за слава? 
Тъй братът гатанки решава.
Смъртта, глупако, не прощава;
тя праведни не отминава,
та нас ли грешните ще жали!

XLIII

Защо ти е живот във грижи,
щом можеш настрана да бъдеш!
Ще кажа другото във рима:
прекрасна кърпа нос не бърше,
и гола съвест плод не връзва,
над слънцето не пада сянка,
южнякът топъл не премръзва,
затуй умник честито нанка.

XLIV

Да бъдеш или да не бъдеш* днес –
брадясал поизтъркан виц.
Щом смогнеш нейде да се свреш,
на Хамлет си придавай вид;
под покрив здрав гърба превил,
към властника ще покрещиш,
да го зарадваш в стих звънлив,
неправдата печи на шиш!

XLV

Рови се в Родната История,
приятелю с възторжен нрав,
навлязъл в свята територия,
сражавай се, корав и здрав,
естествено си пръв и прав –
възпяваш ханове, боили!
Кой ще те обвини във грях –
страхливец смел, това е мило.

XLVI

Знам не един Воймир Асенов**,
бохем по външност и душа,
на кръчмите поклонник верен,
за три дузини тук скърбя
пропиващи се и в беда.
За тях от мен скъп дар ще има –
на дядо старата брада,
за да им боцка в люта зима!

XLVII

С добро те споменавам, дядо –
от сладко вино пил съм сок,
нарекоха те всички Дявол,
но ти за мен си Господ Бог.
Във каменния зид широк
печатница си крил, куршуми,
а нощем Източният фронт
от Радио Москва те будил.

XLVIII

Облог сторили зад вратата,
напук на лични интереси,
изгуби ли Москва войната,
на крушата да се обеси.
Днес в самотата си се сгушил
и всички казват, че е лош,
затуй че своя син кротушко
подгонил с кухненския нож.


БАЛАДА В ЧЕСТ
НА ДЯДО МИ 

Хей старче, всичко ти отнеха,
и все пак още жив си ти,
съсед на алчни мекерета
с издути овнешки гърди.
Човекът с ум и чест блести,
а не с парадната си дреха,
която нямаш. Горд бъди,
напук на всички мекерета.

Талигата с Пайтака*** взеха,
поплака ли си скришом ти?
Защо са ти! На теб ще пречат,
нали без тях си се родил –
за хляб и вино си спестил,
какво че свои те проклеха!
Усмивката ти наследих,
напук на всички мекерета.

Когато подлеци се клеха
във вярност, чул ли си ги ти,
или по сухите дерета
си се пришпорвал сам: Ори!
Донесе ли ти туй престиж,
каква е тази честност вехта?
Но мъж докрай остана ти,
напук на всички мекерета.

Виновен си и теглиш... Нека!
За дързостта ще ми простиш,
но гащите стегни с утеха,
че чиста е честта ти, виж –
напук на всички мекерета.

Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 3 jan. 2019

___

* Ключова реплика от класическия монолог на Хамлет в едноименната Шекспирова трагедия.
** Освен Воймир Асенов (1939-2013), който имаше навик да нощува върху куповете хартия за вестник "Софийски университет" в редакционната стая на първия етаж в старото крило на Университета, минимум три дузини пишещи бичеха опуси за "българската бранна мощ" (фраза от Далчевата изповед "Родина"). Авторите на гръмогласни писания се изживяваха в ролята на хъшове, живееха несретно, хем на вересия по евтините софийски кръчми. 
*** Дорчо бе кокаляво врано конче; за разлика от тромавата светлокафява кобила с дълга руса грива и руса опашка с особеното име Лишо, замяташе левия преден крак, та дядо му викаше Пайтака. От петгодишен ме вземаше с талигата да му водя коня в браздата, па току размаха камшика над главата ми и ръмжи по турски: кьопекьолосън (кучи сине). От милия Дорчо страдах, че все ми застъпваше обувката отзад, но пък дядо ми даваше да го пояздя. Когато през 1963 г. общинарите в Пазарджик конфискуваха Дорчо, талигата, газовия мотор и помпата за поливане, дядо, който дотогава бе рядко дейна натура, изведнъж се състари, затвори се в себе си, обърна гръб дори на роднините и като да намрази света. Остана му едничък приятел скулпторът Спас – самотник и стар ерген, който често вечер гостуваше в полумрачната кухничка на дядо зад високия човешки бой тухлен зид и двукрилата порта. Бел.м.,tisss.

ЗАВЕЩАНИЕ (1972) – Продължение 1

ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

Продължение

ХІІ

И тъй, това е стара-стара
жестока песен за греха,
що сторил някога комарът
с изискана една бълха;
след девет месеца и – ха! –
родило се едно прасе.
Горчив бил този розов факт,
Кръчмарю, дай му да пасе!

ХІІІ

На нас – пържола за мезе,
че виното само не трай,
в стомаха кърпички везе,
а и декември не е май,
сами сме, никой ни не знай
и пред залостени врати
ще погладуваме... Ти дай
пържолата! От нас пък – стих.

ХІV

И тъй, това е стара, стара
хъшлашка песен за греха,
за обичайната поквара,
която броди по света.
и прави бебчетата тя,
та често майката не знае
кого да нарече баща.
Но все един яде калая!

ХV

А ний какво ли ще ядем,
кръчмарят нещо се мотае...
Какъв е онзи тлъст корем?
Аха, кръчмарката това е.
Щастливец, таткото си трае –
ни лук ял, ни лук мирисал;
излишно! – съдията знае
отдавна неговия хал...

ХVІ

И тъй нататък... Ясно става,
че всичко сладко в този свят
влече отровната утайка
на непредвиден лош обрат.
Кръчмарката, превила врат
над скарата, защо там хълца?
Пържолите... Виж как горят
заради пусти женски сълзи.

ХVІІ

Да ставаме, мой стар балтон,
че мъката е лошо нещо;
дори и Франсоа Вийон –
лице в подобни чувства вещо,
избягва изблици горещи,
и бяга доста надалеч,
макар през смях да се усещат
сълзи в ехидната му реч.

ХVІІІ

Понеже себе си познавам
и в силата, и в слабостта,
не мога и да се надявам,
да ми е чужда глупостта,
а ясно ми е, че в пръстта
накрай ще легна като всички,
признавам, нямал съм честта
от себе си да се отричам.

ХІХ

Роден в четирийсет и седма
на седми август като в пещ,
в семейство на работник беден
изкрясках своя вик горещ.
Девети* още лъхал свеж
и майка ми, студентка крехка,
кърмяла мърдащата вещ
с усмивка от военно време.

ХХ

Не помня доста оттогаз,
пък и защо ли да се ровя!
На улица по изгрев... аз
се виждам жълт като натровен;
живеехме на Ниш** най-скромно,
хем в изба под хазяи зли,
и още чувам конски тропот,
таванът ще се провали...

ХХІ

На тези хора завещавам
най-детската си мъка днес,
на двете дъщери и крави –
да дъвчат цял живот овес,
да пукнат някъде без вест,
а дъртите в катран да киснат;
но големец им стана зет,
едва ли клетва ще ги стигне.

ХХІІ

Живеят си заможно те,
плодят се, даже не стареят,
та надвишиха и стоте
гърлата лакоми, що зеят;
застанал на брега, от кея
на толкоз неспокойни дни,
не мога да не се изсмея:
все някога ще кипнеш, Нил!

ХХІІІ

О мой разкошен Вавилон,
прости ми клетвите, прости
смеха ми, дръзкия ми тон
към твойте жители, но тих
съм бил до вчера; нека в стих
достойнствата им осветя,
та над света да заблести
и малко родна суета.

ХХІV

Опряла лапите на кръста,
оправяше тя този Град,
Исус разпъна върху кръста
и се изми като Пилат,
реши, че щом са кум и сват,
глупаците са най-чевръсти,
а най-добрият адвокат –
в меда оклепаните пръсти.

ХХV

С увисналите си меса
отплува Старата хазяйка
в света на щедри чудеса
и днес като прилежна майка
отглежда глупавите хайти
на глезената дъщеря.
И впрочем, вече не е тайна
кой е подготвил този брак.

ХХVІ

Богатите, въшлясали с пари,
живели до Девети във охолство,
не са глупаци, разбери,
щом щерките си женили за голи,
до вчера гладни, недоволни,
борци за чест и свобода.
Но туй е истина отколе –
богатството се жени за властта.

ХХVІІ

И други зная как със ум,
с преструвка тънка и кокетство
прескочиха без много шум
законите, и пак са честни;
а неоправените сметки
крещят до небесата чак...
На папата стани подметка,
и в Рим ще се окажеш пак!

ХХVІІІ

Записвам всичко със тревога,
но весели са моите ръце –
това, което искам, мога,
посмей се с другите, сърце!
Че утре, знай се, без лице
и без душа ще ни остави
животът кратък; без небце
език на мен не ми се нрави.

ХХІХ

От детството какво остава
освен милувка на жена?
Остава някаква Забрава
като неясна пелена;
тя скришно в гръд и колена
крепила ме е като плод –
червен отвътре като нар,
отвън със старешко чело.

ХХХ

На къси строфи разграфен,
живях без паузи до днес,
животът прелетя край мен,
дали го проумях поне!
Препускащи в галоп коне
през облаци от слънчоглед
и залезът – червен фенер
над чашата уиски с лед
...

ХХХІ

Тъга остава в онзи склад,
наречен памет; цял живот
баща си виждам хубав, млад,
с ренде над чамово дърво;
щастлив е, ала за какво,
щом само с грижи е богат?
За оран бог измислил вол,
 за суетата – пъргав ат.

ХХХІІ

И не... не ща да го повторя –
различни с него сме по нрав,
различни даже по история...
За мен световната злина
е тръгналият на война,
и никой в моя територия
не влиза без насрещен знак;
очите повече говорят.

ХХХІІІ

И тъй, оръфан мой балтон,
да тръгнем в тъжния си разказ
уж в стъпка Стил а ла Вийон,
но всъщност ядна, безобразна.
Кръчмарю, хей, мъдрецо мазен,
пиши в големия тефтер:
Лукът отдавна е прегазен,
започвам да садя пипер
.

ХХХІV

На Джоката*** – мой пръв учител,
любезен стих му завещавам;
на доста работи конците
научи ме да управлявам.
Наистина не ще забравя
как в дебрите на стих и ритъм
ни водеше с логичност здрава.
Затуй на него – кокал гризан!

ХХХV

Надявам се, да бъде славно
на масата му тази вечер;
да вдигне тост за мое здраве,
че няма да се видим вече.
Пропускам куп приятни речи,
когато падне люта зима.
Спокойствието не е вечно,
учителю... И друго има!

ХХХVІ

Повяхват звънките ни рими
и патосът унило спада,
когато куп кирливи ризи
отново никнат по площада.
Най-хубавото на парада
е краят му, ще кажа аз,
когато със усмивка млада
си вземат всички Добър час.

ХХХVІІ

И пак човекът се завира
сред четирите си стени –
почива, плюска, лочи бира
и си мечтае за жени.
Тъй както винаги, сменил
единствено цвета си, той,
въртейки се на вси страни,
на ветровете разни свой.

ХХХVІІІ

Пълзи в краката нещо сиво,
измъчено, очите – скрити;
настъпиш го, за миг се свива
и чувай, тракат му зъбите:
"Удобен съм и не умувам.
щом кажат, мощно викам Ура!
Срещу течение да плувам
не влиза в моята натура.


ХХХІХ

Ценя спокойствието, кефа;
където скърца, пръст не слагам
и пред осанката на шефа
прекланям се с покорност блага.
Аз никому не съм дотягал
със свое мнение и мисли,
когато вечерта си лягам,
душата ми е чиста, чиста..."


ХL

Забравят се очи далечни,
но как Подлеца да подмина,
прикрит зад приказки сърдечни!
И Подлизурко проси милост.
И пошлата Надменност мига
зад очилата. И Простака,
кръстосал крак връз крак, ми смига.

Слухти Ушенце зад вратата.

ХLІ

Кой друг от тях**** да спомена
без страх, че може да се пукне
откъм гърди и рамена?
Те всички бяха страстни, будни,
и в писането честни, луди,
и всичко вършеха със страст.

За мен щом дружно чаши чукнат,
от гроба ще се вдигна аз.

Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 3 jan. 2019
___
* 9.IX.1944 г., дата, която от деца ни набиваха в съзнанието като Великден за българите.
** Уличка от осем номера в подножието на Джендем тепе, пресечка на Пещерско шосе.
*** Никола Джоков (1934-2000) – първият ми учител в журналистиката. Вж. http://zagorovo.blogspot.com/2014/02/1934-2000.html
**** Персонажи от пловдивския вестник "Комсомолска искра", 1963-1981 г. Бел.м., tisss.