Приключили сме закуската. Неделя. Ситен дъждец ръми, всеки момент на сняг май ще го обърне. Чакам снежинки да запрехвърчат. Омръзнаха ми кални градски улици, натежали от влагата мокри палта, подгизнали от влага обувки. От мирис на мухъл ми се гади. Вкъщи обаче е топличко, заточили се едни историйки, от които – и наивни да са, откривам колко интересно е да се живее, ма и не само интересно, но и поучително. Каквото и да се случи, каквито и лакърдии да чуеш, ако се вгледаш внимателно, и зад най-постната лакърдия все ще чуеш някоя важна истина за нас и българския ни хал.
Жените подреждат дома, а чорбаджи Тотю Философ се опнал като някой хаджия по корем на дивана, подпрял бузи с шепи и тъкмо заразправя за някой си Моню, когото комунистите от кожухарска фабрика "Пулпудева" (наричахме я "Янка Партизанка", че бъхтаха не една и две дащни моми), и представи си – отличили го с бронзиран орден, обаче Моню не припнал да си получи ордена като хората, не се и зарадвал дори.
– Много важно! – кемерил се. – Турнали ми фотографията в Алея на първенците, да види светът ахмак. Онез там горе хилядарки делят, нам с дрънкулки очите замазват.
Тичали по петите му шефът по икономическата част, главният счетоводител Балев, звънели му господа дембелите от профсъюза на другаря Данчо Хорозов. И кандисал. Връчили му бронза, осем протокола подписал за тоя знак на славата и честта, и си го гледкат със зъркели от шарлан по-мазни, онези там наште порове, и Моню човекът се докачил. Като приключили театрото с подписите, отишъл да се изкендза и изпикай от яд, па заковава с каруцарски пирони отличието в стария ни заводски кенеф на двора, върху дъсчената тараба с циничните рисунки и мръсотии. За уронване честта и името на фабрика "Янка Партизанка" след таз демонстрация глобили го триесе левчета. Сам кога си го вкараш, повече боли!
– Майстор – завърши тате, – но към тоз вид отличия на нервна почва алергия разви. Чуеше ли за ордени и прочие таквиз показни благинки без полза, налиташе да се бие.
Тъкмо почистихме дома, ето че на вратата се появяват Вичо и кривокракият Станчо. Разположиха се те в кухничката и Тотю и на тях описа Манювата алергия. На свой ред Вичо разправи за някой си Станимир Келепира – механик по кроячните машинки във фабриката за мъжка и дамска конфекция костюми "Брилянт", горещ фен на алкохола и на младите палави булки.
– Събудил се една утрин махмурлия, та намислил сънен Келепира да скъса веднъж завинаги с вредния навик. "Туй мърляво мизерно кръчме – рекъл си, – пара колкото за нов москвич ми глътна. Ударя една сливова – харно, ма стига ли ми една едничка!" За да протече успешно борбата с вредния навик, решил отсега насетне да изобикаля въпросната кръчма. Вместо по пряката пътека през храстите и през Столипиновското гето, навъртал по три-четири километра, изобикаляйки в жежкия пек, само да не мине покрай въпросното изкушение. Ден така, два дена, три дни. Прибрал се на третия ден, умил се. Кипри се срещу огледалото, любува си се... Шега ли е – удържал победа над пукницата, "законна гордост го обзела", както пишат по вестниците.
Тук Вичо примижа, изкашля се, прочисти гърло, огледа ни подвежди, па продължи:
– Заговорил Станю на образа си в огледалото: "Ех братче, ама па голяма работа си. Каквото наумиш, изпълняваш. За триесет и намколко си години сума пара профука. И сега край, край и край! Бива ли обаче таз победа над алкохоля да се не отпразнува?!" Тъй говорил на образа си в огледалото. Споменал думичката "отпразнува", дълбоко се замислил. Да-а! Какво се прави на празник? Пие се. И трагичният Хамлетов въпрос "Да бъде ли, или напротив, никакво пиене?" надвиснал над Станю със страшна сила.
– Случайно да знаете кой е Хамлет? – между другото поинтересува се Вичо.
– Майната ти! – възропта Станчо, – само ти можеш да четеш книжки! Хамлет е герой на писателя Дончо Цончев, принц Датски от Троян, прав ли съм?
– Прав си, прав си! – успокоява го тате и подканя да се не разсейват, а на Вичо знак дава, мърда вежди в посока към Станчо, демек: "Остави го тоз завалия, всички не са начетени като нас двамата с теб".
Станчо долавя нещо нередно в Тотювото кривене, привежда се като коч, кога кочът се кани челно да атакува врага.
– В кръчмата ли се затирил? – полюбопитства леля ми Гица.
– Е ми, че къде другаде! Отърчал Станю като ловно гонче с навирен куйрук, на един солук** взел пътя. Още влязъл-невлязъл, от вратата реве: "Ахмаци-и-й, приятели мои верни! Черпя днес за победата над алкохоля". И шестима апапи дружно, за час и нещо се насвяткали до козирката.
Оставих ги скучно да бъбрят. След малко чувам, разгорещени се запрепираха какво е това "любов", и да не изпусна нещо интересно, се връщам. Станчо слуша, подложил длан зад ухо. Чу Гицините обяснения за любовта и важно-важно клати показалец:
– Нет, падружка мая! Масква не верит на салзи.
Тотю допълва:
– Любов е чат-пат невястата с мерак да си онодиш, да й угаждаш, като не я дразниш, винаги се съгласяваш, купуваш й семки, бонбонки и пуканки, на разходка я извеждаш, баклава или кадаиф, или локум с бозичка я черпиш, парфумче от педесе стотинки ще й донесеш за Осми март и Нова година, обечки от сергия за балончета и пищялки. Ето това е красивата съвършена любов. Всичко друго е фалш. Скъпи дрънкулки не важат за жената, бако, за нея не е важно колко струва твоят дар, а дали искрено и от сърце й го даваш. Чистосърдечен ли си, демек. Не се ли правиш на кавалер от турски сериал.
Как уцелиха тази тема ми е мистерия. Вичо декламира какво рекъл някой си веднъж вече разведен Стойчо на своята двайсет и пет годинки по-млада възлюбена, която се чудела как да го ожени за себе си.
– Що са ми мен, пиле, дечинки! – отклонявал мечтата на своето момиче въпросният Стойчо. – Не ща аз джерамета***. Съберем ли се, душко, ще ме съблазняваш. Не ща да мислиш за друго освен за леглото. Ще ти купя алено герданче с мъниста и посребрен синджир на глезена, да ми дрънчи в ухото, кога те любя. Ти ще си гейша, аз – самурай. Ще се галим, пиле, мълчешком, да може мъжкарят у мене и самката у тебе да се чуят, инак думите, миличка, най-често пречат, пък мълчанието – никогиш.
– Женската уста как ще затвориш! – учуди се тате.
– С цалуфка! – отвърна уверен в опита си на стар коцкар простосърдечният Станчо.
– Пует ще да е бил тоз – рече Тотю. – Дано гейшата, като свикне на таквизи обноски, не пожелай и друг, по-заможен мъжкар да я гали. Е! Изпълнило ли му се желанието?
Кондукторът се умисли, та Станчо продължи да се самонавива:
– При жената, бако, средно няма: или е кучка, или домашен полицай.
– Нищо не знае той – ядоса му се леля ми Гица. – Туй сегашните мъже не са мъже, а баби. Изпедерастил се е хептен мъжкият ви свят. Усукват се, а ги страх да си поискат.
– Това не им пречи да плещят глупости за любовта – обади се мама от кухничката.
– Иде ми на ум Киро Пиперков – каза Вичо и млъкна. Нещо пак като да премисляше.
– Разправяй, разправяй де-е-е! – окуражават го.
– Така-а! – захвана кондукторът железничар. – Пиперката беше асъл мъж. Ходеше с три, сайдисваше ги и тричките. Едната му готви, другата го пере и глади, третата му е за дружинка, кога се скита по гори и планини или клечи край Марица за риба. Бонка – кротичка като кравичка, Цанка – пухено котенце, Керанка – вълчица съща. Заченаха и трите в едно късо време, кажи-речи, отведнъж. Беше през 1957 година, кога придойде водата и Марица преля и наводни половин Пловдив. Окотиха се тия и трите по едно и също време, две седмици след Йордановден, и все мъжкарлаци, три броя.
– И какво? – тръгна към вратата Гица.
– Припозна си той синовете, ама после излезе, че семето му нефелно било, спомен от КаЦеЦемето и от високата заплата. Добри пари вадеше от КЦМ (Комбинат за цветни метали) и всяка от тричките си го набелязала за съпруг. Ех, това е то женската любов!
– Ами коя обичал най-много? – пак се обади мама. – Коя все пак взе за жена?
– Вълчицата. И тя му изяде парите, па сетне го паряса и отиде при друг.
Минаха към приватизацията на село. И то бе "Слово на седесаря пес-помияр", както обяви Станчо, който себе си възприемаше за помияр от славното фалшиво СеДеСе.
– Рачо бил терминатор на "сините" – подхвана Станчо, па с преправен глас изпълни Монолог на простака кюнлия, дето се изживявал като борец за демокрация в родното си село Драгойново: "Дошел сум я туче да леквидировам. Викат ма Леквидатурата. В кумисията сме четирма, ама на онез нефелни гражданя ни им ясну пулуженийту, та я сум се зафатил сам с гулямтъ рабутъ. Державътъ, туй съм яз! Яз сум демокрацията и за вазе яз сум и царот, и пъдарот. Мен шти слушъти, ей. Времито е наше, на СеДеСе".
– Еййй, тоя бетер Иван Костов и Васко Кръпката, бе! – възкликна Вичо.
– И къде се случва това? – вмъква се в кухничката премръзналата Гица. Носи кофа картофи от избата.
– Къде-къде! – отвърна Станчо. – Навсякъде из нашта земя убава.
Задуха вятър. Толкова яростен беше, че проникваше през стените. Усещам ледения му дъх, а кюмбето сред кухнята бумти като локомотив при всеки порив на фъртуната.
– Знаеш ли "карък" какво е? – обърна се Вичо към тате.
– Каръкът е лехичка, част от бахчата – намеси се Станчо.
– Ей, комшията ми зад оградата отсреща Димо Сърбина. Целия ден миналата пролет като облак градоносен вървя след жена си да й пъка-пъка-пъка, докато тя му прекопа бахчата. И понеже му мълчеше, не му се връзва да му отговори нещо, взе да я кълне: "Тпу-у, че си проста! Как и една приказка не чух от тебе, мари. Тпу-у, колко си проста!" Това е то карък.
Помълчаха да чуят дали Вичо ще добави още нещо. И като не добави, заговориха за снощния турски сериал за Айше по телевизията. Ала Гица ги върна към старата тема:
– Карък е тоя, дето кожата му отесняла, а като няма на кого да си го изкара, от това най пати женицата му.
– Ба! – рече Станчо. – Чакай аз да ви кажа що е карък.
И начена историйка за бостанджия, който – кога сял тикви, никнели му корнишони и репички, като хвърлял семе за праз, бахчата му обрасвала в райграс както английска поляна на Нейно Величество госпожа Кралицата на Великобритания.
– Каръкът какво и да похване – обобщи Вичо, – все наопъки излиза. Не че човекът е лош, ами орисията му такваз, каръшка. Има тук един пишман философ-психолог, дето уж завършил някога в Ленинград висша партийна школа, пък сега се прави на Сократ и все светът му крив, все някой вода му подлива, пък завалията сам себе си наказва, че от таквоз наказание няма ни къде да избягаш, ни де да се скриеш. Ходи по земята и реве, нощем кървави жалби пише, хленчи, проси, на висок глас се вайка, мрази всеки, кой гръб му обърне, търси поне капчица внимание, и все той правият, моля ви се, все той безгрешен, акъл дава, пълен е с идеи, инак по Татово време доноси пишеше. Кога им дошла делегация от Съветския съюз на гости в тукашния университет, примъкнал се покрай съветските си таварищи и ей тъй ги подскокоросвал: "Нашите партийци тук хептен са се разпищолили, я да им набиете чемберите, сърмите да им свиете, че само за демокрация и човешки права напоследък взеха да плещят, на западната диверсия проводници се явяват". И се разчува желанието му из местния университет, та вземат да го гледат нашите местни партийци на терсене, докато един твърде слънчев ден за Българската ни демокрация му били шута в гъза. Съдба! Като му е карък характерът, кой ще го трае! Днес обикаля по кръстовищата на града, кълне се, че е антикомунист праведен и честен, демократ, съвестен и борец за демокрация, ама па директорите на местните училища трева да не би да пасат? Отбягват го като нечестивец и Антихрист, спасяват се в местния Инспекторат по образование, да се отърват от проклятията му. Като зърнат да се задава по алеята в училищния двор към кабинета им, крият се зад девет врати заключени, треперят горките от тази Божа напаст. Че с лудия може да се разбереш, ала с помияр не става. Скандалите са му стихия, той от скандалите живее.
– Все едно нерез с големи топки, ташаците си ги окачил на ушите, та му и работа не вършат, че са му за парлама, уж за работа му служат! – отсече Тотю делово.
– Истина е! Туй българите сме си каръшко семе! – впи Гица искрящи очи във Вичо.
– Естествено – съгласи се кондукторът. – Седем**** милиона карък екстра качество. Ей, ама страшни сме! – възхити се. – Кой се е хванал ортак с нас, бял ден не е видял. Всичко сме окепазили и оплескали, всичко сме провалили и загробили. Пожелал ни за ортаци немецът, и естествено изгубил войната. Лепихме се като дъвка за Руския мечок, сгромоляса му се империята. Днес сме дупе и гащи с хамериканеца – ихтибар му правим, каквото си поиска, ний дваж повече се стараем, метани до земята мятаме. Радват ни се янките, че не знаят с кого си имат работа. Гледай как ще им натрият носа ония с чалмите, как ще им смачкат каските, ще ги натирят през Атлантическия океан, та отвъд. И пак заради нашето калпаво, хептен каръшко племе на подлизурки.
– Оня космонавт, нашичкия, помните ли? – рече Гица. – Руската ракета хилядо пъти уцели Луната, и всичкото си й беше бир таман. Качи се обаче наш човек на борда й, и ракетата взе, че се размина с космическата им станция. И харно поне, че не се гякна в Луната, не се взриви. Читав ни го върнаха, та да го обявим тук за герой на Космоса.
– Аз пък му се чудя на господин Божков що от баш-министър се заби диско-джокер – изпъшка Станчо. – Нерде шеф на яката далавера, нерде Ди-джей Ал Бож! Светът се е побъркал, мила. Ти го имаш за цвете, а то троскот. Де поникне, всичко задушава.
– Анджак! – отсече Вичо, и компанията кротко сведе очи. Красиво май им прозвуча.
– Велики работи са то – реши Станчо. – Знаеш ли, драгий ми Вичо, роден си само за политоглот (искаше да каже: "политолог"), ама Бог те турил първом бъчвар, па сетне кондуктор. Ба! Бъчва да измайсториш си е бая трудно, по-трудно отколкото держава да управляваш. Като гледам нашичкия министер-прецедател. Ми той не бъчва, ами и каче за зелева трушия не може сглоби, гъза да си съдере! То и баба знай да помахва с розова кърпичка от самолета, лакърдии да дипли пред засукани моми с микрофон.
– Акъл искат тез ваджии – замижава похваленият.
– Мир и любов нам, Господи Боже наш български! – благослови Тотю. – Че Господ е българин, нали си знаем от памтивека! Коментатор един го каза. Защото Бог е любов.
– Да, бе – кимна леля, – любов. Страстната любов на големците към себе си.
– Сещам се и една за любов – подхвана Вичо. – Излезли бяхме на хайка за вълци. А вълци йок. Газим ний в угарта като щурави – хем гладни, хем ядни, и виждаме навръх тракийска могила кацнал стар москвич с вдигнати капаци. Брях, що дири там москвич, мамицата му? Наближаваме, значи. Па изскача един пенджуек***** по бели гащи, маха с ръчички, че и крещи: "Ай бегай оттук, да не вадя пищоля!" Тъй ли? Споглеждаме се ний: "Как е, приятельо?" А пък той: "Не съм ви приятел, не съм ви никакъв, тук съм с мойта вярна съпруга на оглед дошел". "Че ний отде да знаем, че не е някоя от нашите верни невести! – казвам. – Туй нещо на мига трябва да се провери"... И под дулото на дванайсет ловни чифтета, заредени със съчми бренеке от шестнайсти калибър, де ще ходи! Извършихме оглед. И там – примижа Вичо, че и примлясна: – маце с ей-толкави цици, мамка му, голо-голеничко. Ний – аполоновци, херкулесовци цели, гоним Михаля по трънаците, а тоз тарикат побарал агнешкото, па го и качил на баир да го люби. И ни лъже, на всичкото отгоре. Как да му простиш на такъв шебек!
Баща ми, хлебарят Тотю, разбърка жарта в кюмбето, зарови няколко шепи картофи и се върна край масата. Вичо нова захваща.
– По време на абсолютната халяба професор Неделчо Беронов запалих се да опиша цялата политическа бутафория, цялата ни българска отврат. Събирам документация, факти, отмятам в тефтер само и единствено далаверите, дето ни ги показват вечер по телевизора. Купих шест папки, надписах ги с имена на политици, залягам една събота сабахлен и до неделя по икиндия описах далаверите на тоя и оня шеф на державата.
– Ъх! – изпъшка Станчо. – Току-виж, земеш и нас да ни изтипосаш в някой вестник!
– Помниш ли го оня депутатин, хаирсъзина от Силистренско*****, как й се зъбеше на оназ двайсетгодишна мома от полицията?! Щяла да му прави кълбета назад и напред на кюнлията, че му вдигнали с паяк мерцедеса от столичната полиция – рече Тотю.
– Ще пратим и ний опровержение, ще напишем: Жалки комунистически инсинуации, и ще си очистим образа пред Българския народ – вживя се и баща ми Хлебарят.
Вичо изчака да се изприкажат, па подкара нататък:
– Та грабвам ги аз тези шест папчици отчет и тин-тин-тин, та при първия зам.-главен редактор на нашия вестник "Нова Марица" Гошо Петров, с когото заедно сме служили трудоваци, фусти сме гонили по сливенските ветровити сокаци. Трупвам му аз, значи, на бюрото тези гневни шест папчици и сяда той да ги чете. Гледам – душно му е, чеше се от съклет, току ме мери изпод вежди. "Ей – казва ми по някое време, – като гледам, всички си ги напъхал в кюпа. Няма ли за теб една политическа сила, на която вяра да имаш?" Рапортувам му като войник новобранка на ефрейтора: "В България всичкото ни е фалш, фалш и фалш". Пък той: "Ти всъщност за кого си?" И аз, като фазан****** с прясна пиявичка (нашивка): "Как за кого, бе, Гьорги Петров! За народа съм аз".
– Тъй ли му рече? – пресегна се тате към шишето с гроздовата. – Или си измисляш? Кажи, че лъжеш бре, маскара!
Станчо се впери в кандидата за честен вестникар, по челото се плесна, завайка се:
– Ух, мамка му! Дали да не изпедепцам и аз нашия деребей Ставри Богомолката, дет от двайстри годинки душичката ми яде?!
– Каза му: "За народа съм", а той какво ти рече? – намеси се мама. Видът й говори: Дрънкай ги тези на старата ми капа!
– Рече ми: "Виж сега, наборе драги мой, я занеси го другаде нейде тойзи пасквил, че пусна ли го това чудо за печат, по-харно да стана от туй топло местенце, па наедно да си тръгнем, хем да те изпроводя, хем и повече да се не връщам в този честен вестник обратно". Ей това ми каза чешитът му с чешит, честен кръст! – Прекръсти се с лявата ръка, па и наопъки.
И леля ми Гица, сестрата на Тотю Хлебаря, изфуча:
– Католик ниеден! – Напоследък, кой знае защо, Гица взе да ненавижда католиците, канеше се по православната вяра да се замонаши в женския манастир над Белащица, село на двайсетина километра от Пловдив.
– Излиза, Партията-столетница много внимателно подбира кои да са ни любимци – започна Станчо. – Хваща за козината такъв един изпосталял помияр и го туря връз трибуната да лае, вицове да ни разправя, да се глуми с всичко свято, за нас уж да се застъпя. Ако сте забелязали, тез любимци все на една струна дрънкат. Дали ще да е за Вазовото "Аз съм българче", дали за атомната в Козлодуй или нахъсаната срещу нас Македония, тяхната е една: Само друг да преценява вместо нас. Тези говорители от последна инстанция, тез самозванци глашатаи, говорещи все от името на Господа Бога, не ви ли плашат? Ами че България е пълна с шмекери, поучения и напътствия.
– Да вярваш в лафовете на такъв един любимец е все едно да вярваш в чудесата на Светия кръст – рече Вичо. И отвори начало на следваща историйка, която се развива в средище на вярата българска в свръхестествените сили над греховния ни свят.
Случило се на Кръстовден в Родопското село Горно Костурково.
– Прииждаха от всички краища на България – почна кондукторът. – Идеха набожни, ама и атеисти идваха на туй аязмо. За слава на Господа обърнат някое шише ракия, безбожни песни пеят за сочни бозки и бели балдъри. Сред тях бе и Данчо Телкийски, или Данчо Лютото, хем набожен, хем суен-буен, но вярата в Бога дип не дели мегдан с бабаитлъшки мурафети. Дръвце некакво си му предложили двама търговци, искат майка си и баща си. Викам: Да не си луд? А той: "Ще го взема, че евтино го дават, ами че туй е от Честния кръст, бе, на който Исус бил разпнат". Каква му е силата? – питам. "Ще видим" – вика. Е, видя каква му е силата. Гончето му глиган вдига от леговището му глиганско и глиганът първо да вземе да изтърбуши песа. Че като подгони онзи ми ти нерез наш Данчо. Що бяг, що препускане с търкаляне до долове и по върли баири, сипеи и къпинаци! И... Отивам – рече ми, – да им върна дръвцето". Сварил ги онез на същото място. Апапи, ей ви я стоката, не ви я ща, само уюни (дертове) ми отваря. А те: "Не си вярвал силно, съмнявал си се, тя затова не ти действа. Силно да й вярваш трябва". Мамка му и дръвце! Очукал им го по кратуните. Оправдал си прякора Данчо Злото, оладжак!
– Ех! – реши Станчо. – То всички сме будали. Вярно, и най-умният си е малко прозд, ама кога цял народ ни будалосват половин век с лъжи и простотии, държавата пиши я загробена.
Докато Вичо и Станчо се разправят за загробената България, картофите в оджака се опекли. Положиха ги в глинена тавичка и кухненцето замириса ароматно на българска селска къща. Гица разсипа купчинки сол и чубрица на няколко места върху масата.
– Не ставаш за вестникар – рече кривокракият Станчо.
– В редакцията на нашата "Нова Марица" и Иисус да влезе, не би го признали, че е Христос, Син божи. Толкова са затънали вестникарите в лъжовния си калпав занаят.
– Напомня ми историйката с твоя набор от казармата в Сливен за Митю Манахилов – поде тате. – Разположил се наш Митю в кафене "Монблан" насрещу Джумаята, сред нашата Главна. Начоколили го бивши даскали и пресни пенции, пишман-шахматисти от Клуб на пенционерина, омайва ги Митю, обяснява им световната борсова система, пазарите и Европейския валутен фонд. Устата му наедро мели, че и курса на валутата пресмята: десет милярда долара колко кяр ще му снесат, да ги има налице. Да речеш, банките са му в джоба, името му не е Митю Манахилов Гладното, ами Джордж Сорос или Левон Хампарцумян му е името. Пари си няма милият биричката да си плати, цял ден с михалковска се плакне и чака някой да го почерпи малка ментичка поне, а ако го чуеш какви ги дипли, ще си речеш: Рокфелер пред тоз супер-нашенец ряпа да руча!
– Вичо, бре! Що стана с онуй голичкото с циците на баира? – обади се леля. – Нещо нередно ли й сторихте?
– Ба! – ухили се кондукторът. – Отпраши оня с белите гащи и я произведохме шеф на ловната ни дружинка. Поединично лично всеки месец й се отчитаме. И да ти кажа, Гичке, оттогаз голям лов пада, на кадем излезе цялата работа. Къра сме го овършали открай-докрай, пък и на печения ловец по-често му излазя късметят. Не вярваш ли?
– Лъжец! – рече Гица и в очите й лумна пак онзи неин дяволски пламък. – Като стар депутатин и ти лъжеш, лъжеш, лъжеш и въобще, тук бетер депутати, само се лъжете.
Сега пък Станчо заразправя как мутрите връхлетели някой си дядо Ристю, който си имал собствен казан и варял ракията в село Брани поле. Поил ги с екстракт "Народен отмъстител" (негово изобретение) цяла вечер, че му поискали осемдесет процента от кяра. И да скрепят договора, значи, той ги поил. На другия ден ей ги същите тарикати, идат ръка да му цалуват, че само той, Ристю Лалугера от Брани поле, знаел илача за диарията "Народен отмъстител”. Бе, те нашите, българските идиотщини край нямат!
Тази неделя по Българската национална телевизия като никога не звучи Азис, не ни показват как любимият Ути Бъчваров първо дере агънце багънце, как го разфасова и как накрая с никелиран черпак разбърква агнешките мръвки в двесталитровия казан, в празничната програма са както винаги Николета Лозанова, Митю Пищова, лорд Бул. Уведомиха ни коя родна чалга-певачка пак забременяла и смята за енти път малко да се омъжва, докато по друг тв-канал излъчват in live концерт на Националната опера.
Измежду певците най-гласовит е тенорът Румен Дойков, и Вичо рече, че си пада по оперното пеене, особено когато по сцената се прескачат като сърнички, въртят се или просто си се размотават оскъдно пременени моми-танцьорки: "То си няма смисъл да се навеждаш и да заничаш, като дразниш жена си; карантиите им са хептен на ачик" е коментара му на новоизлюпен ценител на оперното, най-вече на балетното изкуство. Останалите мъже, вместо да се насладят на балетното изкуство, измъчваха се дали е с перука певецът или това си му е оригиналната грива. Захвана се луд спор: Ако мъж си къносва косата, лява резба ли е, дали женското не надделява у него и не го ли кара да върти задник като дърта гювендия, дали вапцаните мъжки коси и вежди са си най-нормално явление на новите духовни ценности както боядисания мустак, лакираните нокти и епилираните нозе на мъжете.
Сред певиците и певците издува жили и един, който повече мяза на селски бакалин, нежели на жив оперен певец – някой си Петко Петков, звезда на Българската естрада, по която щуреят младите българчета, любители на чалгата.
– Я го па я, тоя с това постно име – възмути се ценителят Станчо. – Поне да му турят една по-така европейска фамилия, че то гаче чувам Гъдю Мъдюв, Събю Събев, Тодю Тодюв, Мако Даков, Пеко Таков, Филип Боков, Доко Доков, Найо Тицин, Цоцо Цоцов, Генко Т. Пункин, Янчо Гъзибаров, Свинаров, Говедаров, Божанков, Копанаров, Къци Къцев, Гиню Ганев, Ганю Сомов. Да го кръстят Лев Балкански, Курназ Сербезлийски. Кепазим се с тези просташки имена. Как ще ни признай Европата, като сме се целите въвонели на лук, чесън, праз, шкембе-чорба и овча карантия?
– Бива си го и тоз! – изпуфтя тате, ала след миг гръмко се надсмя над певеца. Като не уцели началния тон от арията в "Наздравицата" на италианеца Верди, наш Петко изхъхри тревожно като спукана войнишка флигорна при зов за атака на нож, и ето че Хлебарят Тотю не пропусна ехидно да отбележи: – Пуснали и куцото муле на кушия с атовете!
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)