ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1054.)
...Откъм потъналото в дълбокия мрак пристанище се издигнаха първите празнични фойерверки. Народът ги приветства с възторжени викове... Котар, Тару, и всички те, както и онази, която Рийо беше обичал и загубил – всички, мъртви или виновни, бяха забравени. Старият астматик имаше право – хората си оставаха същите. Но в това се криеше тяхната сила и тяхната невинност; и сега на това място, превъзмогнал цялата си болка, Рийо почувства, че се присъединява към тях. Сред засилващите се викове, чийто ек се повтаряше многократно, докато стигне до терасата, и сред разноцветните светлини, увиснали на все по-многобройни гроздове в небесната шир, Рийо реши да напише настоящия разказ, за да не бъде от онези, които мълчат, а да свидетелствува в полза на загиналите от чумата, да остави поне един спомен за несправедливостта и насилието, извършено над тях, и най-сетне, за да каже онова, което човек научава при бедствие, а то е: че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение.
Но той все пак добре знае, че този разказ не може да бъде летопис на окончателната победа. Той свидетелствува не за друго, а за онова, което сам трябваше да извърши и което без съмнение бяха длъжни да извършат против насилието и срещу неговото неизтощимо оръжие въпреки личните си терзания всички, които – като не можеха да бъдат светци и не желаеха да приемат бедствията, се помъчиха да бъдат лечители. И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, доктор Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено... Защото той знаеше нещо, което опиянената от радостта тълпа не знаеше и което беше описано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва... Той може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, в мазетата и куфарите, в носните кърпи и сред непотребни хартии, и че може да дойде ден, когато – за нещастие, а може би за поука на човечеството, чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град. – Албер Камю (1913-1960), краят на романа "Чумата", 1947 г.*
15 avg. 2001 (продължение II)
ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ. ЧУМАТА
Цената, пазарната стойност на някои персони се чете върху смръщените им вежди, изпъчената гръд, вирнатия нос. Това е цената, която искат; тъй че можеш да ги купиш и продадеш, и не винаги на загуба. Цената на демокрацията се плаща от обикновения спазващ законите гражданин, не и от политическите тарикати от всякакъв род, които са вечните галеници на медийното пространство.
Комунизмът е преди всичко насилие над интелекта. Ала защо ли понятието "учител" звучи днес дотолкова иронично и печално в чалгарска България на гръмко заявените европейски духовни ценности? Съвест се не купува с богатство, слава или служебно положение. С нищо се не купува и от никого не се страхува онзи, който по призвание е учител. Нека вдигнем очи да се огледаме какви ги върши лицемерът, страхливецът, фукльото, парвенюто между самозвани лъжедаскали на нацията? От тези гарги вони на злост и интриги, и грубиянщина, на лицемерие, гавра, страх.
Врагове са ни не онези, с които не сме на едно мнение; врагове са ни инертността и войнстващата посредственост, лееща се на мощни талази от телевизионния екран на националните ни телевизии, от първите страници на печатните издания у нас. "Мина времето на динозаврите"... За този стих от химна на училището, където работя, някои колеги изгубиха съня си. Цвета Иванова (1946), зам. директор на училището ни, дори ме попита: "Жоро, аз динозавър ли съм?" Казах й: "Не, скъпа. Ти си само едно малко динозавърче". Май го прие за комплимент. Правиха-струваха, па създадоха комисия, дваж на педагогически съвет ми се гневиха и тъй си остана беззъбият вариант на училищния ни химн, нищо, че съм му авторът, отлично знам, че имам т.нар. авторско право над текста... На каква цена си плащаме спокойствието, когато фарисеите са се настанили не само в храма, но и заемат предните места около амвона на Българската православна черква, парламента, Училището!
Бележка, отпечатана в местния пловдивски всекидневник "Глас" през януари 1993 г. под надслов "Цената", подигна такова яростно неодобрение сред част от колегите ми в училище! Час и половина слушам гневните реплики на – десетима бяха, помня ги до един, – които се причислиха към обидените. Десетимата настояваха публично да им се извиня чрез същия вестник; задвижиха отговорни фактори в местната пловдивска общинска управа. Не бях споменал ни едно име, но се разпознали; оттам ме връхлетя това гръмогласно горещене. Заболя ме не от тях, а затова че останалите деветдесет колеги в учителската стая кротко попиваха скандала. След учителския съвет трима на излизане в тъмното крадешком приближиха да ми стиснат ръка; през следвашите дни мнозинството ме избягва като прокажен; сетне... простиха май – размахват показалец, усмихват ми се с печални очи: "А-ах, знаем си те ний. Шило в торба си ни ти". Демек, простили, разминало ми се.
По повод книгата на Василен Ведров (артистичен псевдоним на бившия изтормозен счетоводител Петър Петров) "В бездната на безверието"... Тази късичка рецензия от трийсетина реда се появи във вестник "Пловдивски неделник". По-късно любимият поет на пловдивската интелигенция Тодор Чонов от Рогош, доскорошен изпълняваащ длъжността кмет на Стария Пловдив, среща престарелия Петров: "Брей, ама ти го-о-оляма книга си написал! Чета по вестниците..." Ето я впрочем въпросната рецензия.
Любимият поет на пловдивската интелигенция Тодор Чонов (1945)
Пристрастие в най-човешкия смисъл на думата към участта на българина, уважение към етичните норми откривам в тази книга. От нейната искрена, почти наивна поради приповдигнатия й тон проза иде полъхът на моя любим Пловдив като родно място на характери – от една страна, смачкани в скучното свое провинциално битие, от друга – извисени до онова качество, което тук наричаме общоевропейско модерно съзнание. Защото сме народ, който жестоко е лъган в своята доверчивост! Как ви се вижда този самопоканил се настойчив кореспондент на разни вестници и вестничета?
Откривам строгата взискателност при възпитание на поколението млади нашенчета, излъчването на достолепие и самоуважение от чистия Български дом, респекта пред бащата, очарованието на нежния майчин силует. За мен тази книга връща моралните стойности на мястото им, излъчва уважение към семейството, като доста важна част от обществената среда у нас за изграждане на характер. Любопитно е да се съпостави героят на Василен Ведров с "хероите на нашето време"... Ехидничещият. Непукистът. Симпатягата-шмекер. Безцеремонният грубиян. Злостният шегаджия, потупващ те по гърба тъй, че да си глътнеш езика. Зализаната естрадна глезла. Или Неврастеничният фукльо. Проспериращият подлец. Изкачващият се в кариерата си червей. Лакомото животно от бизнес-далаверата... И деликатният, но твърд глас в стила на най-доброто от европейската и от световната публицистика.
Лично не бих се заел с разгръщане на стари сметки, но не мога да отрека: униженият българин е в правото си да изправи нашето "минало незабравимо" пред съдилището на собствената си съвест. В този смисъл книгата има драматичен сюжет. Онзи, който я прочете – пък тя се чете на един дъх! – едва ли ще съжалява за развредените стари рани. Демокрация или комунизъм, общественото съзнание у нас се определя от тези негръмогласни, но сурови завръщания към преживяно и изстрадано. Все пак властта преди 9.ІХ.1944 г., сочи авторът, колкото и корумпирана, колкото и жестока, алчна да е била, мнозинството обикновени хора тогава живееха почтено, спазваха традициите и честността у българина... Бедите на България произтичат преди всичко от системно развращаваното обществено съзнание. Липсата на уважение към Българската нация в политическите и стопанските катаклизми направи обикновения българин податлив на манипулации от най-посредствени политически чучела. Ето защо, настоявам: тази книга е нужна и си струва да се чете и препрочита, и особено от по-младите читатели. Защото цената, която плащаме ние, обикновените граждани на България, не може да се изрази единствено с финикийски знаци. Защото все някой трябва да ни припомня от време на време какво представлява Чумата на днешния свят.
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 14 sep. 2022
Илюстрации:
Документи за войнстващо невежество и алчност в Пловдив***:
1. Гола сеч на 40 декара стогодишна гора около Гребния канал.
2. Палеж на сгради сред архитектурния бисер Тютюневия град.
–––
*
Албер Камю (1913-1960)
** Годината, когато съм роден
от любовта между студентка в педагогическия институт на Пловдив и калфа в
частна мебелна работилница, завърнал се едва преди година от окопите край Драва с орден за храброст, един от малцината оцелели в кървавите сражения с нацистките
пълчища през март-април 1945 г. – редник от лекокартечна велосипедна "рота за запушване на пробиви по фронта", състояща се от 60 българи, които в
метална каска турили сгънати листчета хартия кой да умре и кой да остане жив.
Един сред тях, комуто се пада листче с кръст, се примолил: "Вие сте още
млади, няма за кого да се грижите, а аз имам пет дечица и жена у дома..." И отговорът: "Такъв ти бил късметът". Същата нощ в завързало се сражение с прехвърлили се през река Драва войски на вермахта всички наши, пратени на предната линия, загинали, но защитавайки
отсамния бряг, отстояли позициите на Трети украински фронт в този участък на Втората световна война.
*** Сградата на пловдивското кметство, бившето областно полицейско управление. Най-горе преди Девети септември 1944 г. на вишката била монтирана картечница и часовой дежурял денонощно, а в подземията били килиите за изтезание. Днес там е архивът на пловдивската общинска управа. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)