петък, 8 септември 2017 г.

Публицистика – БОЖЕ, ПОМОГНИ ДА ОБИКНА ГЛУПАКА, КОЙТО МЕ МРАЗИ!

     Цитат:

    …край всеки голям град има поне едно такова селце или квартал, където се заселва елитът на местната власт и местния бизнес.*

    Реплика:

    Дребната ти душица не може се радва на чуждите успехи, драги, това личи с поглед отстрани. И упорито продължаваш да пишеш, бълваш количество, само количество, като социалистическо цехче, бълващо прах за газирани напитки "Ехо".

БОЖЕ, ПОМОГНИ ДА ОБИКНА ГЛУПАКА, КОЙТО МЕ МРАЗИ!

    Бележка от 7 октомври 2013 г.:

    В онзи момент реших, че такива думи може да изстреля само ограничен тъпак; за огромна изненада, оказа се: човекът е читав: на два пъти дружелюбно ми даде съвет за неща, които не ми бяха ясни. И тогава реших, че – както се случва и с мен понякога, човекът е бил в лошо настроение в онзи далечен ден и час, когато си писал репликата не точно срещу мен, а може би срещу личната си несрета и моментна злост. 

ПАРАДОКСЪТ НА ДНЕШНОТО ВРЕМЕ

Боб Муурхед

    Парадоксът на нашето време – имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, ала имаме по-малко, купуваме повече, ала се радваме на по-малко. Имаме си по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но доста по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но и по-малко здраве.

    Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде изморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко.

    Увеличихме притежанията си, а намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.

    Знаем как да преживяваме, ала не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, а не добавихме живот към годините. Ходихме на Луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия си съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим далеч по-големи неща, но не и по-добри неща.

    Пречистихме въздуха, който дишаме, но не и душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем много повече, но научаваме по-малко. Планираме повече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим компютри, складиращи повече информация, като бълват повече копия откогато и да било, но общуваме все по-малко.

    Това е време на бързото хранене и лошото храносмилане, на яките мъже и дребните душици, на лесните печалби, но и на трудните връзки. Време на по-големите ни семейни приходи, но и на повече разводи, на по-красивите къщи, но и на разбитите домове. Време на кратки пътувания, еднократни памперси и на еднократния морал, на връзките за една нощ и на наднорменото тегло, и на хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, когато имаме много на витрината, но малко в склада си. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но ви позволява и да го споделите или просто да натиснете "изтриване".

    Запомнете, отделете повече време на онези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Кажете блага дума на човека, който ви гледа отдолу-нагоре с възхищение – защото това малко същество скоро ще порасне и вече няма да е край вас. Горещо прегърнете малкия човек до себе си, защото жестът ви е единственото ви съкровище, което можете да дадете от сърце и не струва и цент. .

    Запомнете и казвайте "обичам те" на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърце. Дръжте се за ръце и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да обичате, намерете време да си говорите и време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

    Защото животът ни не се измерва с броя на вдишванията, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.
**

* * * 

    Какво да добавя към човека, който от всичко добро наоколо предпочита омразата? Не зная. Наистина не зная. 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 2 dec. 2013 – edited 9 sep. 2017

___
* Пасажът, разгневил човека, е от ръкописа „Историйките на ученика Ламски”, дето Тотю – един от литературните ми герои, говори пред компания бедняци:

     – Ти, Вичо, бил ли си в Марково, дето му викат вече Милионерово? – рече тате. – Виждал ли си ти замъците триетажни, зъбчати, с онез бетонни бункери и огради триметрови, с позлатени амурчета по кулите за снайперисти и бодигардовете с автомат калашников пред железните порти ти виждал ли си? Иди да ги видиш, ако не си.

    – Седем милиона живеем живот втора употреба, що някакви си двайсет хиляди заможни хора и техните любовници, арабски жребци и песове да не са честити! – рече мама.

    ** Това слово е произнесено в далечната 1995 г. от човек, за когото нищо не знам, освен че по онова време бил свещенослужител в една от църквите на САЩ. “Парадоксът на нашето време” – вечното есе на Боб Муурхед, който до пенсионирането си е пастор в Сиатълската Overlake Christian Church. Според по-запознати обаче, автор на текста е известният в САЩ устат комик от 70-те и 80-те години на XX век Джордж Гарлин след смъртта на съпругата му.

    Ако питат мен, автор е пасторът. Защо ли! Защото ми писна от чудовищно разкривени гримаси на родни трагикомични персони: шоумени, политолози, антрополози, политици, и особено някогашни университетски доносници, като тягостен тип, който осмърдява в безумни съдебни баталии моя роден Пловдив с хленчове, тупане по гърди колко праведен демократ е, какъв новатор в образователната система, защитник на човешките права и на неговите си въображаеми европейски духовни ценности.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...