понеделник, 25 януари 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (449.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (449.)

 И аз, щом отдалече те съгледам, /в уплаха бледна, изведнъж изтръпвам./ Сърцето трепва ми в гърдите,/ гласът ми става сух и сякаш спира. Сафо

  30.03.2007. БОГ ДА МЕ УБИЕ, ГРЪМ МЕ УДАРИ! 

  – Кога се прибра?

  – Преди половин час, няма и толкоз.

  – Браво на теб! Помислих, че ще отсъстваш и по Великден. Е, и веднага на компютъра си се залепил, както виждам!

  – Нали бях казал? Ами какво да правя в Добруджа, взе да ми домъчнява за тукашната мълчаливо четяща и – струва ми се, бая намусена, компания в интернет.

  – А аз тази вечер ще си боядисвам яйчица.

  – Случи се нещо, което ме замая. Значи, правилно съм те прекръстил от Котанче в Пиле... Е, не ми са много розови първите впечатления. Но нищо- нищичко не съм чел, освен отзива на някаква възвишена недоволна дама за твоето разтърсващо стихотворение
*.

  – Казвай бързо: какво те замая?

  – Момиче. Като че не ме познаваш. Честно признавам, че е много хубаво да видиш жена, която така... с очите само може да ти се усмихва.

  – ?!

  – Едно от моите безутешни влюбвания от разстояние. Но ми се ще точно като влюбен шестокласник да разказвам, да разказвам, а защо баш на теб, не знам, за тази... някаква сервитьорка в някакво си крайпътно заведение. Но това си е химия. И не се преструвам, честно признавам, много хубаво е да видиш жена, която така... умее с очи само да ти се усмихва.

  – Айде беж да й посветиш едно стихче!

  – Нейде в облаците стават тези заварки между ангелите ни, които пърхат с огромните си снежни криле. Най-вероятно никога повече да не я видя. Те моите авантюри са все от този род, все безславно приключват. Но е много приятно усещане.

  – Да напишеш стих, разказ, нещо си! Да не ти отидат впечатленията зян.

  – Имам доста истории за разправяне, ама тази е най-най-важната за мен, и то точно в тези мрачни дни. Като имаш предвид и че не съм я докосвал.

  – Именно, защото не си я докосвал... Хубавицата ли?!

  – Историята, имах предвид.

  – Дадох й визитката, където е и името ми. И като минахме днес сутринта край онова място, тя ми казва, че се била ровила в Интернет, но не успяла да открие темите, по които пиша.

  – Госпожица хубавелката не е погледнала на втора и трета страница, та ти не си писал от дни. Ясно! Затова не е намерила нищичко! И все пак как тъй не успяла?!

  – Стигнала до общата част на форума. Та й рекох да порови из Интернет. С такива едни, особени... весели очи. И застанала зад гърба ми като сянка, без дори да я усетя, когато ни носеше яденето, казва: "Май ви изненадах!" Понеже още като влязох в това случайно крайпътно заведение и я мярнах, засрещнаха ни се погледите, преобърна ми се сърцето. Познавам се вече, от поне шест години не ми се беше случвало. И какво да говоря повече! – постарах се да не я поглеждам, че ставам... и аз не знам – в такъв момент срамежливост някаква хлапашка ме обзема, да не ми се надява човек.

  – Ето ти нещо, което ще публикуваш в темата "Крайпътен ресторант".

  – Ако щеш вярвай, ама тези четири нощи се приспивам с образа на това момиче. Леле-е-е, съвсем се бях отчаял, че вече не... Пък двете ми щерки срещу мен седят, не усетиха какво става. А разбрах, че тя добре усети... И надзъртам крадешком, ама не със зъркели вперени, а с крайчеца на окото.

  – Хитрец!

  – Тези четири дни вечерта се приспивах с веселите очи на това момиче. Хем дъщерите ми срещу мен седяха, и пак не усетиха какво става.

  – ?!

  – И днес, когато влязохме пак там да изпием по едно кафе с щерките, те някъде се запиляха, по тоалетни и прочие... и още като я мярнах – и ми се стори, или много ми се ще да е тъй, тя грейна и се скри зад колежката си; и после идва делова, застава до масата, пък аз: важен, все едно хич не ми пука за нея, ама си се топя като евтина църковна свещица. Леле-е-е, какво теле съм! Какъв загубеняк! Никога няма да се науча. "Много се радвам, че ви виждам пак" – това ми бяха думите. И побягнах – кажи-речи, като гузен. Да сме седели – да сме седели не повече от двайсет минути. И не съм бил досадник. И като тръгнаха моите две дъщери към колата, отивам при нея, подавам й ръка... Здрависваме се, значи, и казвам онези думи: "Много се радвам, че ви виждам пак".

  Ах, как ми се ще да обичам жена ей тъй, плътски, духовно и всякак... Да съм навит на всякакви щуротии заради нея или в нейна чест – както аз си знам, когато тези неща ми идат тъй, отвътре. Тази жена си има биография зад гърба, това разбирам. Но тези весели, пък уж мълчаливи нейни очи...! Това, че потръпнах вътрешно, точно аз, дето не ми пука и от най-цинични изпълнителки на разни роли... това най ме озадачава. Хлапакът у мен се развълнува, събуди се... Ще кажеш: Ето още един изкукуригал Дон Кихот. Пък аз все едно видях Жената на живота си, такава, каквато си я мечтая и не съм я срещнал досега. Знам, че нямам никакъв шанс, и в това може би е голямата тръпка. Когато всички врати са ти затворени, а усещаш – нещо у жената отсреща излъчва в диапазона на твоите честоти на биовълните.

  – Абсолютно! Разбирам те напълно. То и аз съм изкукуригала, така че...

  – От десетина години за пръв път си подавам носа извън манастира, че разбираш ли, отвътре съм си залостил всички врати и прозорци към тези плътски и чудесни любовни авантюри. Това са си мои зидове и стени!

  – Вярно ли? Ами аз се учудвам как не си превъртял, честно!

  – А ми се иска да извикам пред целия свят: "Ето, това е момичето, което обичам, и за него съм готов на всякакви щуротии".

  – Десет години не са като десет дни.

  – Добре де, нищо няма да се случи по-нататък. И какво от това?! Нали за мен тръпката да видя момиче, което да ме разтрепери вътрешно, хем във възможно най-неподходяща ситуация, която би ти дошла на ум именно за любов... Е, ми то си е цяло чудо!

  – Стига глупости! И не изглупявай. Хубаво е, докато си живеем с илюзия. Това е образът в съзнанието ни, нашата си илюзия, а пък че отсреща стои реалният образ – хем не толкова романтичен, с куп неща, които те дразнят у него... Виждаш някого, казваш си: Това е Моят човек, ала уви!

  – Уф, глупости са, знам! Обаче са много хубави тези илюзии. Знам! Да не мислиш, че не съм наясно реалността колко красиви илюзии е смляла и ги е превърнала в кал! Знам, разбира се. Идвам от такава тягостна история в рода на бившата ми съпруга със съответните там пищни кавги, заплахи за побоища, за убийство и каквото още гадно ще ти дойде на ум. И стоях като страничен наблюдател пред въртоп от страсти и злоба. Накрая спорещите идваха поединично да ми се изповядват като пред Арменския поп. И аз ги гледах и им се дивях, че са една кръв, от един род, би трябвало да търсят нещата, които ги привързват един към друг, ала от обиди и оплаквания не им остава ред да се обичат.

  – ?!

  – Чух поне дузина истории за Смъртта – как си отишъл този или онзи от мои някогашни добре познати възрастни хора от двете села край Балчик... Страхотии! Но как само живеят тези хора... в очакване да умрат поне с по-малко мъки. Два дена преди да пристигнем там, съседката им се обесила с въженцето, с което връзват магаренцето да не влиза в люцерната. Друга седнала в тенекиеното корито, с което си перат чергите на двора, сгънала прилежно нощницата до нея си, заляла се с туба бензин и драснала клечка кибрит. Разговорите на възрастните се въртят все около Смъртта, понеже младите българи тук вече ги няма, раждат само циганите, и двете допреди двайсетина години многолюдни села Гурково и Тригорци са опразнени от живот, който тук, по мои спомени, през 1971-1988 г. кипеше.

  Огромна японска скъпа и грозна кола със софийска регистрация видях край селската кръчма в Тригорци. За бабките ли, мислиш, са се наканили тузовете от София хиподрум да строят! По улиците като живи мъртъвци тътрузят нозе съсухрени бабички, нарядко – стар дядо или рояк циганета. Това е типичното днес Българско село в Добруджа, каквото и да показват по телевизията, каквито и локуми да разтягат така скъпите за изтънялата ни кесия народни избраници, бих ги нарекъл "народни изедници".

  – Ама като се приземиш след такава
** романтика, боли яко.

  – Кой мисли за краха на любовта, когато тази любов розовее като изгрев на хоризонта, пиле!

  – Аз! Любовта е нещо ефимерно. И си мисля, че е повече от жестоко да се самозалъгваме.

  – Човек съм, българин. Искам да имам обикновен живот, какъвто живот живяха родителите ми. Като се обърна назад, да знам, че до мен диша и се радва или скърби топлокръвно същество. Спирал съм се да се обвържа с млада жена. Сега научавам, че и щастлива любов при това обстоятелство може да има. Казвам го за илюстрация на моите си вътрешни забрани – че разликата в годините не бивало да е еди каква си и не повече от пет-десет години. От определена възраст нагоре жените, не знам защо, възприемам като нещо друго, нещо за респект и почит, но не точно жени. За всеки влак си имало пътници, обаче аз отдавна не пътувам с влакове. Нищо лично!

  – И аз така.

  – Влюбвай се, мила! Обичай, колкото сили имаш, че наоколо е духовна пустош и кал, а любовта единствено възвисява човека истински. Ни пари, ни възраст, ни власт, нито слава – нищо, нищичко не са те пред любовта. И ако то е наистина Любов, тя с нищо и никого не се съобразява, прелита като сърна над ровове, пълни с душевна помия, и пустинята преобразява в райска градина.

  – Сами си хвърляме прах в очите. Питала съм се понякога: струва ли си изобщо това влюбване?

  – На реторични въпроси не се отговаря.

  – Правилно!

  – Много ми се ще да се обзаложа с теб, че от това премеждие ще излезе нещо... не, не писана реч, а нещо реално... За живота си всъщност говоря. Това са ми интуитивни предусещания. Доста драми в торбичката спомени нося, та да не ги имам на ум, когато бръщолевя този род "глупости".

  – Кажи за моренцето де-е! Само някаква хубавица спомена в някакво си крайпътно заведение.

  – Ами започнах с най-важното за мен.

  – Кажи за морето, де! 

  – Морето го гледах като панорама от най-най-високото място на Балчик – от обширна тераса в нова къща на две нива, преизпълнена с дърворезби, тавански розетки, алуминиева дограма, локално парно и пр., там, където живее братовчедката Рени на двете ми щерки; живее там, значи, с мъжа си Камен и едно много сладко хлапенце, петгодишната... Леле-е, името й съм забравил. Имат котка, която храних с фъстъци и се казва Мерцедес; имат куче Боби и морско свинче. Обаче малката госпожица, според мен, е най-разкошното хлапенце в целия Балчик, вероятно и в цяла Добруджа. Тя ме запозна първо с неработещите светлини върху фасадата на Балчишката болница, която белееше на двеста метра под нозете ни, отвъд едно дере. После ме запозна и с любимото си зелено борче, кацнало върху ръба на тази пропаст, после – със стадо овце, което кротичко пасеше на половин километър пак там долу, в ниското, и с две стърчиопашки, които си имаха гнездо баш на ръба над пропастта, на двайсетина метра от тази открита за ветровете тераса.

  Децата, мила Сонче, си имат много по-интензивен духовен живот от нас, възрастните. Очовечават всичко, което докоснат: облак, кукли, парцалени палячовци, плюшено или гумено пате, разговарят с всякакви щъкащи или летящи животни, птици, растения и насекоми. Как да не се почувствам и аз малко момченце с такава прелестна госпожица! Ама на нея хич не й дреме колко съм голям, колко съм ловък и бърз, пъргав и силен, и каква заплата получавам, какво работя, каква кола карам и прочие. Всички тези толкова важни за възрастния тъп невежа подробности, за артистичното хлапенце нямаха никакво, ама абсолютно никакво значение... Когато я запитах защо котаракът й носи това странно име Мерцедес, леко отегчена, през рамо тя ми рече: "Ами понеже е котарак. Да беше котка, нямаше да бъде Мерцедес, щеше да си има женско име".

  Възрастните си въобразяваме, мила, че Мерцедес е лимузина за богати чичковци или грохнали заможни дядковци, име, дошло от любимата жена на първия собственик на фирмата за автомобили – някакъв си сух немец, влюбен в някаква латиноамериканска цицореста, зеленоока, сочна и проч. Мерцедес
***, или по-скоро в плен на спомена от присъствието й в живота и леглото му. Но за приветливата малка кокетка, с която побъбрихме това-онова за живота и всичко около живота, Мерцедес е име, достойно за бял и на антрацитно-черни петна своенравен млад, с вирната опашка котарак.

  – Да бе!

  – Влюбените, мила, стават естествени като децата, не знаеш ли?! В това са вероятно и уханието, и чарът на Любовта. 


Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 26 jan. 2021
___
* Чудесното с
тихотворение на Соня Пехльова:

Казваш ми: "Седнал съм на дъното на един ров..."
и аз – подобно на теб, и тихо плача.
Дните ми, като кехлибарена броеница в ръцете на старец.
Нощите – безкрайни.
Вечер – чаша узо, колкото да убия самотата 

и две-три думи, не повече.
Липсват ми: морето, разходките, 

мирисът на риба в близката таверна.
Също така – целувките по раменете, усещането, че съм обичана.
Понякога, само понякога излизам навън, за да вдъхна
безпокойството по лицата, шумоленето...
Като фрагменти, които изплуват в съзнанието, 

и такива – които потъват.

** Има на ум любовна романтика.

*** Истината е по-прозаична: Мерцедес e дъщерята на някогашния собственик на прочутата фирма. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (448.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (448.)

  И аз, щом отдалече те съгледам, в уплаха бледна, изведнъж изтръпвам. Сърцето трепва ми в гърдите, гласът ми става сух и сякаш спира. Сафо*

     25.01.2008. 
ПЕНЛИВ ПОТОК 

Пенлив поток в пустинята безводна,
храна в стомах, подут от глад,
мишле във ноктите на котка,
лоза над стръмен водопад,

око, напукано от струпеи,
коматче сухо черен хляб,
в хаванче – анасонът счукан,
усмивка на индиец сляп,

звездичка в облака вечерен,
трева в четвъртък ветровит,
със стик за голф добре уцелен,
с откос от автомат убит,

хлапак, в игрите си отчаян,
аз – дъжд над цъфналата ръж,
от страст и лед по теб запален,
моминска гръд под длан на мъж.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 25 jan. 2021
–––
* Вж. https://chitanka.info/text/13311 
Сафо (625-569 г. пр.Хр.) е от заможно семейство с политическо влияние на остров Лесбос, но политическите теми не намират отражение в лириката й. Омъжена за заможния Керкил от остров Андрос, за нея се знае, че има поне една дъщеря на име Клеида. В началото на VI в. пр.Хр. по политически причини живее в изгнание на остров Сиракуза. По онова време вече е дотолкова известна в гръцкия свят, че при пристигането й в града местните издигнали нейна статуя. Връща се в родния Лесбос през 581 г. пр.Хр. и според някои летописи живяла до дълбока старост. 
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B0%D1%84%D0%BE Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1554.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1554.)      Относно пасажа-цитат: "Чиновниците, рожби на политиката, живеещи или умиращи чрез нея, се с...