Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 28 юли 2017 г.

Документи – ПО ПОВОД ЕДНА СТАРА ФОТОГРАФИЯ

ПО ПОВОД ЕДНА СТАРА ФОТОГРАФИЯ


    Jores: – На снимката горе е Гана, която се прекръсти на Галя, братовчедка на Ряпов, кръстена на баба им Ганка от Клисура. Спомен ми е от сватбата на Сия (Анастасия), по-малката сестрица на приятеля инж. Тодор Ряпов, в един двор сред пловдивския квартал Прослав, тук съм млад войник (едва шест месеца) в отпуск за вътрешноармейските на ПВО и ВВС състезания по бокс в хангарите на някогашното пловдивско летище. Галя пък бе вероятно най-артистичното моме в рода Ряпови.

    В.Н.: – Личи си. И тя изглежда готино.

    Jores: – На тези състезания заради ІІ място в категория "перо" (до 54 кг.) от армията ме наградиха с двуседмичен домашен отпуск, през което време успях да притесня навлеците в току-що купения етаж от нашите, които навлеци, за да се изнесат от двете стаи и салона между тях на първия етаж на триетажната къща срещу черквата "Св. Георги" в Мараша, предлагаха моите бедни родители да им направят вноска за жилище (1500 лв.) и да им харижат правените с мерак от баща ми холов диван, холов бюфет и шкаф. Десетина нощи спях на врата, хоризонтирана върху две тухли в избата, дето между дъските щъкаха белезникави скорпиони, и сутрин от пет се качвах на етажа, да тракам, изобщо, да вдигам шум, за да дразня навлеците. И те се хванаха на предизвикателството.

    Една сутрин ме обградиха в салончето тримата – мъжът, треньор на гребците от Спортния клуб „Марица”, жена му туркинята и синът им десетокласник. Замери ме туркинята с огромен стъклен пепелник; пепелникът профуча покрай лицето ми, та й бих два шамара пред мъжа и синчето й и изскочих на улицата, следван от тримата, дето още два шамара изяде туркинята, докато се опитваше да ме захрачи и докато ми крещеше пред около двеста души, събрали се пред фурната да чакат за хляб: "Ти знаеш ли аз коя съм! Аз съм на Тосун бей внучката". Тосун бей* е предводител на башибозука, бастисал Клисура, ако не знаеш.

    Същия ден по обяд дотичва в квартирата на улица "Люлебургаз", дето живееха нашите под наем дъщерята Живка на хазяйката им на навлеците Петра Крумова, от която майка ми и баща ми бяха купили етажа, с написано върху амбалажна хартия послание: "Бояджиеви, елате да се разберем, изнасяме си багажа". Ходех запасан с кухненския нож на кръста, че онез чешити вече бяха успели да организират няколко пияндета и бяха били баща ми и майка ми на двора в същата тази триетажна къща в пловдивския квартал Мараша.

    След случая, по думите на съседското моме, в махалата ме нарекли Робин Худ, че съм се справил с туркинята, от която наоколо треперели до онзи ден. Надин или Нада й беше името.

    В.Н.: – Малеее! Вярно ли?

    Jores: – Била партиен отговорник за квартала и съседите се страхували от нея. Венчето (Невена) ми го каза, по-голямата от двете му щерки на съседа зад оградата Панчо от Бойково.

    В.Н.: Ха-ха! Така й се пада.

    Jores: – До онзи ден майка ми и баща ми се бяха скъсали да пишат жалби до общината, но жалбите им не хващаха дикиш, дето има една дума.

    В.Н.: – Естествено. Няма и как да хванат.
    Jores: – Тъй че след онова театро, което им направих пред около двеста души... бързичко опразниха стаите и нашите се нанесоха вече там.
    В.Н.: – Браво!
    Jores: – Не смееха да ми кажат моите, че са ги били. Единият държал баща ми за ръце, като го гушнал отзад, а бай Слави, треньорът на гребците от отбора по кану-каяк на Дружество "Марица", го пердашил с юмруци по лицето. Това пък от сестра ми го научих. Че като ги питам защо майка ми е с издрано лице, а баща ми насинен целият, говореха ми, че се били спънали нещо в тъмното и такива едни. Срам ги бе да кажат, че са били бити.
    В.Н.: – Ужас.
    Jores: – Представи си какъв глупак съм бил. Трима яки мъжаги пият ракия и блъскат карти на дворчето, а моя милост с препасан на кръста кухненския нож бере в кофа грозде от астмата на два-три метра от пияндетата. Единият (Митко), беше каменар, чукал камъни за някакъв местен скулптор, другият – брат на лъв от София, някой си ген. Врачев. Но не посмяха да ми посегнат.
    Бил съм същият от снимката с Галя, 54 килограма мокър, дето се вика, ама не посмяха да ми посегнат. Шоу.

    В.Н.: – Мога само да си представям какво е било.

    Jores: – Побойник, какво да е било! Търсел съм си със свещ белята. Но пък проблемът се реши моментално. Още на следния ден до обяд онези тарикати си изнесоха багажа и отидоха да живеят в къщурка на съседна уличка.

    В.Н.: Важен е крайният резултат.

    Jores: – Имали по-големи двама сина близнаци, от които махалицата наоколо треперела, че били зли и побойници. Не ги видях тези двамата да се появят. А бай Слави (Радослав) бил някакъв сътрудник на милицията и той. Бе як, жилест, поне една глава по-висок, но трепкаше като препикано мушкато, докато бих шамари на жена му.

    Това е то генът на майчиния ми Перущенски и Калугеровски род.

    В.Н.: Правилно. Макар че си щял да отнесеш боя.

    Jores: – Ами ножът на кръста ми?! Пази, боже, от млад и глупав! Па и като са си знаели осраните задници, ни милиционерите от МВР, ни общинари биха им влезли в положение.

    В.Н.: – А бе, какво ще направиш срещу повече побойници насреща ти!

    Jores: – Не знам. Но бях бесен, че някой посегнал на баща ми, на моя мълчалив кротък мебелист Кирил, последен от петимата сина на изключително бедния бирник (?!) от Харманли в Царство България Георги Бояджиев.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 29 uli 2017
____
На 26 април 1876 г. башибозуците на Тосун бей от Карлово нападнали Клисура. Селото било запалено от всички страни. За да се спасят, клисурци побягнали към Копривщица. Вж. http://glasove.com/categories/komentari/news/neudobnite-istini-za-aprilskoto-vustanie--chast-2

На снимката долу: С баща ми Кирил (1922-1983) в Китен през лятото на 1961 г.

четвъртък, 27 юли 2017 г.

Ars Poetica – ИСПАНСКИЯТ РЕСТОРАНТ В ЧИКАГО

    – Аз ще поседя тук – каза Брет.
    – Оставам и аз – каза Коен.
    – За бога! – провикна се Брет. – Станете и идете някъде. Не виждате ли, 
че с Джейк имаме да си говорим?

    Ърнест Хемингуей, из романа "Фиеста"

ИСПАНСКИЯТ РЕСТОРАНТ В ЧИКАГО

Прелита дявол с табла във вечерно
красиво черно с ангелски крила – 
току зад папионката се мерне
усмивка на испанец от смола.

Едно, че второ, трето и четвърто,
завърта се вечерята във кръг
и виното испанско в смут те хвърля
сияеща от тишина и скръб.

Отляво е мъжът ти, а насреща
с очи те пие бившия ти мъж; 
кръвта му знаеш колко е гореща,
ала и той е ням, самата Смърт.

От кухнята излита облак сяра,
обгръща най-желаната жена
и в три редици вън, на тротоара –
ахейците, Троянската война...



Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 12 avg. 2006 – edited 28 uli 2017 
____
Нощният Пловдив (фотографията долу)

понеделник, 24 юли 2017 г.

Публицистика – ПРОСТИ БЪЛГАРИ СИ ГОВОРЯТ

По повод текста ЗА МАЛКО СМЕ ТУК, НО БЪЛГАРИЯ Е ЗАВИНАГИ

ПРОСТИ БЪЛГАРИ СИ ГОВОРЯТ

    Виктория Нинова: – Интересно виждане. Е, вярно, и оптимистично, ама това мен ми е по-присъщо да обяснявам какви сме калпави хора.

    Георги К. Бояджиев: – Не сме калпави. Калпавите измежду нас са най-отгоре, плуват по течението като фекалии по Марица.

    В.Н.: – Е, тъй де. Ама много фекални станаха водите напоследък.

    Г.Б.: – Стойностните хора не бият на очи, а отродниците взеха връх.

    В.Н.: – За съжаление.

    Г.Б.: – Винаги е било тъй, не се коси.

    В.Н.: – Мани! Само у нас е баш такава мърлящина, и външно, и вътрешно: неоправени дворове, неоправени къщи...

    Г.Б.: – Няма "мани", кога са ни обрекли на удушаване като нация!

    В.Н.: – Когато ние сме позволили да ни обрекат и доброволно се подлагаме...

    Г.Б.: – Станислав Йежи Лец има афоризъм по този повод. "Тинята стигнала вече до очите ти? Тогава горе главата!"

    След като измежду майчините ми предци единият род е до корен изклан през Април 1876 от мюсюлмани в опожарена Перущица, а в Калугерово за назидание е публично заклан на мегдана 36-годишния ми прапрапрадядо Ангел Керемидов, не виждам как американски мекерета ще ми промият мозъка. Калугеровци са монаси, побягнали от бастисано Търново и устроили селище край горното течение на река Тополница. Подадинето ми за писане май иде от тези монаси.

    В.Н.: – Естествено, че няма как. Ни руски, ни американски!

    Г.Б.: – На дистанционнота за алармата на колата съм си закачил ордена за храброст, връчен на баща ми, че едва 22-годишен през март на 1945 г. сам с лека картечница изтеглил фронтовата линия срещу немските части в Унгария с 300 м. Пълзешком между труповете на свои и немци, вадел от сандъчетата на убитите картечни ленти да зареди, а когато тръгнал на прибежки да се връща, неговите хора от ротата се ловяли на бас дали ще го убият или вече е убит. Пиу-пиу-пиу, говорел ми е, ей тъй, като оси куршумите пищели наоколо му, докато притичвал бежешком няколко метра и се хвърлял по очи в калната угар. И оживял.

    В.Н.: – Браво!

    Г.Б.: – От руснаците не се опасявам. Дето минали, освобождавали, съдействали да се организира държава. И тъй е не само в Централна Азия. Ако не знаеш, това е мисия, заложена от източноправославната религия. Да не бяха руснаците, с тебе щяхме вече да носим вероятно арабски имена. Като чуя турска или циганска реч, все едно червата ми се обръщат. Трябва човек да живее в близост до циганско гето, да разбере какъв ужас е всяка сутрин в пет да те буди воят на ислямския мюезин.

    В.Н.: – Не говоря за онези руснаци. Там спор няма. Говоря за Путин. Не съм съгласна ни с Тръмп, нито с Путин. Че все някой няма как да ни остави на мира.

    Г.Б.: – Прережем ли си кръвната връзка с Русия, обречени сме първо като държава, а след това – и като нация. Преди да познавам каквото и да било от великата Руска класическа литература, вече в IX клас на гимназията, по съвет на първия ми учител в журналистиката и литературата Никола Джоков (1934-2000)* детайлно не само четях, но се и учех на стил от американските нобелови лауреати Стайнбек, Хемингуей, Колдуел, по-късно – вече студент в университета, се учех и от Селинджър. Разкошни са американските писатели класици, но до един вървят в стъпките на руските класици Толстой, Достоевски, Чехов, Тургенев и пр. Човеколюбието е приоритет в източното православие, за разлика от префасонираните евангелски тълкувания, които лежат в основата на католицизма и протестантството.

    В.Н.: – Къде го извъртя! Нали четеш какви ги плещят тук из фейса. Отдавна сме скъсали връзките си с Русия, сега можем единствено да застанем в надупена поза.

    Г.Б.: – Като си умен, що си беден? Това е то същината, есенцията на североамериканския модел и стил. И оттам иде злото. Възгордяване, лакомия, хищничество, избиване на огромни множества хора – върху това се гради политиката на янките, манипулирани от детството си в гонене на успеха на всякаква цена. Личната изгода и напредък на една нация не е редно да се градят върху нещастието на милиони невинни. Поне това трябва да ни е ясно.

    В.Н.: – Ясно е на мислещия. Ама нация не се гради и върху избиване на своите.

    Г.Б.: – Говориш за Путин и Тръмп по начин, страстно желан от манипулаторите в "нашите" медии.

    В.Н.: – Говоря, че двамата си гледат единствено интересите и не им дреме ич за нас. Просто им трябват единствено нови територии.

    Г.Б.: – Нали знаеш, че там, където на невежия всичко му е ясно, за "мислещата тръстика" нещата са резултат от сложни взаимодействия.

    В.Н.: – Е, въпросът е коя ще надделее.

    Г.Б.: – Защо трябва да надделее Русия или пък Щатите! Това ли е решението?

    В.Н.: – Изобщо не е, ама ние нямаме избор.

    Г.Б.: – Янките са талантлива нация, но за носа ги води еврейско лоби. Това им е проблемът.

    В.Н.: – С Европейския съюз я докарахме доникъде.

    Г.Б.: – Крайните мнения непременно грешат. Приобщаването на България към Евросъюза е успех.

    В.Н.: – Идеята е добра, но както винаги, изпълнението й е кофти. Ама с такива управници толкоз! Не говоря за присъединяването към Евросъюза като идея; то е единственото решение, което можехме да направим. Говоря за масовото крадене на европейски средства. Затова я докарахме дотук. Иначе България да е дръпнала пред всички останали държави в региона... Имаме такава богата история, че ако я направим туристическа дестинация, както си му е редът, няма да се отървем и от тълпи туристи, и от пари. Ама ядец, както обикновено!

    Г.Б.: – Споко! Хубавите работи не стават бързо. 

    Само че този успех тепърва има да го осмисляме. Защото след смъртта на Цар Борис ІІІ България няма нито дипломация като школа, ни национални приоритети, за разлика от Гърция и Сърбия, чиито политици и революционери още от 1830 г. следват преди всичко националния си интерес.

    В.Н.: – Е, то и да не съм спокойна, няма как да направя нещо по въпроса.

    Г.Б.: – Като в онази приказка, първо тече лайняната вода, после – калната, и така докато се пречисти реката.

    В.Н.: – Бая има да си почакаме.

    Г.Б.: – Само дано сме живи, когато България стане отново нормална държава с действащи, а не показни (за парлама) институции.

    Преди време чета за Атина как навсякъде там побили мраморни плочи с надпис, да речем: "На този камък е седял великият Омир" или "Това е реката Стикс от древноелинската митология". А там ручейче цъцри... Обаче туристите кълват и на такава стръв. Това е да следваш национален интерес и изгода. Древните траки, разбира се, са избутани и захлупени нейде настрани, че да блесне Древноелинската цивилизация.

    Не мога да се сърдя на гърци, сърби, турци, дето целенасочено са съсипвали всякакви доказателства за великото минало на България. Яд ме е на родните наши тикви с титли, и не само от днес и вчера, а още от Освобождението насам. До Десети ноември обслужвали руските имперски претенции върху историята, от Десети ноември насам пишат глупости по поръчка на американски и западноевропейски фондации от типа "Америка за България", "Отворено общество" и пр.

    В.Н.: – Именно!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 24 uli 2017
––––
* Вж. фотографията долу. Това е Джоката, първият ми учител в писането.

неделя, 23 юли 2017 г.

Документи – ЗА МАЛКО СМЕ ТУК, А БЪЛГАРИЯ Е ЗАВИНАГИ

 22 юли – годишнина от рождението на баща ми Кирил от Харманли


Декември 1968 г. край Гребния канал в Пловдив


    ЗА МАЛКО СМЕ ТУК, А БЪЛГАРИЯ Е ЗАВИНАГИ

    

    За малко сме тук, колкото да усетим Вселената около нас и у нас. И с какви велики дела се занимаваме, моля! – да обидим, да нараним, да си присвоим нещо, дето ще ни засити егоизма и тщеславието, да унижим, да смачкаме всеки изпречил ни се пред очи. 


   Библейската притча като жанр е простичка неукрасена материя, а крие страшна лечебна сила, която би ни послужила да се справим със суетата. Безстрастно погледнат, животът ни е печал, болка и сълзи, затова избрах самоиронията, за да се спасявам от пристъпите на меланхолия, обземаща ме при вида на прехласнала се от въображаемия си сияен лик персона.


   Вероятно много са хубавите хора сред нас, българите, но в последните десетилетия за съжаление не откривам нравствен ориентир за нацията ни. Вроденият у мене инатлив оптимизъм на българин по род и език обаче с огромни кървави букви в небето ни под звездния флаг на USA ми крещи: Засега не откриваш. Засега! Някой там е планирал да съсипе отечеството ти, но ти си длъжен да съхраниш поне паметта за България на честните хора с достойнство, един от които е и баща ти простосмъртния мебелист-дърводелец. Когато умираше обгорен, той не си позволи светът да узнае колко страда, не си позволи да хленчи и да се оплаква, а си остана у тебе еталон за българин и мярка за нещата от живота.

Август 1961 г. С баща ми в Китен

* * *
За малко виждате ни тук 
и после няма да ни има,
след нощи на духовен студ 
оставя всеки свое име

с две дати – раждане и смърт, 
когато ще сме отлетели
далеч там някъде отвъд 
материалните предели.

Ний сме паднали ангели, 
от рая в ада изпратени –
като човеци и дяволи, 
да почистим от кал перата си. 

Plovdiv, edited 23 uli 2017